Р Е Ш Е Н И Е № 599 Гр.София, 07.01.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети декември, 2013 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря Цекова В присъствието на прокурора ЛАКОВ Изслуша докладваното от съдия Стамболова К.Н.Д. 2119/13 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 97/ 20.11.12 г.,постановена от ОС-Пловдив /ПОС/ по Н.Д.242/12 г., подсъдимите Т. С. Н., Г. К. К. и Д. Г. З. са признати за виновни и осъдени за извършено от тях престъпление по чл.330,ал.1 вр.чл.26,ал.1 вр.ал.4 вр.чл. вр.чл.20,ал.3 и 4 НК за Н. и вр.чл.20,ал.2 вр.ал.1 НК за К. и З.. Във връзка с чл.54 НК са наложени наказания лишаване от свобода за срок от пет години за първия и по четири години и шест месеца за другите двама. З. е оправдан за инкриминирани му деяния по продължаваната престъпна дейност за периода от 08.11.10 г.до 13.11.10 г., а Н. и К.- да са извършили същите в съучастие с него. Всички подсъдими са оправдани за това да са последвали значителни вреди от престъпното деяние и да е имало опасност пожарът да се разпростре върху други имоти, поради което са оправдани по първоначално повдигнатото обвинение по чл.330,ал.3 вр.ал.2,т.2 НК, а З. и за разликата до 53 406,84 лв. от 35 596,84 лв.,представляваща общата значителна стойност на запалените имущества. Всички подсъдими са оправдани да са извършили престъпление по чл.319 НК във връзка с изложените форма на съучастие. На Н. и К. е определен първоначален общ режим за наложеното наказание, търпимо в затворническо общежитие от открит тип, а на З.-строг, с търпимо наказание в затворническо общежитие от закрит тип. Дейците са осъдени да заплатят на конституираните като граждански ищци М. и Г. Г. сумата от 5 707 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 26.10.10 г., до окончателното изплащане; Н. и К. са осъдени да заплатят на София К. сумата от 5 707 лв., като законната лихва се счита от 08.11.10 г.; пак те- да заплатят на С. Р. обезщетение за имуществени вреди в размер на 9 925 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.11.10 г. Отхвърлени са солидарно предявените срещу З. искове от К. и Р., предвид оправдаването на лицето. На основание чл. 53, ал.1, б.А НК е отнет в полза на държавата л.а.Ф. Ф. с ДКН [рег.номер на МПС] , с отразени номер на рама и двигател, собственост на Т. Н.. Налично е осъждане и по веществените доказателства, разноските по делото и присъждането на държавна такса във връзка с уважените граждански искове. По жалба на подсъдимите и без протест на прокурора в оправдателните части, с решение № 152/29.07.13 г., постановено от АС-Пловдив /ПАС/ по В.Н.Д. 86/13 г., цитираната присъда е изменена, като подсъдимият Н. е признат за невиновен да е подбудил и подпомогнал Д. З. за времето 26.10.10 г.-27.10.10 г., а последният е оправдан за съучастие в тази връзка. Присъдата е потвърдена в останалата част. Недоволни от така постановения съдебен акт са останали подсъдимите и го атакуват в срок, някои чрез своите служебни защитници. Н. сам и чрез защитника си релевира всички касационни основания и моли за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от ПАС или изменяване на същото с приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, намаляване на наложеното наказание и прилагане разпоредбата на чл.66,ал.1 НК. Подсъдимият З., чрез своя служебен защитник, атакува решението, сочейки като очевидно касационно основание само това по чл.349, ал.1,т.1 НПК. Моли за директно оправдаване от ВКС или за изменение на въззивното решение с намаляване на определеното наказание. Подсъдимият К., чрез своя служебен защитник, отстоява единствено касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК и моли да бъде намалено наложеното му наказание. