11 Р Е Ш Е Н И Е
№. 29
Гр. София, 30 март 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора И. Симов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 48/2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Й. Д. – повереник на частните обвинители П. А. Р., Л. А. Р. и А. К., както и по касационна жалба на адв. Н. Г. – защитник на подс. Б. С. П., против решение № 67/21. 09. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 230/2021 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив (ПАС).
С жалбата на повереника е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Явната несправедливост на наказанието е обоснована с твърдения за отсъствие на каквито и да било смекчаващи обстоятелства и с подценяване на отегчаващите такива от страна на апелативния съд. Акцентира се върху предходната съдимост на подсъдимия, многобройните му административни наказания за предходни нарушения на правилата за движение, множеството нарушени правила за движение с инкриминираното деяние. Направено е искане за увеличаване на наказанието до максималния размер, предвиден за извършеното от него престъпление.
С жалбата на защитника са направени оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като с отказа си да цени по идентичен начин поведението на двамата участници в пътния инцидент съдът е погазил презумпцията за невиновност, а освен това не са изяснени всички правно значими обстоятелства по делото. Наред с това се възразява и срещу изводите на въззивната инстанция за отсъствие на съпричиняване от страна на пострадалия водач Ш. като се излагат доводи, че то се е изразило в отклонено внимание, довело до закъснялата му реакция и в неправилна маневра, която според защитата е създала непреодолимата опасност за движението. Оспорват се и констатациите относно момента на възникване на опасността като се настоява, че тя е била налице още при отклоняване на подсъдимия към лентата за насрещно движение. Сочи се, че всичко това е довело до налагане на явно несправедливо наказание и е направено искане за намаляването му.
В съдебно заседание повереникът на частните обвинители П. А. Р., Л. А. Р. и А. К., адв. Д. не поддържа подадената от тяхно име касационната жалба. Намира, че жалбата на защитника на подсъдимия е неоснователна. Пледира решението да бъде оставено в сила.
Частните обвинители П. А. Р., Л. А. Р. и А. К. не участват лично в касационното производство и не изразяват становище по подадените жалби.
Защитникът поддържа касационната си жалба и пледира наказанието на подсъдимия да бъде намалено като бъдат възприети аргументите му за явната му несправедливост. Излага доводи за неоснователност на подадената от повереника касационна жалба и настоява тя да бъде оставена без уважение.
Подс. П. се солидаризира с аргументите на своя защитник и моли да бъде намалено наложеното му наказание. Изразява съжаление за извършеното.
Повереникът на необжалвалите частни обвинители Ш. Ш., Б. Ш. и Т. Ш. – адв. А., намира, че въззивният съдебен акт е законосъобразен. Пледира въззивното решение да бъде оставено в сила.
Частните обвинители Ш. Ш., Б. Ш. и Т. Ш. не се явяват и не изразяват лично становище по основателността на подадените жалби.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационните жалби са неоснователни.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 65/27. 06. 2019 год. на Окръжен съд – Пловдив, постановена по н. о. х. д. № 428/2019 год. подс. Б. С. П. е признат за виновен в това, че на 24. 12. 2017 год. при управляване на моторно превозно средство нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП и чл. 68, т. 1 от ППЗДвП като по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице, а именно на Е. К. Ш., Н. А. Р., Ш. Е. Ш. и Д. Е. Ш., като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества – амфетамин и кокаин и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 2 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 от НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода, изпълнимо при първоначален общ режим.
На основание чл. 343г от НК съдът е постановил и лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от тринадесет години, считано от влизането на присъдата в сила.
На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан, а на основание чл. 59, ал. 4 от НК е приспаднал от времето, през което той е бил лишен от правоуправление на МПС по административен ред.
На основание чл. 68, ал. 2 от НК съдът е постановил подсъдимият да изтърпи изцяло и наказанието от две години лишаване от свобода, наложено му по н. о. х. д. № 1707/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, като е определил първоначален общ режим за изтърпяването му.
Извършено е разпореждане с веществените доказателства по делото и подсъдимият е осъден да заплати направените по воденето на производството разноски.
С решение № 221/09. 12. 2019 год. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в. н. о. х. д. № 471/2019 год., присъдата е изменена, като подсъдимият е оправдан по обвинението за това да е извършил престъплението при допуснато нарушение на чл. 68, т. 1 от ППЗДвП, намален е срокът на лишаването от свобода от десет на осем години, а този на лишаването от правоуправление на моторно превозно средство – от тринадесет на десет години. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден.
