8 Р Е Ш Е Н И Е № 215 София, 30 ноември 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 634/2016 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия М. З. А. против въззивно решение №52 от 14.03.2016 г., постановено по ВНОХД № 441/2015 г. от Апелативен съд -Варна, с което е изменена присъда № 24/11.11.2015 г. на Окръжен съд – Шумен по НОХД № 424/2014 г. С първоинстанционната присъда подсъдимият А. е бил признат за виновен в това, че на 07.08.2015 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив и в съучастие като съизвършител с подсъдимия Г. П. Б., отнел чужди движими вещи – паричната сума от 5 000 лева от владението на Т. Ж. С., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на осем години лишаване от свобода. Подсъдимият е признат за виновен и в това, че на същата дата в съучастие с подсъдимия Б. влязъл в чуждо жилище, собственост на С. С. и обитавано от С. С. и Т. С., като употребил за това ловкост, деянието е извършено нощем и от две лица, поради което и на основание чл. 170, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на две години и осем месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК е определено едно общо наказание, а именно – осем години лишаване от свобода. Със същата присъда е осъден и подсъдимият Г. П. Б. за извършени престъпления по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 170, ал. 2 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Апелативният съд с атакуваното сега решение е изменил частично присъдата – коригирал е наказанието на подсъдимия Б., наложено му за престъплението по чл. 198, ал. 1 от НК, както и относно едновременното прилагане на чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 170, ал. 2 от НК – „извършено от две лица”. Присъдата е потвърдена в останалата част. В касационната жалба, подадена лично от подсъдимия и доразвита в писменото становище на защитника, се поддържат възражения за недоказаност на обвинението по чл. 199 от НК, неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че самопризнанието на подсъдимия А. обхваща „обективната страна на деянието кражба”, но не и за осъществената принуда. Счита се още, че не е установен точният размер на отнетата парична сума. Доводите за явна несправедливост на наложеното наказание се свързват с нарушение на чл. 56 от НК, тъй като съдът е отчитал като отегчаващо обстоятелство, че грабежът е извършен от „две лица”, което е взето предвид от законодателя с разпоредбата на чл. 199, ал. 1, т. 2 от НК. При идентичност на отегчаващите обстоятелства за двамата дейци на подсъдимия А. е определено по-високо наказание по размер. Отправят се искания за преквалификация на деянието в такова по чл. 195 от НК и намаляване на наказанието. Подсъдимият А. и неговият защитник поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Защитникът представя и писмено становище. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Жалбата е неоснователна. Преди всичко следва да се посочи, че жалбата е насочена само срещу осъждането на подсъдимия А. за престъплението по чл. 199, ал.1, т. 4 от НК. Отправените оспорвания налагат да се отбележи, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият А. (и другият подсъдим) на основание чл. 371, т. 2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. В жалбата не се съдържат твърдения, а и такива не се установяват по делото, че съкратеното съдебно следствие е проведено в разрез с процесуалните изисквания и против желанието на подсъдимия. Видно от протокола за съдебното заседание, проведено на 11.11.2015 г., съдът е разяснил на подсъдимия процесуалните му права и последиците от самопризнанието в присъствието на адвокат. Лично подсъдимият е заявил, че признава фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и не желае събирането на доказателства за тях. Съгласно задължителните указания, дадени с тълкувателно решение № 1 от 06.04.2009 г. на ВКС, по т.д. № 1/2008 г., ОСНК в процедурата на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК „подсъдимият получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти”. Няма съмнение, че възприемането на фактите от обвинителния акт в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК не лишава съда от възможността да направи преценка на обективните и субективни факти, признати от подсъдимия, и да им даде друга правна оценка, а именно, че деянието осъществява друг, по-леко наказуем престъпен състав, каквото искане се прави сега с касационната жалба за преквалификация на извършеното по чл. 195 от НК. Както е известно, престъпното посегателство по чл. 198 от НК засяга както обществените отношения, които осигуряват нормални условия за упражняване на правото на собственост (владение/държане) върху движими вещи, така и тези отношения, които осигуряват на човека възможност свободно да формира своята воля и да избира поведение. Именно засягането на личността на пострадалия, у когото се намира предметът на престъплението, е начин/метод за парализиране неговата съпротива срещу отнемането на вещта, независимо дали тази съпротива е действително оказана от владелеца, или само възможна. Употребената принуда трябва да е от естество да сломи съпротивата на жертвата, да я мотивира да предаде вещта на дееца или да не му пречи да установи своя фактическа власт върху нея. Искането за преквалификация на деянието по чл. 195 от НК се основава на собствена на жалбоподателя интерпретация на събитието, без да се отчитат фактите, отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Поддържа се, че „подсъдимият М. А. е взел възглавницата (в нея са съхранявани парите, бел. ВКС), излязъл от помещението и едва след това вторият подсъдим Г. Б. е употребил физическа сила”. Първо, внимателният прочит на фактите, описани в обвинителния акт, не дават основание за твърдения, че подсъдимият А. е „излязъл от помещението”. Второ, защитата избирателно се позовава на част от отразените факти извън общия контекст на инкриминираното събитие. Обяснимо се пропуска, че началото на принудата не са действията на подсъдимия Б., а още при нахлуването на двамата подсъдими в стаята на пострадалата осемдесетгодишна жена в късните нощни часове. Правилно въззивният съд е приел, че първият елемент на психичното въздействие върху пострадалата С. е навлизането на двама неочаквани мъже в личното пространство на семейството, което несъмнено е изключителен стресов фактор за нея и подсъдимите са възприели уплахата й – все факти, които са отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт. На следващо място, въззивният съд, проследявайки хронологично действията на подсъдимите (двамата са се появили едновременно в стаята, подсъдимият А. се приближил към свидетелката и взел вещта, а с доближаването на подсъдимия Б. тя е заставена да понесе заплаха и физическа болка), обосновано е заключил, че принудата и отнемането на вещта са осъществени едновременно, което е и в съответствие с краткотрайността на престъпния акт. Налице е общност на умисъла, обективиран в действията на двамата подсъдими, който защитата оспорва с неясни доводи за „ексцес”, аргументиран с липсата на „предварителен сговор” за упражняване на принудата. Без да се спира на характеристиката на „предварителния сговор”, защото това е изяснено в доктрината и съдебната практика, ВКС намира за необходимо да припомни, че общият умисъл може да съществува и без предварителна или изрична уговорка. „Общност на умисъла” може да бъде формиран у съучастниците и инцидентно, в кратък период преди или по време на осъществяване на принудата и отнемане на вещта, като умисълът следва да се извлече във всеки конкретен случай не само от изявленията на съучастниците, но и от обективно извършените от тях действия. Въззивният съд, придържайки се стриктно към описаните факти в обвинителния акт, е направил изводите си за наличие както на обективните, така и на субективните признаци на грабежа. Посочил е точно въз основа на кои обстоятелства е приел наличието на субективния обединяващ момент на съизвършителството – общият умисъл на подсъдимите да извършат грабежа (виж решение, стр. 8, л. 43 от делото). Не се оправдава от данните по делото, че точният размер на отнетата сума е останал недоказан. Законът не изисква непременно наличие на писмени доказателства за предмета на престъплението, каквито аргументи се изтъкват от защитата. Затова от съществено значение е доколко надеждни и правдоподобни са показанията на пострадалото лице. В конкретния случай източник на доказателства за предмета на престъплението са показанията на свидетелите С. и С.. Последните съвсем коректно са коригирали първоначално посочената от тях парична сума, след като са установили, че част от нея не е била отнета. Доказателствата, изводими от показанията на двамата свидетели, заедно със самопризнанието на подсъдимите, са достатъчни да установят по несъмнен начин фактическите твърдения на прокурора, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, относно предмета на престъпното посегателство. Ето защо постановяването на осъдителната присъда, потвърдена с въззивното решение, напълно удовлетворява критерия по чл. 303 от НПК, в каквато насока са указанията, дадени с цитираното вече тълкувателно решение. Обобщено, фактическата обстановка обуславя съставомерност по чл. 199, ал.1, т. 4 от НК и деянието е квалифицирано именно по този текст на наказателния закон. Неоснователно е и претендираното нарушение на чл. 56 от НК. Аргументацията, съдържаща се в писменото становище по повод това възражение, се отклонява от действителния смисъл на забраната за двойно отчитане на едни и същи обстоятелства – както за възникване на отговорността, така и за нейната индивидуализация. Подсъдимият А. не е осъден за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т. 2 от НК, което вече да е било отчетено при обосноваване на правната квалификация. Затова предложените разсъждения за нарушаване на чл. 56 от НК при определяне на наказанието са несъстоятелни. Несподелими са и останалите доводи, свързани от защитата с основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Сравнявайки наказанието на двамата подсъдими, защитата погрешно счита, че то е определяно от съда в едни и същи предели – от пет до петнадесет години лишаване от свобода (за подсъдимия А. по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК, а за подсъдимия Б. по чл. 199, ал. 1, т. 2 от НК). Достатъчно е да се препрати към съдебните актове, за да види, че подсъдимият Б. е осъден за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, поради което и наказанието му е определяно в рамките на предвиденото в закона – от три до десет години лишаване от свобода. В този смисъл заявената „несъразмерност на наложените наказания за двамата подсъдими за едно и също деяние и правна квалификация по чл. 199, ал. 1 от НК” е неоснователно. Данните по делото подкрепят извода за висока степен на обществена опасност на дееца. Подсъдимият А. има обременено съдебно минало с осъждания, които надхвърлят минимума за квалификацията на деянието като „опасен рецидив”. Наложените му наказания „лишаване от свобода”, изтърпени ефективно, очевидно не са предизвикали необходимите промени в подсъдимия. Деянието, предмет на настоящето дело, е извършено само една година и два месеца, след като подсъдимият е изтърпял предходно наказание от осем години лишаване от свобода. Не може да се пренебрегне и фактът, че след като е придобил парични средства от свидетелите С. и С. чрез обществено приемливо и законосъобразно поведение (получил възнаграждение за извършена работа), подсъдимият е решил да си набави бързи доходи чрез процесното деяние, чиято дързост също следва да бъде отчетена. Престъплението е с висока степен на обществена опасност, разкрита от начина на извършване на посегателството и характеристиката на жертвата, която с оглед възрастта си е била лесен обект на посегателство. При така установените отегчаващи обстоятелства и при само едно, установено смекчаващо – заявеното разкаяние, санкцията от осем години лишаване от свобода (след редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК), е законосъобразна и справедлива. Според настоящия съдебен състав наказанието в този размер ще съдейства за поправянето и превъзпитанието на дееца и ще му даде възможност да преосмисли поведението си и да го насочи към зачитане правата на личността и собствеността. Пропускът на съда да зачете времето, през което спрямо подсъдимия А. е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, може да бъде коригиран при изпълнение на присъдата с постановление на прокурора, постановено по реда на чл. 417 от НПК. Този пропуск не е основание за отмяна на въззивното решение и не сочи на явна несправедливост на наложеното наказание. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 52/14.03.2016 г., постановено по ВНОХД № 441/2015 г. от Апелативен съд – Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.