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимите Н. и К. лично и чрез своите защитници, поддържат жалбите си с изтъкнатите в тях съображения. В представената писмена защита Н. въвежда и искане за оправдаване, наред с останалите, каквото поддържа и при дадената му последна дума, ведно с искането за приложение разпоредбата на чл.66 НК след намаляване на определеното му наказание лишаване от свобода. Подсъдимият З., нередовно призован от познатите по делото адреси, не се явява. Служебният защитник, чрез когото е депозирана касационната жалба и чрез чийто адрес, посочен като съдебен такъв, е призован деецът, заявява невъзможност за свързване с подзащитния си и отстоява съображенията, изложени в сезиращия настоящата инстанция документ. Представителят на ВКП намира, че решението на ПАС следва да бъде оставено в сила. Същото се отнася и за гражданската ищца С. К. и нейния повереник, както и за неявилия се граждански ищец С. Р., представляван пред ВКС от своя повереник. М. и Г. Г., макар и неявяващи се пред ВКС и неизпращащи свой представител, депозират становище по сезиращите настоящата инстанция документи и молят същите да бъдет оставени без уважение. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: ПО ЖАЛБАТА НА Т.: 1/ ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.2 НПК. Първото от тях е свързано с поредно в това производство оплакване за неотговаряне на изготвения обвинителен акт на правилата на чл.246 НПК и в частност, че това е станало причина за съществуващи неяснота и противоречие на диспозитива на обвинителния акт с дадените описания на деянията в обстоятелствената част на същия. Вярно е, че в рамките на настоящото наказателно производство е съществувал проблем с първоначално предложения за разглеждане пред ПОС обвинителен акт, който е отстранен. Н. и защитата му обаче продължават да спорят за сериозна неяснота и по новия обвинителен инструмент, като обобщено казано, оплакването им е за неприсъствие на съставомерно поведение за този касатор, тъй като описаните в обстоятелствената част негови действия представляват приготовление, ненаказуемо при конкретното престъпление от една страна. От друга- твърдят, че пунктовете по отделните обстоятелства в рамките на маркираната продължавана престъпна дейност, насочват към посредствено извършителство, което се опровергава с доразвиване на изложението по оибвинителния акт. По този начин Н. е бил поставен в невъзможност да организира защитата си. Касационната инстанция не може да се съгласи с изложената теза. Внимателният прочит на обвинителния акт в неговата обстоятелствена част обуславя извличане в най-общ план на обективните действия, осъществени от третирания касатор, които обосновават подбудителска и помагаческа дейност. В тези граници, само че при подробно съдебно разследване и прецизиране, се е произнесъл първостепенният съд, което е обяснимо предвид разпоредбата на чл.7, ал.1 НПК- съдебното производство заема централно място в наказателния процес. Приетата общо престъпна фактология по обвинителния акт е намерила своето конкретно доразвитие при проведеното съдебно следствие- първоначално пред ПОС и допълнително пред въззивната инстанция. Последната впрочем не е взела отношение по разиваната пред нея позиция за негодност на обвинителния инструмент, очевидно приемайки аргументацията на ПОС /пред същия са изтъквани подобни съображения/ и изложеното по същество от него, което е в обхвата на възведените престъпни факти и правна квалификация. Най-накрая, дори и да бе възприел основателност на обсъжданото възражение, този съд не би могъл да върне делото за доразследване на прокурор от първостепенната прокуратура след отмяна на решението на ПАС и присъдата на ПОС, предвид настоящата редакция на нормата на чл.354,ал.3 НПК. Отделен е въпросът, че би могъл да даде такива указания на долустоящ съд, но само когато обвинителният акт е дотолкова неотговарящ на предпоставките на чл.246 НПК, че на практика е налице липса на годен за разглеждане обвинителен инструмент. Второ, без съмнение правилно защитата заявява, че посочените в обстоятелствената част факти трябва да са релативни на правната квалификация и да се отнасят до елементите /от обективна и субективна страна/, за които е предявено обвинение. В противен случай подсъдимият, както било станало в настоящия случай, би бил поставен в невъзможност да организира защитата си. В подкрепа на това становище са описани няколко от деянията по продължаваната престъпна дейност с дата 26/27.10.10 г., като не бил ясен часът на осъществяване на същите, който при това следвало да бъде проверен и предвид обсотятелството, че е бил свързан