С решение № 128/21. 04. 2021 год. по к. н. д. № 416/2020 год. състав на III наказателно отделение на ВКС е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане.
С проверяваното понастоящем решение № 67/21. 09. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 230/2021 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, първоинстанционната присъда е потвърдена.
По жалбата на защитника на подсъдимия:
Въпреки че е изложен на плоскостта на справедливостта на наказанието, по своето естество доводът за неизясняване на въпроса дали ударът е бил предотвратим, ако пострадалият Ш. е отклонил автомобила си надясно, представлява оплакване за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Това предполага той да получи отговор преди всички останали възражения на страните, тъй като евентуалната му основателност би обезсмислила обсъждането на аргументите, отнасящи се до размера на наложената санкция. Внимателният прочит на атакувания съдебен акт не дава основание въззивната инстанция да бъде упрекната в недопустима процесуална пасивност. Като оставим настрана, че редът, по който е разгледано делото от първостепенния съд, е предопределил и обхвата на въззивната проверка и възможността за събиране на доказателства съобразно указаното в ТР № 1/2009 год. на ОСНК, ПАС не е имал основание да ангажира експертите с изследване на коментираното обстоятелство. Защитата основава тезата си на посоченото на стр. 26 от решението, че пострадалият водач е извършил спасителна маневра с отклоняване на превозното средство наляво. Пропуска се обаче, че ЗДвП предписва императивно два способа за избягване на внезапно възникнала опасност в зависимост от интензитета на последната – намаляване на скоростта или спиране (плавно или екстрено), но не и промяна на посоката на движение. Ето защо от значение за правилното решаване на делото е било да се установи дали ударът за пострадалия е бил предотвратим при избрания от него начин на реагиране на създадената от подсъдимия опасност, както и дали произшествието е могло да бъде избегнато при съблюдаване изискванията на закона. Извън предмета на доказване са всякакви други възможни действия на водача, които се отклоняват от задължението му за намаляване на скоростта или за преустановяване на движението му.
Не се основава върху материалите по делото и твърдението за нарушаване презумпцията за невиновност поради това, че са отхвърлени доводите на защитата за съпричиняване от страна на пострадалия. Прегледът на въззивния съдебен акт показва, че контролираната инстанция е изложила пространни съображения относно отсъствието на принос на пострадалия за настъпване на общественоопасните последици, но по никакъв начин не си е позволила да презумира виновността на Б. П. в нарушение на изискванията на чл. 16 от НПК, нито пък да фаворизира преднамерено и предубедено поведението на водача на другия автомобил, участвал в пътнотранспортното произшествие.
Съществена част от недоволството на подсъдимия и защитника му е насочена именно срещу изводите на долустоящите съдилища, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия. Доводите в жалбата не са съвсем лишени от основание, но обстоятелството, че Е. Ш. обективно е допринесъл за настъпване на общественоопасния резултат не налага корекция на проверяваното решение в санкционната му част.
Аргументацията на касатора е изградена около три опорни точки – недостатъчен контрол върху пътната обстановка, закъсняла реакция на опасността, създадена от подсъдимия и неправилна маневра като резултат от неспазване изискванията на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Веднага трябва да се посочи, че освен че са лишени от доказателствена основа, на практика първите два довода на жалбоподателя са насочени към оспорване на приетата от ПАС фактология без да се отчита естеството на процедурата, по която е протекло първоинстанционното производство, а още по-малко – правомощията на касационната инстанция като съд по правото. Контролираният съд е приел, че водачът Ш. е могъл да възприеме като опасност за движението управляваното от подсъдимия превозно средство едва от момента, в който то е пресякло разделителната линия между двете ленти. Констатациите му не са произволни и основани на предположения, както се твърди в жалбата, а са изградени върху допълнителното заключение на автотехническата експертиза, допусната от въззивния съд при второто разглеждане на делото. Вещите лица са изслушани в съдебно заседание, а заключението им е прието без възражения на страните. Изводът им, че пострадалият не е могъл да възприеме подсъдимия като опасност в момента, в който последният е започнал отклоняване на автомобила си към насрещната лента, е проверен посредством извършването на експертен експеримент, надлежно онагледен с фотографии – неразделна част от заключението. Съществени за така направената констатация са били профилът на пътя и разположението на превозното средство на П. в кривата на десния (за него) завой. Наред с това и в основното, и в двете допълнителни заключения експертите неизменно са поддържали, че моментът на възникване на опасността за пострадалия и този, в който той е реагирал на рисковата ситуация съвпадат, т. е. Ш. е предприел своевременно действия за избягване на пътнотранспортното произшествие. Ето защо доводите на касатора за недостатъчен контрол върху пътната обстановка, довел до закъсняла реакция на пострадалия, са несъстоятелни.
