7 Р Е Ш Е Н И Е № 2 Гр. София, 30 март 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА и след становище на прокурора от ВКП И. СИМОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 780/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба от подсъдимия М. З. М. срещу въззивна присъда № 260004/19.04.2021 г. на Апелативен съд–гр. Пловдив, наказателна колегия, постановена по в.н.о.х.д. № 147/2021г. , в която са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК. В жалбата на подсъдимия се оспорва приетата от въззивния съд правна квалификация на деянието и се прави искане за преквалифицирането му в по-леко наказуемо престъпление по чл.132, ал.1, т.1, вр.чл.128 от НК. Искането се аргументира с противозаконното поведение на пострадалия спрямо съпругата на подсъдимия, с което го е провокирал да извърши процесното нападение, което е преустановил доброволно. В срока по чл.351, ал.4 от НПК към касационната жалба на подсъдимия е постъпило писмено допълнение с доводи в подкрепа на релевираните оплаквания, с което се акцентира върху липсата на субективна страна на престъплението по чл. 115, вр. чл.18, ал.1 от НК, предвид незабавното прекратяване на нападението от подсъдимия, без чужда намеса и на целта, с която е осъществено, за защита на неговата съпруга, която е била обект на сексуално посегателство от страна на пострадалия. Твърди се, че съдът неоправдано е игнорирал данните по делото за афектното състояние, в което се е намирал подсъдимия при извършване на деянието и не го е отчел при определяне на правната му квалификация. Явната несправедливост на наказанието се мотивира с изрядното процесуално поведение на дееца, критичното му отношение към извършеното деяние и тежкото му семейно положение, като единствен родител на седем деца. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият М., редовно призован не се явява. Представлява се от упълномощения защитник, адв. Д. С., който поддържа касационната жалба на подзащитния си по изложените в същата касационни основания и с направеното искане за преквалификация на деянието и за намаляване размера на наложеното наказание. Защитникът на подсъдимия застъпва тезата, че законът е приложен неправилно, като не е отчетена липсата на умисъл у подсъдимия за умъртвяване на пострадалия, афектното състояние, в което се е намирал, инициирано от сексуалното посегателство на пострадалия спрямо неговата съпруга, което го е мотивирало да извърши нападението срещу него. Явната несправедливост на наказанието счита, че се извежда от продължителността на наказателното производство, която не е взета предвид при определянето на неговия размер. Гражданския ищец и частен обвинител С. Р., редовно уведомен не се явява и не се представлява. От упълномощения повереник е постъпила молба за разглеждане на делото в тяхно отсъствие и за неоснователност на касационната жалба на подсъдимия. Прокурорът от ВКП пред касационната инстанция заявява, че въззивният съдебен акт е правилен и законосъобразен, касационната жалба на подсъдимия е неоснователна, поради липса на визираните в същата касационни основания, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Намира, че законът е приложен правилно от въззивния съд, който е аргументирал подробно правната квалификация на деянието като опит за умишлено убийство, а не за умишлено причиняване на телесна повреда, с оглед използваното оръдие и механизма на деянието, което се изразява в нанасяне на повече от един удар, на който пострадалия е противодействал с ръка, която е сериозно и необратимо увредена от удара. Наказанието на подсъдимия оценява като справедливо отмерено и съответно на тежестта на деянието. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 26000/15.01.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 245/2019 г., по описа на Хасковски окръжен съд подсъдимият М. З. М. е признат за виновен в това, че на 13.08.2014 г., в землището на [населено място], обл. Х. причинил на С. Р. Г. тежка телесна повреда, чрез нанасяне на удар с брадва, изразяваща се в посечна рана в областта на китката на дясната му ръка, довел до пълно прекъсване на сгъвачните сухожилия на пръстите, лъчевата артерия, лакетния и средния нерви на ръката / частична ампутация /довели до осакатяване на дясната му ръка, поради което и на осн.чл.128, ал.1, вр. ал.2 от НК и чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години при първоначален „общ“ режим на изтърпяване, на осн. чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС, като е оправдан по предявеното му обвинение по чл. 115, вр. чл.18, ал.1 от НК. На осн. чл.59, ал.1 от НК съдът е приспаднал при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение “задържане под стража”, считано от 14.08. – 05.11.2014 г. и с мярка за неотклонение „домашен арест“, считано от 05.11.2014 г. до влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият М. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец С. Р. Г. обезщетение за неимуществени вреди от процесното деяние в размер на 15 000 лв., като е отхвърлил предявения граждански иск до пълния предявен размер от 20 000 лв. С присъдата в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски и съответните държавни такси и съдът се е разпоредил с веществените доказателства. С нова въззивна присъда № 260004/19.04.2021 г. на Апелативен съд–гр. Пловдив, по в.н.о.х.