с изминаване на разстояния. Действително, часът не е заявен, но това не е можело и да стане съвсем точно. В крайна сметка е ясно на първо място, че времето на престъпна дейност е вечерта и на второ, по обясненията на К., че съответните имущества са палени поред, като селищата, в които са се намирали, са съвсем близо едно до друго, а З. и К. са се движели с кола. Казаното впрочем, не е в изключителна необходимост свързано с обвинението на Н. като подбудител и помагач. Трето, в писмената защита на последния се описват претърпени от него процесуални неблагополучия в хода на досъдебното производство във връзка с изменение на мярката му за неотклонение, свързани с искане за отпадане на необходимия за съставомерността на престъплението признак „значителна стойност”, което би довело до преквалифициране на деянието по чл.216 НК. Това е казано на фона на изразената теория за увеличаване стойността на няколко запалени автомобила, специално разгледани като такива на бивши полицаи на Първо РУП-Пловдив, по назначените оценителни експертизи. Оттук насетне се прави генералното оплакване, че е поискана разширена експертиза, оставена без уважение от съдебните състави, с което се е стигнало до ограничаване правото на защита на този касатор. Само последното възражение може да бъде разглеждано, според проверимите от ВКС такива, на плоскостта на допуснато процесуално нарушение и то е несъстоятелно. Не всяко искане за събиране на допълнителни доказателствени материали следва да бъде уважавано и респективно отказът- да бъде преценяван като ограничаващ правото на защита фактор. Съществено нарушение на процесуалните правила в тази връзка ще е налице единствено тогава, когато става дума за искания, свързани с неустановени данни и обстоятелства, влизащи в предмета на доказване. В конкретния случай не е така, предвид неналичие на основания по чл.153 НПК и решаващият съд правилно е оставил без уважение коментираното искане. Четвърто, в писмената защита се въвежда допълнителен довод, че присъдата е необоснована. Не е взето предвид, че на ревизия пред настоящата инстанция стои не съдебният акт на ПОС, а този на въззивния съд. Както е известно освен това, необосноваността не е касационно основание, тъй като е относима към извеждане на фактология по престъпната дейност на базата на събран доказателствен материал, а ВКС при първо и второ редовно разглеждане на делото пред себе си е съд по правото. Затова, преглеждайки развитите под този надслов съображения, настоящата инстанция следва да се произнесе по факторите, осмислими единствено във връзка с чл.348,ал.1,т.2 НПК. И двете съдилища по фактите са обосновали становището си за доказаност на вменената престъпна дейност на Н. не единствено на обясненията на подсъдимия К. /чиято противоречивост е обсъдена сама по себе си и е ясно на какво се е облегнал решаващият съд при нейното съпоставяне/, за да се касае за ОГОВОР. Взети са предвид и показанията на свидетеля К., които не са оценени самостойно, а в съответствие с останалите доказателствени материали. Преценено е наред с всичко, че това лице възпроизвежда факти, които е възможно да бъдат познати само на съответните извършители. Криминално проявен и осъждан, този свидетел законосъобразно не е отхвърлен като ненадежден само на соченото основание. По-нататък, твърди се,че не са проведени очни ставки, но остава неясно между кои лица би следвало да се извършат такива и доколко самият Н. и неговата защита са генерирали подобна претенция. Съвсем отделен е въпросът дали чрез провеждане на това процесуално действие в хода на съдебното производство, биха се добили данни по уясняване на важни за предмета на доказване обстоятелства или отново следва да се преценява надеждност и съответно достоверност на конкретните доказателствени източници. Видно от мотивите на второстепенния съдебен акт, ПАС е изключил от ценимата доказателствена маса беседа на оперативни работници с подсъдимия К. /л.179 от съд.