9 РЕШЕНИЕ № 24 гр. София, 07 март 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА БОНКА ЯНКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от В. И. СИМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 31 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по постъпила жалба от подсъдимия С. И. М., чрез защитника му – адвокат М. В., срещу въззивно решение № 227/28.11.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 306/2018 год., по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В нея се сочат доводи в подкрепа на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК, като се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. Алтернативно се претендира за намаляване размера на наложените на подсъдимия наказания. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа жалбата и прави искане за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за потвърждаване на обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно. Повереникът на частния обвинител С. П. изразява несъгласие с доводите на защитата като твърди, че наказанието на подсъдимия е занижено, но поради това, че не е получил съобщение за изготвеното въззивно решение не е имал възможност да го обжалва. Прави искане за връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият М., редовно призован, не се явява в съдебно заседание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 63, постановена на 18.06.2018 год. по н.о.х.д. № 466/2017 год., по описа на Окръжен съд – Велико Търново, подсъдимият С. И. М. е признат за виновен в това, че на 30.08.2016 год., около 11, 32 часа, на път І – 5, км. 141 + 394, в близост до разклона за [населено място], общ. Г., като водач на МПС – л. а. „Ф.“, модел „В.“ с рег. [рег.номер на МПС] , движейки се в посока от [населено място] към [населено място], нарушил правилата за движение – чл. 63, ал.2, т.1 от ППЗДвП и чл. 77, ал.1 от ППЗДвП, като предприел маневра изпреварване и блъснал движещия се л. а. „М.“ с рег. [рег.номер на МПС] , с което по непредпазливост причинил смъртта на водача на същия автомобил - А. С. П., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал.1, б. „б“, вр. с чл. 343, ал.1, б. „в“, пр.1, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК е осъден на наказание „Пробация“, с пробационни мерки: „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от две години, с периодичност на явяване и подписване два пъти седмично; „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от две години и „Поправителен труд“ за срок от две години с удръжки върху възнаграждението му от 20 % в полза на държавата, като е оправдан по обвинението за извършени нарушения по чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП, по чл. 20, ал.2 от ЗДвП, чл. 25, ал.1 от ЗДвП, чл. 3, т.1, т. 2 и т. 3 от ППЗДвП. На основание чл. 343г, вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 от НК подсъдимият М. е лишен от право да управлява МПС за срок от две години, считано от отнемане на свидетелството за правоуправление. По протест на Окръжна прокуратура – Габрово, жалба на частния обвинител и жалба на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда в Апелативен съд – Велико Търново е образувано въззивно производство. С решение № 227 / 28.11.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 306/2018 год., АС - Велико Търново изменил присъдата, като заменил наложената с нея пробационна мярка „Поправителен труд“ с „Безвъзмезден труд в полза на обществото“ от 100 часа годишно за две поредни години, а в останалата част я потвърдил. Подадената касационна жалба срещу така постановеното въззивно решение е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В жалбата на подсъдимия се прави оплакване за това, че въззивната инстанция не изложила в решението си свои мотиви по отношение на възприетата от нея фактическа обстановка и не отговорила на възраженията на жалбоподателя, като по този начин не изпълнила разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК. Изразява становище, че е налице неяснота в мотивите на въззивната инстанция, която от една страна приела, че подсъдимият не е допуснал нарушение на общата разпоредба на чл. 25, ал.1 от ЗДвП, а от друга, че е извършил нарушение на пояснителната разпоредба на чл. 77, ал.1 от ППЗДвП. Тази неяснота и липсата на отговор на възраженията на жалбоподателя във въззивното решение, обуславяли наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, поради което касаторът претендира отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. Касаторът твърди и че е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, като оспорва правните изводи на въззивната инстанция. В подкрепа на това се излага довод за липсата на причинно – следствена връзка между допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение и вредоносния резултат. Налице било случайно деяние, резултат от неправомерните действия на пострадалия, който в пияно състояние първо изнесъл автомобила си в дясната част на лентата за движение, заблуждавайки по този начин, че ще спре вдясно, а след това предприел завой наляво, без да даде съответния светлинен сигнал. Подсъдимият не могъл да намали скоростта на своя автомобил до тази на колата на пострадалия – 30 км/ч., тъй като зад него на малка дистанция се движел ТИР със скорост от 90 км/ч., вместо разрешените 70 км/ч., поради което предприел „спасителна маневра“ - изпреварване, минавайки в лентата за насрещно движение. В този момент пострадалият насочил колата си към лявата лента, при което разстоянието между двете превозни средства се оказало по-малко от опасната зона за спиране, а това довело до настъпване на удара. Касаторът твърди и че не е допуснал нарушения на чл. 63, ал.2, т.1 от ППЗДвП и чл. 77, ал.1 от ППЗДвП, тъй като преди района на произшествието нямало поставени пътни знаци ограничаващи скоростта и забраняващи изпреварването, а такива имало след мястото на удара. С оглед изложеното прави искане за оправдаване на дееца. При внимателния прочит на проверявания въззивен съдебен акт не се констатират нарушения, като заявените от касатора. Съдържанието му изцяло отговаря на стандарта на чл. 339, ал.2 от НПК, като са спазени всички изисквания за правилното формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. Въззивната инстанция е възпроизвела фактическата обстановка, излагайки своите констатации относно приетите за установени фактически положения / от л. 3 до л. 10 от въвз. реш. /, като подробно е анализирала доказателствените източници, въз основа на които е достигнала до тях. Доказателственият анализ на въззивната инстанция е пълен, всеобхватен, задълбочен и прецизен, изцяло съобразен с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Всички доказателства са обсъдени, без неправилно фаворизиране на едни за сметка на други, едностранчива интерпретация или изопачаване на действителното им съдържание. Във въззивното решение надлежно е изложен и задълбочен коментар на установените факти и изводимите от тях правни заключения. С необходимата прецизност са обсъдени всички възражения на страните, включително и тези на подсъдимия, като им е даден задълбочен и добре аргументиран отговор. Начинът на структуриране на въззивния съдебен акт, детайлното и прецизно излагане на фактическите и правни изводи, липсата на вътрешни противоречия и обективни несъответствия, дават възможност да се проследи механизма на формиране на вътрешното убеждение на съда и безпрепятствено да се установи неговата действителна воля. Това обуславя неоснователността на твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НК. При въззивната проверка на практика апелативният съд е възприел установените от първостепенния съд фактически положения, изводими от наличната доказателствена съвкупност. Съдилищата по фактите са приели, че на посочената дата пострадалият е управлявал л. а. „М.“, след употреба на алкохол – 1,6 промила, като се е движел по път І -5 в посока от [населено място] към [населено място]. Платното за движение било разделено с единична непрекъсната линия „М1“, като автомобилът на пострадалия се движел в дясната пътна лента. Зад него подс. М. управлявал л. а. „Фолксваген“ със скорост от 95 км/ч. При приближаване на разклона за [населено място], намиращ се от лявата страна на пътя спрямо посоката за движение на двата автомобила, пострадалият намалил скоростта на автомобила си до 30,7 км/ч и без да подаде съответния ляв светлинен пътепоказател, започнал да завива наляво в посока на отбивката. Подсъдимият не реагирал своевременно на намаляването на скоростта на движещото се пред него превозно средство като започнал маневра изпреварване, пресичайки единичната непрекъсната линия и навлизайки в лентата за насрещно движение. В момента, в който л. а. „М.“ започнал завиване наляво, л. а. „Фолксваген“ се намирал в дясната лента за движение и на разстояние 48,70 м. от мястото на удара. Когато л. а. „М.“ започнал да навлиза в лентата за насрещно движение, л. а. „ Фолксваген“ се е намирал на около 24,50 м. от мястото на удара, като предната му лява част е била навлязла на около 0,9 м в насрещната лента. При продължаване на движението на двете превозни средства при зададените траектории настъпил удар между тях, в резултат на което пострадалият получил наранявания, довели до смъртта му, като подсъдимият направил всичко зависещо от него, за да му окаже помощ след деянието. При така възприетите от предходните инстанции факти, законосъобразно подсъдимият е признат от тях за виновен в осъществяване на деянието по чл. 343а, б. „б“, вр. с чл. 343, ал.1, б. „в“, пр.1, вр. с чл. 342, ал.1 от НК. Правните изводи на съдилищата се основават на заключението на повторната АТЕ, изготвена в хода на първоинстанционното съдебно следствие, въз основа на анализа на данни, събрани чрез всички доказателствени средства, приобщени по делото по съответния процесуален ред. От това заключение се установява, че при сравняване на опасната зона за спиране на л. а. „Фолксваген“ при скорост 95 км/ч. – 87, 50 м. с отстоянието на автомобила до мястото на удара, когато л. а. „М.“ започва да завива наляво – 48,70 м., първият автомобил не е можел да спре преди мястото на удара по траекторията, по която се е движел, т.