Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 422   гр. София, 20 октомври  2009г.   В   ИМЕТО   НА   НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети октомври, през две хиляди и девета година, в състав:                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА                       ЧЛЕНОВЕ : БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ                                                                                    ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА при  секретар  ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора  РУСКО КАРАГОГОВ изслуша докладваното от съдията   ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА н. д. № 464/ 2009 година.             Касационното производство е инициирано по жалби на подсъдимите А. А. и К. Я. срещу решение на Апелативен съд-София от 10.06.2009 година, постановено по ВНОХД№261/2009г., с което е потвърдена присъда №24/16.12.2008 година на Софийски градски съд. В подадената жалба на А. А. се релевират оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание, като в подкрепа на визираното касационно основание се предлагат доводи, сочещи на пренебрегване фактическите данни за тежестта на престъплението и личната опасност на дееца, с поставен акцент на заявеното разкаяние и направените от подсъдимото лице самопризнания. Предявява се искане за намаляване срока на определената наказателна санкция - ЧЕТИРИ ГОДИНИ И ЕДИНАДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода. Израз на недоволство от санкционната част на постановения съдебен акт обективира и касационната жалба на Я. Очертаната позиция се аргументира със съображения за игнориране на младежката възраст и съдебното минало на подсъдимия, предпоставящи смекчена наказателна отговорност и правоприлагане на чл.66 НК. В съдебно заседание на 13.10.2009 година подсъдимият А упълномощен от него адвокат поддържат депозираната жалба и пледират за упражняване на регламентираните в чл.354, ал.2, т.1, вр.чл.348, ал.1, т.3 НПК, касационни правомощия. Ревизия на обжалваното решение във визираната насока претендират и участвуващият лично в настоящото производство Я. , и служебният му защитник. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби и предлага атакувания съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, съобразявайки становищата на страните и материалите по делото в пределите на касационната проверка по чл.347 НПК, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда №24/16.12.2008 година, по НОХД№1124/2008г., след проведено при условията на чл.371, т.2 НПК съкратено съдебно следствие ,Софийски градски съд е признал А. А. А. за виновен в това, че за периода от 19.02.2007година до 02.03.2007година, при условията на продължавана престъпна дейност и опасен рецидив, отнел чужди движими вещи, на обща стойност 490лв., от владението на И. К. и С. С. , с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплаха, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.26, вр.чл.29, ал.1, б”А” и „Б”, вр.чл.55, ал.1, т.1НК, го осъдил на ЧЕТИРИ ГОДИНИ И ЕДИНАДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, при първоначален СТРОГ режим на изтърпяване. Със същия съдебен акт е ангажирана наказателната отговорност и на К. Б. Я. за осъществено на 19.02.2007 година, в двора на 112 ОУ, гр. С. престъпление, субсумиращо се от правната норма на чл.198, ал.1НК, с предмет- мобилен телефон, марка”Сони Ериксон” и „СИМ-карта на „Глобул”, на стойност 120лв., собственост на И. К. и в съответствие с предписанията на чл.373, ал.2 НПК и чл.55, ал.1, т.1 НК на подсъдимото лице е наложена наказателна санкция - лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ. При съблюдаване изискванията на чл.25, ал.1, вр.чл.23 и чл.24 НК е извършено групиране на наказанията по НОХД№887/2008г. на СРС, НОХД№1615/2008г. и НОХД№1124/2008г. на СГС, и определеното най-тежко от тях, увеличено на ДВЕ ГОДИНИ и ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, при ОБЩ режим на изпълнение. Визираната първоинстанционна присъда е била предмет на въззивна проверка, финализирала със съдебно решение №213/10.06.2009 година на Апелативен съд - София, с което е потвърдена изцяло. Касационните жалби на А. А. и К. Я. са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Правилно контролираните съдебни инстанции в рамките на диференцираната процедура по Глава ХХVІІ НПК, на базата на признатата от подсъдимите лица и доказателствено обезпечена фактология, съобразно степента на обществена опасност на престъпното посегателство и личността на извършителя, са индивидуализирали наказателната отговорност на подсъдимия А, при условията на чл.373, ал.2 НПК, вр.