д./, само по себе си разрешено СРС, опредметено във ВДС, като по този начин е коригирал преценката на първостепенния съд. Затова възражения в насока на обмисляне на коментираните беседи с полицейски служители /без значение с кой подсъдим/, които по същество заместват процесуалното действие разпит на обвиняем, не следва да бъдат предмет на доказателствено обсъждане. И въобще, видно от анализа на въззивната инстанция, заключението за осъществяване от страна на Н. на престъплението, в извършването на което е осъден, не е базирано на показанията на разпитани по делото полицаи, за да е необходимо да се разсъждава за евентуална подмяна на първични с производни доказателства. В този смисъл липсва съществено процесуално нарушение, рефлектиращо върху правото на защита на касатора, чрез неигнориране от страна на съдебните състави на т.нар. „оперативни беседи”, което не е е верно що се касае до ПАС. На последно място в тази част на изложението, според защитата липсва мотив за подсъдимия да подбуди и подпомага извършването на процесните деяния в рамките на общата престъпна дейност. Долустепенните съдилища, всеки самостоятелно, са взели отношение по посочения проблем и са извели връзката между голяма част от потърпевшите лица, с яснота защо са пострадали и други покрай тях от една страна; и Н. от друга. Казаното от свидетелите за отношенията им с този подсъдим, съпоставено с обясненията на К., говорят красноречиво за процесуално правилно обмислен мотив- неприязън. Не се сочат процедурни недъзи, допуснати от съдилищата по същество, при формиране на тази оценка, а несъгласие с нея, което се мотивира според тезата на касатора. Последното няма да бъде обсъждано, тъй като представлява довод за необоснованост. 2/ ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.1 НПК. Първото възражение за нарушение на материалния закон е свързано с неприсъствие на елемент от обективната страна на престъплението по чл.330,ал.1 НК, а именно-запаленото имущество да е на значителна стойност. В тази връзка се излагат аргументи за това,че пет от опожарените автомобили са на стойност под 3 600 лв.и липсва „значителност” към момента на извършване на деянието. По-нататък се изтъкват доводи за съотношението между ал.1, 2 и 3 на чл.330 НК, все относими към имущество на значителна стойност. Въпреки че в настоящия казус е налице неоспорено оправдаване на дейците за извършено от тях престъпление по чл.330,ал.3 НК, предвид наведените съображения настоящата инстанция се счита задължена да направи принципни разяснения по обсъжданата материалноправна норма. Несъстоятелно е становището за това, че за да е налице изобщо съставомерност на престъплението по чл.330,ал.1 НК, предметът на престъпно посегателство следва да е под 3 600 лв. Неясен остава коренът на залагане на тази сума. За разлика от разпоредбите на особената част на НК, изискващи „големи” и „особено големи размери”, които обстоятелства имат парична стойност, и „голямо количество”, очертаващо количествен критерий на съответния предмет, в нормата за палежа се акцентира върху вида на имота или имуществото, типично за чл.330 НК- сграда, инвентар, стоки, земеделски или други произведения, гори, машини, рудник или друго имущество на значителна стойност. По този начин се подчертава от обективна страна, че за изгаряне на вещи с незначителна стойност, не може да се ангажира наказателната отговорност по коментирания законов текст. Разбира се, значителността или незначителността се свързва и с паричната равностойност, но наред с характера на запалените имот или имущество. Преценката е конкретна във всеки случай. По-нататък, предвид намесата от страна на защитата на ал.2 и 3 на чл.330 НК, е нужно да се отбележи, че съгласно ТРОСНК 46/82 на ВС на РБ “от обективна страна за съставомерността на деянието по чл.330,ал.2,т.2 НК е достатъчно да са налице две предпоставки- запаленото и застрашеното имущество да са на значителна стойност.” “При липса на опасност от разпространение на пожара и върху други имоти или имущества”, се продължава в цитираното тълкувателно решение, “макар и да са настъпили значителни вреди, деецът ще отговаря по чл.330,ал.1 НК.” Във втория случай иде реч за значителна стойност на запаленото имущество, при опожаряване на което може да са настъпили значителни вреди, но не е имало опасност от разпространение на пожара. А “когато от пожара са настъпили значителни вреди и е съществувала опасност той да