Известен резон може да бъде открит единствено в третата група възражения на защитника.
Известно е, че в наказателноправен смисъл съпричиняването представлява допринасяне за настъпване на общественоопасните последици (така и Р. № 65/2020 по н. д. № 281/2020 на II н. о.). В принципен план то е свързано с наличие на неправомерно поведение от страна на пострадалия, което съвместно с действията или бездействията на дееца предизвиква настъпването на вредоносния резултат.
Апелативният съд е посочил на стр. 26 от своя акт, че поведението на пострадалия е било правомерно, защото е бил поставен в ситуация да извърши спасителна маневра с отклоняване на автомобила си в лентата за насрещно движение. В задължителната си практика – ТР № 106/83 год. на ОСНК – В(К)С е извел предпоставките, при кумулативното наличие на които спасителната маневра е законосъобразна. Тя се предприема при наличието на опасност, създадена от непреодолима сила или от действията на друг участник в движението. Поради това, че е възникнала в опасната зона, рисковата ситуация не може да бъде преодоляна по начините, посочени в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Наред с това е необходимо водачът, предприемащ маневрата, да не е нарушил правилата за движение, поставяйки се сам в положение да не може да избегне опасността с намаляване на скоростта или със спиране. Тъй като се извършва при условията на крайна необходимост по смисъла на чл. 13 от НК, с нея се увреждат по-малоценни блага от защитените, т. е. уврежда се имущество, а не се причиняват смърт или телесни повреди на лица, които не са участвали в създаването на опасността.
Съобразно приетата от ПАС фактология рисковата ситуация е предизвикана от подсъдимия, който е загубил контрол върху управляваното от него превозно средство и на излизане от десния завой е преминал от своята лента в тази за насрещно движение, отнемайки предимството на намиращия се там автомобил на пострадалия. С това свое действие П. е поставил началото на причинния процес. До този момент поведението на Е. Ш. безспорно е било правомерно. Той се е намирал в собственото си полуплатно и скоростта му е била в рамките на разрешената за този пътен участък. Нещо повече, независимо от обстоятелството, че ударът е бил предотвратим, ако се е движил с по-малко от 69 км/ч, скоростта му не може да бъде оценена и като несъобразена, защото нито интензивността на движението, нито състоянието и релефът на пътя, нито атмосферните условия са изисквали той да се придвижва с подобна бързина.
На навлизането на подсъдимия в лявата лента и продължилото известно време движение в нея пострадалият е отговорил с идентични действия по напускане на своето полуплатно и преминаване в насрещното такова. Реакцията му, макар да е психологически обяснима, е несъответна на изискванията на закона. Вярно е, че експертите са посочили в основното си заключение, че тези действия на Е. Ш. са технически правилни. Изводът за наличие или отсъствие на съпричиняване обаче е правен, а не експертен, и се основава на всички обстоятелства по делото, пречупени през призмата на законовите изисквания за осъществяване на съответната дейност. В конкретния случай намиращата се в района на произшествието охранителна камера изобщо не е фиксирала нито намаляване на скоростта, нито спиране на управляваното от Ш. превозно средство.
Контролираната инстанция е приела, че ударът е непредотвратим за пострадалия, тъй като съгласно основното заключение на автотехническата експертиза опасността е настъпила в опасната му зона. Това действително е така, но тези експертни изводи се отнасят към вече предприетата от него маневра по насочване на автомобила му в насрещната лента. Сблъсъкът е могъл да бъде избегнат, ако Ш. не беше изменил на свой ред посоката си на движение. С избора си на поведение той сам се е поставил в невъзможност да предотврати произшествието. Действията му не могат да се квалифицират като законосъобразна спасителна маневра и защото с тях е причинена смъртта на три лица, които нямат отношение към възникване на опасността.
Безспорно, ангажираната по делото доказателствена съвкупност не позволява извод, че пострадалият е могъл да прогнозира поведението на подс. П. и по-специално, че той ще се върне обратно в своята лента за движение. Това обстоятелство обаче не обосновава направения от ПАС извод, че водачът на л. а. „БМВ“ не е допринесъл за настъпване на общественоопасните последици, защото за съществуването на съпричиняване не е необходимо поведението на увредения да бъде непременно виновно. Обратното би означавало да се отрече приносът на малолетни или невменяеми лица за възникването на пътни инциденти или други подобни злополуки. Съпричиняване не би било налице единствено ако неправомерните действия на пострадалия не са част от каузалния процес (в този смисъл Р. № 258/19 по н. д. № 972/2018 на I н. о.). В случая обаче те се явяват един от факторите, без които произшествието не би настъпило.