е. удара за МПС на подсъдимия е бил непредотвратим. Траекторията на неговото движение е зададена от подсъдимия М., който в нарушение на разпоредбата на чл. 63, ал.2, т.1 от ППЗДвП чл. 77, ал.1 от ППЗДвП е предприел маневра „изпреварване“, пресичайки единичната непрекъсната линия „М1“, без да се убеди, че няма забрана за такава маневра и че с нея няма да застраши останалите участници в движението. Експертите са категорични в заключението си, че ако автомобилът на подс. М. е продължил движението си в дясната пътна лента, удар не би настъпил между него и автомобила на пострадалия. Следователно, между виновното му противоправно поведение и вредоносния резултат е налице пряка причинно - следствена връзка. Законосъобразно и правилно контролираният съд е отхвърлил като неоснователно възражението на защитата за това, че е налице „случайно деяние“ по смисъла на чл. 15 от НК. Съдебната практика е категорична, че чл. 15 от НК се прилага, когато в опасната зона за спиране на МПС бъде увредено лицето, което внезапно е създало опасността за движението с неправомерното си поведение, ако водачът предварително е изпълнил всичките си задължения по ЗДвП и ППЗДвП, както и когато макар и да е допуснал нарушения на правилата за движение, те не са в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Когато водачът сам се е поставил в невъзможност да предвиди и предотврати пътнотранспортното произшествие, той не може да се позовава на разпоредбата на чл. 15, ал.1 от НК. При резултатните престъпления причинната връзка е обективен елемент от състава на престъплението, поради което липсата й води до несъставомерност на деянието. Несъмнено, в конкретния казус, действията на пострадалия по промяна на посоката на движение на управляваното от него превозно средство без да сигнализира останалите участници в движението чрез подаване на ляв светлинен пътепоказател /установено от обясненията на подсъдимия, намиращи се в корелация със заключението на съдебно-техническата експертиза - /л.33-л. 39 от т. І на ДП/ също са в причинна връзка с настъпилото произшествие. Започването на маневрата от автомобила на пострадалия, без необходимата светлинна сигнализация, е попречило на подсъдимия своевременно да възприеме и правилно да оцени пътната ситуация, а разликата между разстоянието на л. а. „Фолксваген“ до мястото на удара и опасната зона за спирането му обективно не му е дала възможност да предотврати настъпването на ПТП. Допуснатите нарушения от пострадалия не оневиняват подс. М., тъй като видно от заключението на повторната АТЕ, удар не би настъпил, ако л. а. „Фолксваген“ бе останал в дясната лента, предназначена за неговото движение, без да преминава в лентата за насрещно движение, към която се е насочил пострадалия. Следователно, макар и противоправното поведение на пострадалия да е с каузален принос за настъпването на вредоносния резултат, то не освобождава подсъдимия от отговорност, след като той сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на ПТП, навлизайки в лентата за насрещно движение в нарушение на въведената забрана за пресичане на единичната непрекъсната линия и предприемане на маневра, в случая „изпреварване“, без да се убеди, че няма забрана за нейното извършване и че тя не застрашава останалите участници в движението. Не може да бъде споделено и възражението на касатора, за това, че подсъдимият е осъществил т.нар. „спасителна маневра“, за да не се удари в неговия автомобил /ако намали скоростта си до тази на колата на пострадалия/ товарното превозно средство, движещото се на малка дистанция зад него със скорост 90 км/ ч., вместо с предписаните му 70 км/ч. Въззивната инстанция е отговорила на същото възражение, направено и пред нея, като настоящият касационен състав изцяло възприема доводите й, с които го е отхвърлила като неоснователно. Контролираният съд правилно е приел, че по делото не са събрани каквито и да било доказателства, които да дават информация за скоростта на движение на товарния автомобил / такъв действително е имало в колоната от автомобили, видно от показанията на св. Р./ и за разстоянието, на което се е движел зад автомобила, управляван от подсъдимия. При това положение не е ясно на базата на какви доказателствени източници, касаторът прави своите заключения за скоростта и дистанцията на товарния автомобил, а оттам и извода си за необходимостта от осъществяване на „спасителна маневра“. Самият подсъдим в обясненията си пред първоинстанционния съд / л. 53 – л. 55 от НОХД № 466/2017 г. / е посочил, че причината да насочи автомобила си към лентата за насрещно движение, е намаляването на скоростта на превозното средство на пострадалия, което той възприел като намерение за спиране отдясно на пътя. Именно това го е мотивирало да започне изпреварването, навлизайки в лентата за насрещно движение, а не намиращият се зад него на близка дистанция товарен автомобил. Подс. М. не е бил изправен пред необходимостта да осъществи т.нар. „спасителна маневра“, а произшествието е резултат от неправилната му оценка на пътната ситуация и допуснатите от самия него нарушения на правилата за движение. Вместо да намали скоростта на автомобила си, след като е възприел намаляването на скоростта на този на пострадалия, подсъдимият е решил да го изпревари, нарушавайки правилата, визирани в чл. 63, ал.2, т.1 от ППЗДвП и чл. 77, ал.1 от ППЗДвП. Това му поведение е в пряка причинно – следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, поради което правилно предходните съдилища са приложили материалния закон признавайки подсъдимия за виновен по повдигнатото обвинение, отхвърляйки като неоснователно твърдението за наличие на „случайно деяние“ по смисъла на чл. 15 от НК. Изложеното обуславя отсъствието на претендираното от жалбоподателя касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Неоснователно е и възражението на касатора, че е налице противоречие в мотивите на въззивното решение относно оправдаването на дееца по обвинението за допуснато нарушение на чл. 25, ал.1 от ЗДвП и признаването му за виновен в извършване на нарушение по чл. 77, ал.1 от ППЗДвП. На пръв поглед и двете разпоредби визират задължения, свързани с маневрите, осъществявани от ППС, като тази по чл. 25, ал.1 от ЗДвП е обща и посочва задължения на водача при осъществяване на примерно изброени видове маневри. Нормата на чл. 77, ал.1 от ППЗДвП е специална и въвежда конкретно задължение за водача – да се убеди, че няма забрана за извършване на маневрата / произтичаща от забраната да се застъпва и пресича единичната непрекъсната линия – чл. 63, ал.2, т.1 от ППЗДвП/, поради което правилно предходните съдилища са преценили, че именно тя / а не по чл. 25 от ЗДвП/ е в пряка причинна връзка с настъпилото произшествие. Не е налице и релевираното с жалбата касационно основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. При определяне на вида и размера на наказанието „Пробация“ въззивният съд не е допуснал нарушения на правилата, визирани в разпоредбите на чл. 36, чл. 55, и чл. 42а от НК. Контролираният съд задълбочено и професионално е отчел наличието на многобройни и изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, като съобразявайки обществената опасност на конкретното деяние и на дееца, е определил справедливо наказание. Законосъобразно и правилно въззивният съд е изменил първоинстанционната присъда по отношение на третата пробационна мярка като вместо „Поправителен труд“ е наложил на подсъдимия мярката „Безвъзмезден труд в полза на обществото“ от 100 часа годишно за две поредни години, поради което въззивното решение в тази му част не се нуждае от корекция. При определяне на размера на наказанието „лишаване от право да управлява МПС“, обаче, въззивният съд в недостатъчна степен е преценил причините довели до настъпване на произшествието и значителния принос на пострадалия. Деянието е осъществено поради недооценяването на пътната ситуация от страна на подсъдимия, за което в значителна степен е допринесло поведение на пострадалия, който управлявайки в пияно състояние превозното средство не е сигнализирал за предприетата от самия него маневра – завой наляво, чрез съответния ляв светлинен пътепоказател, допускайки грубо нарушение на правилата, визирани в чл. 25 от ЗДвП и чл. 77, ал.2 от ППЗДвП. Поведението на пострадалото лице, имащо значителен принос за настъпване на произшествието, макар и да не оневинява дееца, следва да бъде отчетено при определяне на размера на срока, за който той да бъде лишен от право да управлява МПС. В тази връзка е необходимо да бъде съобразено и обстоятелството, че единственото нарушение на подс. М. като водач на МПС, за което е бил санкциониран по административен ред към момента на извършване на деянието, е за нарушение, допуснато от него като велосипедист и то по времето, когато е бил непълнолетен. Към момента на престъплението, подсъдимият не е бил санкциониран за други нарушения на правилата за движение, което да го характеризира като недисциплиниран водач и да обуславя нуждата от по-строгото му санкциониране чрез изолирането му от участие в движението за по-дълъг срок. Поради това, настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде изменено въззивното решение, като бъде намален срокът на наказанието „Лишаване от право да управлява МПС“ от две години на една година. Така определеният срок е достатъчен да дисциплинира подсъдимия като водач на МПС в посока стриктно спазване на правилата за движение. В касационното съдебно заседание повереникът на частния обвинител прави възражение, че счита наложеното на подсъдимия наказание за несправедливо, но не е обжалвал въззивното решение, тъй като не е получил съобщение за изготвянето му. Според него това нарушавало правата на пострадалия. ВКС намира за нужно да посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 253 от НПК повереникът / за разлика от защитника/ не е самостоятелна страна в наказателния процес, поради което съдът няма задължение да го уведомява лично за постановените съдебни актове, каквото задължение има към частния обвинител. Последният е бил уведомен лично за изготвеното въззивно решение със съобщение, получено от него на 10.12.2018 г. / л. 80 от в.н.о.х.д. № 306/2018 г./, с което въззивният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от нормата на чл. 340, ал.2 от НПК. Не са нарушени правата на частния обвинител, а след като същият не е подал жалба срещу въззивното решение, следва да се приеме, че е удовлетворен от резултата от въззивната проверка. Твърдението на повереника, изложено в съдебното заседание пред ВКС, за несправедливост на санкцията не е обосновано с конкретни доводи, които да подлежат на обсъждане. Поради това настоящият съдебен състав намира, че не му дължи отговор. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 227 / 28.11.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 306/2018 год., по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като намалява срока на наложеното на подсъдимия С. И. М. наказание „Лишаване от право да управлява МПС“ от две години на една година. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.