се разпростре и върху други имоти или имущество със значителна стойност, ще е налице престъпление по чл.330,ал.3 НК“ /отново същото тълкувателно решение/. Следователно, квалификация по последната алинея ще е необходима, когато не само запалените имоти или имущество са на значителна стойност, на само са последвали значителни вреди от пожара, но и когато това е относимо към всяка от характеристиките по ал.2 на третираната законова норма, в частност, ако е съществувала реална опасност пожарът да се разпростре и върху други имоти като посочените в ал.1, все такива на значителна стойност. В този смисъл е и разрешението, дадено по Р.551-86-1 н.о., Р.169-84-1 н.о.на ВС на РБ. Верен е с оглед казаното изводът, направен от касатора, че значителна вреда не може да настъпи при горящо имущество на незначителна стойност. Но не е верно, че този извод е приложим в процесния казус. Всяко от запалените поотделно имущества-недвижими имоти и автомобили- предвид характера и стойността му, правилно е обмислено като такова на значителна стойност. Освен това несъмнено последната е преценена цялостно, в унисон с вменената продължавана престъпна дейност, поради което ПАС не се е заел с пояснения по така поставения проблем. Настояването за неприсъствие на третирания обективен признак на палежа се обосновава и с това, че определение за значителна стойност се съдържа единствено в допълнителните разпоредби на ЗОПДИППД, с посочена стойност над 60 000 лв. и очевидно не се попълва съставът на престъплението по чл.330,ал.1 НК. Без да затъва в сериозни теоретични разсъждения, този съд ще отбележи, че цитираната дефиниция, в съобразие със създаване на понятийния апарат по нормативните актове в РБ, е релевантна само за посочения от защитата закон, не и за НК. Второ, твърди се, че неправилно е анализиран субективният елемент на обсъжданото престъпление касателно Н.. Посочват се всеизвестни обстоятелства: че дейността на подбудителя и помагача допринася за осъществяване на престъплението, без той да участва в изпълнителното деяние; че субективната връзка между тях и извършителя се изразява в умисъл за задружно осъществяване на конкретно определено престъпление; че когато се надхвърля общият умисъл, всеки съучастник отговаря в рамките на обхванатото от неговия собствен такъв. Оттук се извежда,че подбудителят и помагачът носят наказателна отговорност само при пряк, не и при евентуален умисъл и конкретният касатор не следва да носи отговорност за подпалване на автомобилите на Т. и С., с ползвател свидетеля К., на Ш. и К., на една от колите на Р. и на недвижим имот в курортното селище на [населено място], защото няма данни да е поръчал тяхното запалване. Всичко казано е при условие, че се възприеме тезата на решаващите съдилища за принципна установеност на поведението на Н. като съучастническо по чл.20,ал.3 и 4 НПК. Приетата фактология по престъпната дейност на този деец категорично разкрива негово участие във вмененото му деяние под формата на подбудител и помагач. Законосъобразно изведената фактология по внимателно изградената преценка на доказателствения материал не оставя и най-малко съмнение как да се тълкува деятелността му. При това и двете решаващи съдилища са изписали пространни съображения защо, въз основа на обективно установените факти, приемат поведението на дееца като престъпно такова. Няма данни да се обмисля надхвърляне на общия умисъл. В настоящия случай е прието, че обсъжданият касатор е действал при условията на пряк умисъл, тъй като заедно с подсъдимия К. е посетил обектите, показал ги е на последния и лично е възприел всички особености по тяхното местонахождение и характеристики. Трябва да се отбележи недвусмислено, че не е недопустимо по закон подбудителството и помагачеството да се извършат при евентуален умисъл. В разпоредбите на чл.20 и 21 НК се говори за осъществяване изпълнението на умишлено престъпление въобще, а не само за такова, извършено при пряк умисъл, каквото например законодателят изрично е предвидил при опита по чл.18,ал.1 НК- затова там се говори за “искани от дееца правни последици”. С оглед казаното, волевото отношение при умисъла като субективен елемент на престъплението се характеризира както с целене да настъпи съответният общественоопасен резултат, така и с допускане на същия- при подбудителството; както с искане или съгласие с улесняване на извършване на престъплението, така и с целене и примиренчество към настъпване на неговите престъпни последици- при помагачеството. Затова изключението, изцяло обмислимо на плоскостта на евентуален умисъл за Н., което обаче не се явява определящо за генерална промяна на тази форма на умишлената вина, е палежът на имот на семейство Б. в курортно селище Бр., Пловдивска област. 