чл.55, ал.1, т.1 НК. При определяне на наказателната санкция въззивният съд е отчел конкретиката на индивидуализиращите продължаваната инкриминирана престъпна дейност характеристики /време, място, механизъм на реализираните неправомерни действия, интензитет на упражнената принуда и настъпилия вредоносен резултат, материализиран в стойностните параметри на предмета на престъплението/. Проявен е юридически усет при интерпретацията на особеностите на възрастта на пострадалите К. и С. , и на нанесените на жертвите душевни травми-малолетни деца, преживели емоционален стрес при посегателството срещу тяхната личност и собственост, застрашаващ нормалното им психическо развитие. В контекста на очертаното становище визираното в касационната жалба игнориране на тежестта на престъпното деяние е голословно и доказателствено необезпечено. Обосноваващи наложеното наказание са и фактическите данни, свързани с личността на дееца, очертани в спецификата на престъплението-проекция на неговите обществени, психологически и индивидуални качества; и съдържими се в приложените бюлетини за предходните осъждания на А. А. извън релевантните за правната квалификация, в характеристичните справки за същия, и в приобщените писмени доказателствени материали за социалния му статус, възраст, семейство и процесуално поведение на подсъдимия по време на наказателното разследване, на които въззивната инстанция е отдала необходимото значение. В коментирания аспект ВКС не споделя депозираните в жалбата оплаквания за недостатъчна оценъчност на личната опасност на автора на престъпното посегателство, с акцентиране на изразените критичност и съжаление за случилото се, и с оказаното процесуално съдействие на разследващите органи. Убедително Софийски апелативен съд е анализирал обремененото с криминални прояви съдебно минало на А. А. , сочещо на множество посегателства против собствеността / тринадесет кражби и грабежи/ и обуславящо изводи за формирани трайни антисоциални навици. Въззивният състав е преценил и липсата на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо подсъдимото лице и предшествуващи настоящото осъждане присъди, налагаща адекватни на репресивната и поправително-възпитателна функции на наказанието, санкционни последици. На плоскостта на изложеното афишираното от подсъдимия А разкаяние не мотивира ревизия на атакуваното решение в претендираната от защитата посока. Подобно заключение не обосновава и направеното от подсъдимия А признание на фактите в обвинителния акт. То предпоставя съблюдаване на особената процедура по Глава двадесет и седма, чл.370-374НПК /съкратено съдебно следствие в производство пред първата инстанция/ и предопределя правоприлагане разпоредбата на чл.55НК, независимо от визираните в същата материалноправни основания, но не обуславя безусловна и прекомерна снизходителност на наложената наказателна санкция -ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Безспорно при индивидуализация на наказателната отговорност в очертаните от императивните предписания на чл.373, ал.2, вр.чл.371, т.2 НПК предели се преценяват процесуалните прояви на подсъдимия в хода на наказателния процес, в обхвата на които са и депозираните самопризнания. Последните обаче следва да се оценяват с оглед тяхното съдържание и предвид характеристиките им, индициращи на процесуално съдействие при установяване на обективната истина. Ако са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не са логическо следствие от ефективната дейност на компетентните органи, те трябва да се третират като смекчаващо обстоятелство включително в санкционните рамки по чл.55НК/сега чл.58аНК/. Без да се пренебрегват степента на обществена опасност на деянието, социалният му резонанс и фактите, свързани с личността на подсъдимия, признанието може да обоснове определяне на наказание с по-нисък размер. Заявените от А. самопризнания в конкретния казус, обективирани във формално волеизявление пред съда, по предвидения в чл.371, т.2 НПК ред, не следва обаче да се интерпретират допълнително като смекчаващо обстоятелство при индивидуализация на наказателната отговорност, съобразно правилата на чл.373, ал.2 НПК. Бонусът от този вид признание е предопределен от самия закон /чл.373, ал.2НПК/, поради което същото не трябва да се абсолютизира и отъждествява с безнаказаност. /ТР1/2008година на ВКС на РБ/ Формулираното заключение за необходимост от изолация на подсъдимото лице от обществото за продължителен период от време не индицира на явна несправедливост на определеното на А. А. наказание, мотивираща изменение на атакувания съдебен акт, на основание чл.354, ал.1, т.3 вр.