Независимо от обстоятелството, че действията на Е. Ш. обективно са допринесли за настъпване на общественоопасните последици, не се налага корекция на проверявания съдебен акт в претендираната от защитата насока. Това е така, защото съобразно приетата от апелативния съд фактология до момента на навлизане на подсъдимия в лентата за движение на пострадалия последният е имал правомерно поведение на пътя. Той се е намирал в своята лента за движение и е управлявал превозното средство със съобразена с пътните условия скорост. Предприетото от него отклоняване на автомобила наляво не е следствие от предшестващи го други нарушения на правилата за движение, които сами по себе си да са формирали необходимост от навлизане в насрещната лента. То е било продиктувано и провокирано от създадената от подсъдимия критична ситуация. Именно загубата на контрол върху превозното средство от страна на Б. П., довела до преминаване в лявата за него лента, е поставила началото на причинния процес, а впоследствие пак неговите действия по рязко връщане обратно са задълбочили опасността за движението.
Претенцията за облекчаване на наказателно-правното положение на подсъдимия не може да бъде обоснована и с наличие на смекчаващи обстоятелства, останали извън вниманието на апелативния съд. Въззивната инстанция е изследвала грижливо кои са факторите, обуславящи снизходителност към подсъдимия и правилно е отбелязала съществуването само на три такива обстоятелства – упражняването на общественополезен труд, заявеното съжаление за стореното и усложненията във възстановителния процес на травмите, получени от П. вследствие на пътнотранспортното произшествие.
В същото време и като брой, и като тежест превалират отегчаващите отговорността обстоятелства. Разбира се, следва да се направи уточнението, че с оглед забраната на чл. 56 от НК няма да бъдат обсъждани онези от тях, мотивирали съдилищата по фактите да квалифицират деянието като особено тежък случай.
На първо място, необходимостта от по-сериозна държавна принуда спрямо подсъдимия произтича от обществената опасност на конкретното деяние и по-специално от обстоятелството, че всеки от квалифициращите му признаци е с проявление над минимално необходимото – причинена е смърт на четири лица, а в кръвта на подсъдимия са открити две наркотични вещества, чийто съвместен прием съгласно експертното заключение увеличава продължителността и силата на наркотичното въздействие върху психиката на дееца.
Наред с това, както правилно е отбелязал апелативният съд, подсъдимият е системен нарушител на правилата за движение. Към момента на деянието – предмет на настоящото дело спрямо П. са издадени повече от двадесет фиша и наказателни постановления. С голяма част от наказателните постановления той е наказан за повече от едно нарушение. Значителен брой са наказанията му за административни нарушения на такова фундаментално правило за безопасност, каквото е визираното в чл. 21 от ЗДвП изискване за спазване на въведените ограничения на скоростта. Само месец преди инкриминираното пътнотранспортно произшествие подсъдимият е санкциониран за отказ да бъде тестван за употреба на алкохол или наркотични вещества. Към момента на деянието е разполагал с минимален брой контролни точки. Въпреки, че по отношение на него е прилагана принудителна административна мярка, свързана с отнемането им, след изтичане на срока ѝ и след възстановяване на точките П. отново е възприел незаконосъобразно поведение като водач на МПС.
Установената по делото фактология относно пътния инцидент също не е в полза на претенцията за намаляване на наказанието, защото освен множеството нарушения на правилата за движение, довели до произшествието (факт сам по себе си представляващ отегчаващо отговорността обстоятелство), на инкриминираната дата П. е допуснал и такива, които не се намират в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат. Поведението на подсъдимия за пореден път не е било съобразено с изискванията на чл. 21 от ЗДвП и скоростта му значително е превишавала максимално допустимата за конкретния пътен участък; не е отчетено от негова страна, че приближава опасен завой, за което е бил сигнализиран със съответните пътни знаци. Всичко това за пореден път характеризира подсъдимия като крайно недисциплиниран и изключително резистентен към упражняваната спрямо него държавна принуда участник в движението.
Не може да бъде подминат и фактът, че деянието е извършено в рамките на изпитателния срок на предходното осъждане. Предишната присъда е за четири престъпления, едно от които продължавано. При това всички те са с различен обект на посегателство. Това още веднъж показва, че подсъдимият следва трайно установен модел на незаконосъобразно поведение и то не само като водач на МПС, но и извън упражняването на тази високорискова дейност.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че намаляването на наказанието под пределите, определени от долустоящите инстанции би било несъответно на личната обществена опасност на подсъдимия и на тази на извършеното от него престъпно посегателство и не би гарантирало постижимостта на целите по чл. 36 от НК.
По жалбата на частните обвинители:
Преди да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателите е наложително да бъдат припомнени няколко принципни положения.
На първо място следва да се отбележи, че касационната инстанция дължи произнасяне по доводите на адв. Д. за явна несправедливост на наказанието, въпреки че в съдебно заседание тя не поддържа касационната жалба и това е така, защото десезиращ съда ефект има само изричното изявление за оттеглянето ѝ.
От друга страна дори и да констатира, че въззивният съд е бил прекомерно снизходителен към подсъдимия, настоящият съдебен състав не би могъл сам да удовлетвори искането за увеличаване на наказанието. С подобно правомощие касационната инстанция разполага единствено в случаите на чл. 354, ал. 5 от НПК – при трето по ред разглеждане на делото. Процесуалното му развитие, описано по-горе, недвусмислено показва, че коментираният казус не попада в тази хипотеза. Ето защо евентуалната основателност на жалбата на частните обвинители би имала за последица единствено отмяна на проверявания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.
Най-сетне следва да се направи и уточнението, че преценката за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се извършва не с оглед намаления съобразно чл. 58а, ал. 1 от НК размер на санкцията, а предвид размера ѝ преди редукцията ѝ с една трета. Това е така, защото съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК при постановяване на осъдителна присъда в случаите по чл. 373, ал. 2 от НПК съдът определя наказанието лишаване от свобода, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК и намалява така определеното наказание с една трета. Противното би означавало да се обезсмисли законовата компенсация за тези подсъдими, които дават съгласие делото да бъде разгледано по реда на чл. 371 т. 2 от НПК (така и Р. № 356/2015 год. по н. д. № 954/2015 год. на I н. о. и Р. № 74/2019 год. по н. д. № 155/2019 год. на II н. о.).
Прегледът на материалите по делото не дава основание за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане, защото не се установява наличие на отегчаващи обстоятелства, които да са останали извън вниманието на контролираната инстанция. Както вече беше посочено, отчетени са не само многобройните административни наказания на П. за разнообразни административни нарушения по ЗДвП, предхождащи деянието, но и допуснатите от него нарушения на правилата за движение на инкриминираната дата, които макар и обективен факт не се намират в причинна връзка с пътнотранспортното произшествие. Надлежно обсъждане е получило и обремененото съдебно минало на подсъдимия като съдът е взел предвид, че предходната му присъда е за четири умишлени престъпления като три от тях са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК.
Несподеляем е доводът, че въззивната инстанция е игнорирала обстоятелството, че деянието – предмет на настоящото дело е извършено само четири месеца след влизане в сила на предходната му присъда. Видно от справката за съдимост определението за одобряване на споразумение по н. о. х. д. № 1707/2016 год. на Окръжен съд – Пловдив е влязло в сила не през 2017 год. както се поддържа в жалбата, а на 29. 07. 2016 год.
Претенцията на частното обвинение не може да бъде удовлетворена и по изтъкнатите в жалбата съображения, че е причинена смъртта на две деца. Последното безспорно е факт, но не следва да се третира като обстоятелство, допълнително завишаващо обществената опасност на конкретното деяние, не само защото в конкретния случай възрастта на пострадалите лица не се обхваща от представното съдържание на извършителя (в същия смисъл и Р. № 110/2014 год. по н. д. № 279/2014 год. на ІІ н. о.), но и защото човешкият живот е еднакво ценен, независимо от възраст, пол, обществено положение и т. н.
В същото време съдът законосъобразно и обосновано е направил извод, че са налице и смекчаващи обстоятелства – трудова ангажираност на дееца, проявена критичност към извършеното (демонстрирана недвусмислено и пред настоящия съдебен състав) и влошено здравословно състояние вследствие катастрофата. Именно тези смекчаващи обстоятелства мотивират и настоящия съдебен състав да приеме, че както индивидуалната, така и генералната превенция са постижими с наказанието, наложено от окръжния и потвърдено от апелативния съд.
Предвид отсъствието на визираните в жалбите касационни основания съставът на трето наказателно отделение прие, че въззивният съдебен акт е законосъобразен и следва да бъде оставен в сила.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 67/21. 09. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 230/2021 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2
|