3/ ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЕ НА чл.348,ал.1,т.3 НПК. При индивидуализиране на наказателната отговорност на Н. и ПОС, и ПАС са намерили за налични повече отегчаващи, отколкото смекчаващи обстоятелства, поради което са отмерили дължимото наказание лишаване от свобода при лек превес на първите. Наистина обаче, преценката на същите, в светлината на висока степен на обществена опасност на деянието и дееца, освен за особено активна роля и упоритост при осъществяване на престъпната дейност на касатора, показват и преценка на обстоятелства, свързани с конкретно вменената противоправна деятелност на Н. като подбудител и помагач. В този смисъл е основателно оплакването, визирано в жалбата, осмисляно и с оглед разпоредбата на чл.56 НК. По-нататък, съдилищата по същество са оценили здравословното състояние на жалбоподателя, внимателно изследвайки го в хода на проведените съдебни следствия. Правилно е намерено, че липсва болестна мотивация за осъществяване на престъпното деяние. Не се съзира основателност на довода по жалбата, че здравословният статус на този подсъдим предпоставя несъвместимост с условията по изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Действително, необходими са спазване на предписан режим на живот и хранене, но ако при това и постепенно очакваемо влошаване на здравословно състояние, обезателно не се определя наказание лишаване от свобода с ефективно изтърпяване, какъвто намек се прави за конкретния казус /дори и предвид позоваване на факти, свързани с изменение на мярката за неотклонение/, означава на практика да се толерира престъпна дейност, само защото лицето отнапред знае, че страда от заболяване, което би го предпазило от изтърпяване на наказание в пенитенциарно заведение. Законът не предпоставя подобен поглед. Обсъжданият довод е относим към изпълнение на наказанието, а не към повелите за неговото определяне. Следващото оплакване е свързано с неналагане на наказанието при условията на чл.55 НК и в частност с оглед здравословното състояние на Н., което се определя като представляващо изключително смекчаващо обстоятелство. Този довод, макар и отнесен към явна несправедливост на наложеното наказание, съставлява оплакване за нарушение на закона, тъй като касае конкретна индивидуализация на наказанието, подвеждано под различни правила, предписани в наказателния закон. Видно от мотивите на второстепенния съдебен състав, макар и последният да не се е позовал нарочно на чл.55 НК, очевидно е обмислял нормата с оглед здравословното състояние на дееца и не е приел третираното обстоятелство като основание за прилагане на тази разпоредба, възприемайки изписаните съображения на първостепенния съд. Затова не може да бъде споделено в буквален смисъл въражението по жалбата, че липсват мотиви за чл.55 НК-самостоятелно основание за отмяна на решението в съгласие с чл.348, ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Такива за приложението на чл.66 НК действително липсват, но при налагане на наказание лишаване от свобода от пет години те не са необходими, поради неприсъствие на материалноправните предпоставки за прилагане института на условното осъждане. Имайки предвид гореказаното и взетите предвид като смекчаващи фактори чисто съдебно минало и трудова ангажираност на Н., също споменати пред тази инстанция, последната по принцип се солидаризира със становището на решаващите съдилища за неприсъствие на предпоставки за прилагане разпоредбата на чл.55 НК. Здравословното състояние на Н. е доминиращо, но не и изключително смекчаващо обстоятелство. Същевременно обаче обществената опасност на дееца с оглед обсъжданото