д. № 147/2021г. присъдата на Окръжен съд Хасково е била отменена в частта относно правната квалификация на деянието и вместо това е била постановена нова присъда, с която подсъдимият М. З. М. е признат за виновен в това, че на процесната дата и място направил опит умишлено да умъртви С. Р. Г., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини - престъпление по чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК . В останалата част присъдата на окръжния съд е била потвърдена. Касационната жалба на подсъдимия М. е подадена в законовия срок по чл.350, ал.1, вр. чл. 319, ал.1 от НПК от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна. По касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК за нарушение на материалния закон: Касационната проверка достигна до извода, че в рамките на установените факти материалният закон е приложен правилно от въззивния съд чрез преквалификация на престъплението, за което подсъдимият е бил признат за виновен с първоинстанционната присъда в по-тежко наказуемо престъпление при наличието на съответен въззивен протест, съдържащ аналогично искане. Контролираните съдебни инстанции са възприели идентична фактическа обстановка, която е получила различна правна оценка в съдебните им актове относно субективната страна на деянието, обусловила и различни изводи по правото относно приложимата правна квалификация. Съгласно фактическите изводи на решаващите съдилища подсъдимият М. и пострадалия Г. се познавали / пострадалият живеел в съседство с майката на свидетелката Н., с която подсъдимият живеел на съпружески начала/ и на процесната дата при едно от посещенията в дома на Н., те заедно употребили значително количество алкохол и между тях възникнал конфликт. По време на конфликта двамата излезли на двора, където подсъдимият намерил и взел брадва с къса дървена дръжка и подгонил пострадалия с нея. Последният побягнал, за да се спаси, но се спънал и паднал на земята по колене с гръб към подсъдимия, който го настигнал и му нанесъл удар в задната дясна теменна област на главата, с тъпата метална част на брадвата. Докато бил в същата позиция Г. се обърнал с лице към подсъдимия, който бил вдигнал брадвата с острата й част, за да му нанесе удар в главата, и за да се предпази от удара той вдигнал инстинктивно дясната си ръка над главата, при което острието на брадвата попаднало в областта на китката, като ударът частично я отсякъл. Пострадалият започнал да отправя викове към подсъдимия да спре, че го е убил, при което М. спрял да му нанася удари и застанал до него с брадва в ръка. Присъстващите лица възприели инцидента и също започнали да викат на подсъдимия да престане, при което той се затичал към тях държейки брадвата в ръка, но поради алкохолната си повлияност паднал на земята и изпуснал оръдието, което било взето и хвърлено настрани от един от свидетелите по делото, а подсъдимият бил издърпан от останалите лица настрани. От удара в китката на Г. последвала частична ампутация, довела до осакатяване на дясната му ръка. Въззивният съд е квалифицирал поведението на подсъдимия като опит за убийство, в противовес на правните изводи на окръжния съд, който е определил извършеното от подсъдимия деяние като тежка телесна повреда. ВКС намира правната оценка на въззивната инстанция за правилна и съответна на обективните действия, реализирани от подсъдимия спрямо телесната цялост на пострадалия. Съгласно трайната съдебна практика за умисъла на дееца се съди от поведението му, а не от вербалните му изявления за целта, която е преследвал с инкриминираните му действия. В настоящият казус цялостната оценка на механизма на извършеното деяние – използваното оръдие с металната му част, силата на нанесените удари, насочеността им в жизненоважна област, тилна и предна част на главата и непосредствено близкото отстояние между двамата, както и положението, в което се е намирал пострадалия, паднал на колене на земята, недвусмислено сочат на извода, че подсъдимият е действал с пряк умисъл да умъртви нападнатото от него лице, а не да му причини телесна повреда. От съществено значение за умисъла на дееца е положението на пострадалия при отправянето на втория удар, нанесен с острието на брадвата, на колене с лице към подсъдимия и с открито лице и глава. Направеното от пострадалия Г. движение по вдигане на ръка, което е препятствало удара с острата част на брадвата да попадне в областта на главата, е следствие от поведението на подсъдимия и с цел да се предпази от нападението спрямо него, поради което е ирелевантно за вида на формирания умисъл и неговата насоченост. Това е така, защото при отправянето на удара към Г. той е бил насочен пряко в областта на главата, която не е била защитена и между нея и използваното оръдие е липсвала образно казано преграда, която пострадалият е поставил в хода на нападението, за да бъде отчитано предпазването с ръка като релевантен за субективната страна на деянието факт. В този смисъл доводите, че с нанасянето на процесния силен удар с брадва, насочен към главата на Г., подсъдимият е целял да му причини тежка телесна повреда чрез увреждане на ръката, не са съобразени с установените факти относно механизма на протичане на инцидента и поведението на участниците в него. А именно, че при замахването с острието на брадвата към главата на пострадалия, тази жизненоважна за него област е била незащитена и при използваната от подсъдимия значителна сила на удара и посоката, с която е бил отправен, обективно е било възможно той да попадне в главата и от това да настъпи тежко увреждане с летален изход / в какъвто смисъл са експертните изводи на вещите лица, изготвили съдебномедицинската експертиза за пострадалия /. Възражението от жалбата на подсъдимия, че той самоволно е прекратил нападението и се е отказал да