ал.2, т.1, вр. чл.348, ал.1, т.3, вр. ал.5, т.1 НПК./ Упражняване на визираните касационни правомощия не предпоставят и релевираните в жалбата на К. Я. , оплаквания. Законосъобразно, при съблюдаване обществената опасност на извършеното престъпление по чл.198НК и личността на дееца е диференцирана наказателната отговорност на подсъдимия. Направените доводи в касационното производство по наказателното дело за неправилност на определената наказателна санкция ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, с поставен акцент на начина на нейното изтърпяване, представляват буквално словесно съдържание и на депозираната пред Софийски АС, въззивна жалба. Същите са били обект на преценка от контролирания съдебен състав и са обсъдени задълбочено при съблюдаване на относимата доказателствена съвкупност. Демонстрираната грубост и аругатност спрямо пострадалия четвъртокласник К. при осъществения от подсъдимото лице грабеж, социалният резонанс на този вид противоправни посегателства, и установеното чрез приобщените справки за съдимост незачитане на обществения ред и правопорядък, обективирано в проявленията на неправомерно поведение К. Я. , предхождащи и последващи инкриминираното престъпление и санкционирани с влезли в сила три броя присъди, не обуславят изводи за несправедливо лимитирани санкционни последици. Очертаните фактически и юридически констатации сочат на несъстоятелност и на претендираното отлагане изтърпяването на наложената наказателна санкция-ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА с подходящ изпитателен срок, в подкрепа на което се предлагат обстоятелствата, че Я. не е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер към момента на извършеното деяние и че същият е незрял млад човек, и е допринесъл за разкриване на обективната истина. Визираният аргумент, свързан със съдебното минало на подсъдимия е изискуемо от закона, необходимо формално условие, но недостатъчно за правоприлагане материалната норма на чл.66НК, като то не следва да бъде коментирано изолирано от инкорпорираните по делото данни за наложено по НОХД№ 4556/03г. на СРС, наказание –обществено порицание за кражба по чл.194 НК и за последвалите престъпната проява, предмет на разглеждане осъждания за грабежи по НОХД№887/2008г. на СРС, НОХД№1615/2008г. на СГС. Що се отнася до младежката възраст и депозираното признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, последното от които подробно интерпретирано при преценка индивидуализацията на наказателната отговорност на А. А. , те не очертават императивно задължение за условно осъждане. Отлагане изпълнението на наложената наказателна санкция-лишаване от свобода предпоставя кумулативната даденост на лимитираните в чл.66НК предписания относно размера на определеното наказание и съдебното минало на подсъдимото лице, които компетентният орган е суверенен и оправомощен да прецени съвкупно, с възможното постигане целите на чл.36НК спрямо осъдения и другите членове на обществото. Разпоредбата на чл.66НК, регламентираща условното осъждане отдава преимуществено значение на личната превенция, но това не обосновава пренебрегване генералните възпитателни и предупредителни правни последици на наказателната санкция. Приложението на очертания институт в рамките на установената конкретика за реализирания престъпен акт и за завишена лична опасност на неговия автор, и при отчитане на честотата на подобни престъпни прояви на фона на общата престъпност в обявената статистика, индицираща на сериозна обществена нетърпимост, е недопустимо. Социалният отзвук на този вид престъпления и очакванията на гражданите като възмездие и насоченост на обществената превенция налагат извода, че за постигане целите на наказанието е наложително подсъдимият Я да бъде поставен в изолация. Очертаната позиция предпоставя необоснованост на оплакванията на К. Я. за явна несправедливост на наложеното му наказание по смисъла на чл.348, ал.1, т.3, вр.ал.5, т.1 и 2 НПК и формира вътрешното убеждение на касационната инстанция за неоснователност на искането за ревизия на въззивното решение в санкционната му част. По изложените съображения настоящият състав намира, че в пределите на възложената му компетентност в съдебното производство, образувано по жалби на подсъдимите А. А. и К. Я. , следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Апелативен съд – София. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №213/10.06.2009 година, постановено по ВНОХД №261/2009г., по описа на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.