вече негово поведение в квалификационен план, е неправилно оценена и не е в съответствие с разпоредбата на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Затова решението на ПАС следва да бъде коригирано и дължимото наказание-да бъде намалено на четири години лишаване от свобода, при лек превес на облекчаващи несъставомерни елементи. Така отмерена, дълготрайността на лишаването от свобода се явява необходим и достатъчен фактор за сериозно преосмисляне от страна на този подсъдим на поведението му и превъзпитанието му в посока на стриктно съблюдаване на неприкосновеността на чуждата собственост. Така ще бъдат реализирани и залегналите в чл.36 НК цели на наказанието. ПО ЖАЛБАТА НА З.: На първо място, предвид най-важното искане от този деец /относимо и за Н./, поставено на разглеждане пред ВКС, последният желае да изложи принципни съображения защо не би могъл да постанови оправдателна присъда, както се иска в касационната жалба и в открито заседание пред него, дори и да бе стигнал до извод, че доводите на атакувалата въззивното съдебно решение страна са основателни. Този съд е легитимиран да подходи по поискания начин само в случаите на чл.354,ал.1,т.2, пр.посл.НПК. Там е направена връзка с чл.24,ал.1,т.1 НПК, когато деянието не е извършено или не съставлява престъпление. Това обаче трябва да е установено от фактическа страна от съда, чийто съдебен акт се ревизира. Както вече бе споменато, макар и по друг повод, ВКС не може при първо и второ редовно разглеждане на делото пред себе си /настоящото е първо такова/ да приема собствена фактология по престъпната дейност, до която е довел преглед по същество на доказателствата, тъй като, както е известно, е съд по правото, произнасящ се само в рамките на възведени пред него касационни основания. Ако констатира процедурни пороци в доказателствените допускане, събиране, проверка и анализ, довели и до незаконосъобразно приложение на правото, той следва да отмени съдебния акт и да върне делото за ново разглеждане на основание чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.4 вр. чл. 348, ал.1,т.2 НПК. В конкретния казус при това, основното възражение по касационната жалба е, че инкриминираното на З. обвинение не е доказано по несъмнен начин и присъдата на ПОС и решението на ПАС са неправилни и незаконосъобразни. Казано с други думи, претенциите са за необоснованост, която не е касационно основание и ВКС като съд по правото не следва да я обсъжда. Това е теоретично обяснимо, тъй като се касае за оценка на доказателствена съвкупност не на плоскостта на допуснати по нея съществени процесуални нарушения, а на плоскостта на сувереннното обмисляне на информацията, депозирана по доказателствените източници, което е автономно право на решаващите съдилища. На фона на даденото разяснение, касационната инстанция следва да осмисля възраженията по жалбата на З., само доколкото те могат да бъдат субсумирани под нормата на чл.348,ал.1,т.2 НПК, а именно, да се оспорват неблагополучия по допускане,събиране, проверка и анализ на доказателствената съвкупност, които са довели до незаконосъобразна интерпретация, спомогнала за неправилно приложение на материалния закон чрез осъждане на този касатор. Второстепенният съдебен състав е изложил подробни съображения по авторството на деянието от страна на З. в качеството му на извършител, в изключителна степен споделяйки подробната аргументация на първостепенния съд. Последнят е бил перфектен в прецизиране на конкретното престъпно съучастие на З., излагайки верни съображения за оправдаването му по определени факти по вменената престъпна деятелност. Настоящата инстанция се солидаризира със сериозната аргументация на долустепенните съдилища и не намира за нужно да я повтаря. Атаката срещу нея е свързана с недоволство по съществото на прочита на доказателствените източници от страна на ПОС и ПАС, което, при липса на процесуални нарушения в тази връзка, не е предмет за разглеждане от ВКС. По-нататък, извън принципното третиране на участие на З. в инкриминираното престъпление, се поставя въпросът за формата на съучастието му в конкретните деяния от продължаваната престъпна дейност, в извършването на които той е признат за виновен и осъден. Претендира се, че неговото поведение в краен случай следва да бъде очертано като помагаческо, а не като съизвършителско. И всичко това е във връзка с определяне на дължимото наказание по силата на чл.58 Б /очевидно се има предвид б.Б/ НК. В тази връзка би следвало да се забележат прояви на дееца в хода на изпълнение на престъплението, които според защитата би било възможно да обосноват коментираното становище, но са анализирани от съдилищата по различен начин- като съизвършителство. Казаното отново предпоставя разглеждане на фона на необоснованост на решението, чрез изразяване на генерално несъгласие с приетото от съда, без обаче да е ясно кое или кои съображения са изведени при несъответствие с процесуалното право, а оттам и с приложението на материалния закон. Прегледът на мотивите към второинстанционното решение ясно насочват към приетото от съдилищата по същество, защо поведението на З., в съотношение с възприетите за установени конкретно осъществени от него деяния, е съизвършителско. А доколкото нормата на чл.58,б.Б НК касае привилегироване при определяне на наказанието при вече ангажирана наказателна отговорност, неясна остава позицията на защитата при аргументиране на обсъжданото обстоятелство, защо за пореден път се настоява за оправдаване- фактор, относим към самото ангажиране на наказателната отговорност. Извън заявеното по посочения начин, върховната съдебна инстанция по наказателни дела не намира основания да приложи разпоредбата на чл.58,б.Б НК /което би означавало и преформулиране на самата престъпна дейност на З./, защото споделя аргументите на решаващите съдилища за съизвършителска негова деятелност. От друга страна, не са изложени сериозни доводи по отношение на необходимостта от намаляване на наказанието в рамките на така определеното при съответната правна квалификация. Дори и при приемане на по-малка активност в рамките на съизвършителството на З. в сравнение с К., което е констатирано по фактите, преценката на очертаните за него отегчаващи фактори не позволяват по-голяма снизходителност и възприемане на наличие на касационно основание по чл.348, ал.1,т.3 НПК. ПО ЖАЛБАТА НА К.: В същата е формулирано оплакване само за нарушение на чл.348,ал.1,т.3 НПК-явна несправедливост на наложеното наказание. Заявява се, че с определяне на лишаване от свобода от четири години и шест месеца за неосъждан деец, не биха се изпълнили заложените в чл.36 НК цели на наказанието. Основното оплакване, изразено лично от касатора пред ВКС, е свързано с подценяване на неговото признание и съдействие на органите за разследване. Отделно от това защитата набляга на чистото съдебно минало и ниската степен на обществена опасност на К.. Видно от санкционната част на нормата на чл.330,ал.1 НК, ПОС е определил /а ПАС е споделил становището му/, наказание лишаване от свобода за К. при баланс на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. В тази насока са изписани подробни съображения, с които ВКС се съгласява. Не може да се счете, видимо от самата мотивировка, че съдилищата по фактите не са зачели доводите, изложени в касационната жалба, обуславящи според защитата по-ниска степен на обществена опасност на дееца. ВКС желае да акцентира най-вече върху високата степен на обществена опасност на извършеното поради грубото посегателство върху чуждо имущество с цел изява на лична неприязън /на Н./, на която настоящият деец е проводник; на това, че престъпното посегателство е осъществено по демонстративно общоопасен начин и с възможност да се причинят тежки вреди. Затова няма никакви основания за изменение на атакуваното решение и намаляване на наложеното на К. наказание. Предвид казаното и размера на лишаването от свобода, е безпредметно да се обсъжда приложение на института на условното осъждане. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 и ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА РЕШЕНИЕ № 152/29.07.13 г.,постановено от АС-Пловдив по В.Н.Д. 86/13 г.,както следва: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Т. С. Н. наказание лишаване от свобода за срок от пет години на четири години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/