умъртви пострадалия, поради което е действал без пряк умисъл за убийство са неоснователни. Прекият умисъл на дееца е обективиран от действията му по извършеното нападение с брадва, а последващото преустановяване на нападението няма съставомерен характер, тъй като към този момент той вече е направил всичко необходимо за да осъществи изпълнителното деяние, което е останало недовършено по независещи от него причини, тъй като нанесеният удар с брадва не е от естество да причини смърт /по тези причини деянието е останало в стадия на недовършения опит/. Правилно апелативният съд се е позовал на съдебната практика, / Р № 32 / 11.03.1991 г. по н. д. № 868/1990 г., 1-во Н. О. на ВС/ съгласно която когато деецът действа с пряк неопределен алтернативен умисъл да причини телесна повреда или смърт и по независещи от него фактори причинява по-лекия резултат ще отговаря за опит към по-тежкия резултат, който поглъща по-лекия. Само в хипотезата на неопределен евентуален умисъл деецът ще отговаря за реално причиненото, а не за по-тежкото увреждане, поради това, че опитът е съставомерен само при пряк умисъл. В конкретния казус прекият умисъл на подсъдимия се извежда от действията му по нанасяне на удари с брадва в главата на пострадалия, което несъмнено сочи на желание за причиняване на неговата смърт, който резултат не е настъпил по причини извън волята на дееца. Насочеността на процесните удари в жизнено важна област на Г. от непосредствено близко разстояние и със значителна сила свидетелстват на пряк умисъл за неговото умъртвяване. Единствената хипотеза, в която подсъдимият няма да носи отговорност за поведението си е по чл.18, ал.3 от НК, при доброволен отказ от опит, ако по собствени подбуди се е отказал да довърши изпълнението на престъплението или по собствени подбуди е предотвратил настъпването на вредните последици, каквито факти по делото липсват, за да се обсъжда и освобождаването му от наказателна отговорност. Доводите от жалбата за неотчетено от въззивния съд при квалификацията на деянието състояние на афект, в което подсъдимият се е намирал при извършването му не могат да бъде възприети за основателни, тъй като противоречат на приетите за установени от контролираната инстанция правно значими факти. Сочената от подсъдимия в тази връзка правна норма, по чл.132, ал.1, т.2 от НК, е неприложима, предвид изложеното по-горе за наличието на пряк умисъл за убийство, изведен от обективните действия на дееца. В конкретния случай не са налице предпоставки за обсъждане и на текста на чл.118 от НК, който изисква като съставомерен елемент състояние на силно раздразнение или т.нар. физиологичен афект, в кумулативна даденост с поведение от пострадалия по предизвикването му с тежка обида, клевета или друго противозаконно действие спрямо него или негови ближни, от което са настъпили или могат да настъпят тежки последици. По делото не са налице факти за афектно състояние на подсъдимия при извършване на деянието – от една страна липсва медицинският критерий за наличие на афект, / в съдебно психиатричната експертиза за подсъдимия не е установено такова състояние на засягане на съзнанието му / за да се изведе и юридическия критерий за наличието на това особено физиологично състояние на дееца. Отделно, не са налице и останалите предпоставки по чл.118 от НК – от фактите по делото не се установява извършване на каквото и да е противозаконно действие от пострадалия преди нападението, /включително и спрямо фактическата съпруга на подсъдимия / за да се обсъжда прилагането на по-лека правна квалификация, основана на психичното състояние на дееца по време на извършване на деянието. Следователно извършената от въззивния съд преквалификация на деянието на подсъдимия като опит към умишлено убийство по чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК е правилна и съответна на установените факти. По касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК за явна несправедливост на наложеното наказание: Въззивният съд е ревизирал присъдата на първата инстанция само в частта относно правната квалификация на деянието, като е потвърдил същата в санкционната й част, поради липса на съответен протест за неговото увеличаване. Искането на подсъдимия за намаляване на наказанието е неоснователно, поради неоправдано занижения му размер, с оглед липсата на искане във въззивния протест за неговото увеличаване след направената преквалификация на деянието, което е препятствало възможността за налагане на съответна по тежест санкция, тъй като положението на дееца не може бъде влошавано. С оглед изложеното не са налице основания за редуциране на определения размер от три години лишаване от свобода, който е многократно по-нисък от специалния санкционен минимум на разпоредбата на чл.115 от НК, включително и при съобразяване с нормата на чл.58а от НК. Деянието е със завишена степен на обществена опасност, с оглед механизма на извършването му, безпричинно нападение с брадва на публично място, в присъствието на други лица, с тежки необратими последици за здравето на пострадалия. При тези данни продължителността на наказателното производство, която е прекомерна, се компенсира от ниския размер на наказанието и за постигане на справедливостта му не се налага допълнителна редукция. Предвид горното, наложеното наказание на подсъдимия М. не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.3, от НПК, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 260004/19.04.2021 г. на Апелативен съд–гр. Пловдив, по в.н.о.х.д. № 147/2021г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: