Р Е Ш Е Н И Е № 60236 гр.София , 06 януари 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми декември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА М. МИТЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП Момчил Бенчев след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 871/2021 г. и за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби, депозирани от подсъдимия Т. В. И., чрез защитника му адв.М. и от частните обвинители С. М. М. и И. И. М., чрез повереника им адв.С., срещу решение №260117 от 15.07.2021 г., постановено по внохд №501/2020 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. В жалбата на подсъдимия се твърди, че решението на апелативния съд е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Макар аргументите в процесуалния документ да не са ясно отнесени към релевираните касационни основания, все пак от съдържанието й може да се направи извод, че оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се свързва с твърдение за това, че съдът е бил подведен от вещите лица по отношение мястото на удара и опасната зона за спиране на автомобила. Посочва се, че при нейното изчисление не са били съобразени такива субективни фактори като възрастта на водача, здравословното му състояние, времето, необходимо за реакция, и независимо, че експертизата е била комплексна с участието на вещо лице- лекар, наличното заболяване у подсъдимия не е било изследвано и коментирано. На следващо място се твърди, че са налице противоречия в изводите на експертите относно момента, в който пешеходецът е бил видим за водача на превозното средство, като в тази насока не са били съобразени редица фактори от обективната действителност, а именно обстоятелството, че произшествието е станало в тъмната част на денонощието, както и че от дясната страна по посоката на движение на автомобила е имало тъмна зона, образувана от наличните дървета и храсти, а също така не е съобразен и факта, че пешеходецът е бил облечен с тъмни дрехи. Отправя се укор към съда и за това, че не е обсъдил противоречията в показанията на свидетеля-очевидец и несъответствието между заявеното от него и обективните констатации за липса на деформации по джантите и гумите на автомобила. По отношение приложението на материалния закон се възразява досежно изводите на апелативния съд, че деянието на подсъдимия не е случайно, както и срещу приетата правна квалификация „бягство от местопроизшествието“. В заключение се моли да бъде отменено въззивното решение и подсъдимия Т. И. да бъде признат за невиновен по повдигнатото обвинение. В жалбата, подадена от частните обвинители, се обжалва решението на Пловдивски апелативен съд в частта относно размера на наложеното на подсъдимия Т. И. наказание, като се твърди, че същото не е съобразено със степента на обществената опасност на деянието, целите по чл.36 от НК и най-вече с генералната цел на наказанието. Моли се атакувания съдебен акт да бъде отменен и делото върнато за ново разглеждане със задължителни указания по смисъла на чл.355 ал.1 и ал.2 от НПК за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода и отмяна на условното осъждане. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, адв.М., защитник на подсъдимия И. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направеното искане.Не взема становище по жалбата на частните обвинители. Повереникът на частните обвинители, адв.С. поддържа касационната им жалба с оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Счита жалбата на подсъдимия за неоснователна, тъй като всички поставени в нея въпроси са получили адекватен отговор в атакуваното въззивно решение. Представителят на Върховната касационна прокуратура предлага да бъде потвърдено решението на Пловдивски апелативен съд. Счита, че не са налице претендираните от жалбоподателите касационни основания, тъй като в хода на наказателното производство не са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а материалният закон е бил приложен правилно. Приема, че напълно основателно са били отхвърлени от съда възраженията на защитата за това, че осъщественото от подсъдимия деяние е случайно по смисъла на чл.15 от НК, тъй като водачът сам се е поставил в невъзможност да предотврати транспортното произшествие. Не открива нарушения в дейността на апелативния съд при индивидуализация на наказанието на подсъдимия И. и счита, че правилно е приложен института на условното осъждане. Подсъдимият Т. В. И., редовно призован пред касационната инстанция, не се явява, поради което не взема становище по касационните жалби. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №57 от 22.06.2017 г., постановена по нохд №357/2017 г., Пловдивски окръжен съд е признал подсъдимия Т. В. И. за виновен в извършване на престъпление по чл.343 ал.1 б. „в“ пр.1 във вр.с чл.342 ал.1 от НК и чл.54 от НК, за което му е наложил наказание две години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК, е отложил с изпитателен срок от пет години и го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл.343 ал.3 пр.6 б.“б“ във вр.с ал.1 б.“в“ във вр.с чл.342 ал.1 от НК- да е избягал от местопроизшествието, както и за нарушение на чл.20 ал.1 от ЗДвП. На основание чл.343г от НК подсъдимият Т. И. е бил лишен от право да управлява МПС за срок от две години . С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. По протест на Окръжна прокуратура- гр. Пловдив, с искане за осъждане на подсъдимия И. по първоначално повдигнатото обвинение, увеличаване на наложените му наказания на три години лишаване от свобода и три години лишаване от правоуправление; жалба на частните обвинители с искане за признаване на подсъдимия за виновен по първоначално възведеното му обвинение, увеличаване срока на наказанието лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно ефективно и увеличаване размера на наказанието по чл.343г от НК и жалба от подсъдимия, пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд №516/2017 година. С решение №30 от 19.02.2018 г., постановено по горепосоченото дело, първоинстанционната присъда е била отменена, с изключение само на частта, в която подсъдимият е бил оправдан за нарушение на чл.20 ал.1 от ЗДвП и делото е било върнато на окръжния съд за ново разглеждане. След връщане на делото, пред Окръжен съд –Пловдив е било образувано второ по ред първоинстанционно производство -нохд №369/2018 г. С присъда №43 от 08.05.2019 г., окръжният съд е признал подсъдимия Т. В. И. за виновен в това, че на 02.05.2016 г., около 22:46 часа в [населено място], на ул. /улица/ пред къща с административен адрес /№/, при управление на МПС „марка“ с рег.№ /рег. №/, нарушил правилата за движение по пътищата чл.5 ал.1 т.1 и ал. 2 т.1, чл.20 ал.2, чл.21 ал.1 от ЗДвП и чл.3, чл.73 ал.1, чл.193, чл.198 и чл.47 ал.3 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. И. М., като избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.6 б. „б“ във вр. с ал.1 б. „в“ във вр.с чл.342 и чл.54 от НК му е наложил наказание три години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от пет години и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства. Възложил е в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. По въззивна жалба на подсъдимия и жалба от частните обвинители, с искане за изменение на първоинстанционната присъда и постановяване на ефективно изпълнение на наказанието, пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд №501/2020 г., приключило с решение №260117 от 15.07.2021 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена в частта, в която подсъдимият Т. И. е бил признат за виновен да е нарушил чл.5 ал.1 т.1 и ал.2 т.1, чл.21 ал.1 от ЗДвП и чл.3, чл.73 ал.1, чл.193 ,чл.198 и чл.47 ал.3 от ППЗДвП, като го е оправдал в тази част. Присъдата е била потвърдена в останалата й част. Подсъдимият е бил осъден да заплати направените пред апелативния съд разноски. ВКС констатира допуснато от АС-гр.Пловдив съществено процесуално нарушение, от категорията на абсолютните, което налага отмяна на постановеното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане на второстепенния съд. Макар и ВКС да се произнася само в рамките на заявените с жалбата/протеста касационни основания, неговото правомощие служебно да следи за допуснати абсолютни съществени процесуални нарушения, е неотменимо. По настоящото дело мотивите на въззивното решение не отговарят на стандарта, заложен в закона. След като е изложил една доста непълна фактология/няма описание на характеристиките на пътното платно, мястото, където пострадалият е слязъл от тротоара, начина му на предвижване/, апелативният съд напълно формално е обсъдил гласните доказателствени средства, пропуснал е да обсъди писмените доказателства, имащи значение за важни обстоятелства, свързани с изясняване на процесното пътно-транспортно произшествие, а от приетите по делото множество експертизи единствено е преписал заключението на последната КСМАТЕ, без да го анализира. Изложените мотиви по правото са непълноценни до степен, че не могат да се приемат за налични, а отговорите по възраженията на страните, доколкото ги има, не показват задълбоченост и убедителност. При анализа на гласните доказателствени източници и най-вече на показанията на свидетеля-очевидец В. В., съдът не е обсъдил множеството вътрешни противоречия в заявеното от него по отношение светлините на фаровете, на които се е движил автомобила, управляван от подсъдимия; конкретното място, където е пресичал пешеходеца; разстоянието, от което той го е видял; разстоянието на видимост пред фронта на неговия автомобил; разстоянието, на което е успял да застави превозното средство на подсъдимия да спре и редица други. При наличие на противоречия в предоставена от свидетел информация, която е от съществено значение за правилното решаване на делото, съдът е длъжен да я подложи на подробен анализ и преценка, в съответствие и с останалите доказателствени материали и която да обективира в мотивите си. В случая апелативната инстанция е приела, че свидетелят е давал „последователни, убедителни, логично издържани и непротиворечиви като цяло показания“, независимо от „известни неточности за детайли от обстановката“. Тези детайли обаче имат сериозно значение, още повече, че същите са били предмет на интерпретация от изготвените по делото експертизи, които са дали многовариантни заключения /с изключение на последната експертиза/. Изводът на съда, че показанията на този свидетел, дадени на досъдебното производство се потвърждават от заключението на повторната КСМАТЕ, не може да бъде споделен, доколкото самите вещи лица в съдебно заседание са подчертали, че свидетелските показания са много противоречиви. Разбира се, този им извод е свързан единствено с данните, които са им били необходими за изготвяне на заключението и не се свързва с оценката, която следва да им даде решаващата съдебна инстанция. По-нататък, липсва обсъждане на изводите, направени в назначената, приета и кредитирана от Пловдивски апелативен съд повторна КСМАТЕ. Преписът на заключението й не може да замести аргументираното обсъждане на фактическите оценки, които се съдържат в нея. В тази връзка е необходимо да се отбележи следното: сред неблагоприятните фактори за конкретната видимост на водача към пешеходеца, вещите лица са посочили наличието на „умерен дъжд“ към момента на произшествието. При анализа на доказателствата, съдът не е изложил аргументи за причината поради която е приел във фактите, че интензивността на дъжда е била умерена, още повече, че са били налице две групи доказателствени източници- от една страна показанията на свидетелите В. В., А. З. и С. М. и обясненията на подсъдимия за наличие на „силен дъжд“, а от друга- писмени документи, в които е посочено количеството на валежи на кв.м., което би могло да се квалифицира като „умерен дъжд“. Все в тази връзка от вниманието на съда е убягнала информацията в устните разяснения на вещите лица от АТЕ-за, според които количеството на дъжда не е измерено в [населено място], а на станция, поради което е възможно същото да не е напълно точно за процесното място. Данните в тези доказателствени материали изобщо не са били обсъдени от решаващия съд, а интензивността на валежа, както са посочили експертите, има пряко значение за величината на конкретната видимост. Други фактори, рефлектиращи върху конкретната видимост, са наличието на обилна растителност, хвърляща сянка на платното и тротоара, по който се е движил пострадалия, както и цветовете на дрехите му, с които е бил облечен. Тези обстоятелства не са били предмет на интерпретация нито от вещите лица по повторната КСМАТЕ, нито от съда. В крайна сметка, от експертизата и устните разяснения на вещите лица в съдебно заседание не става напълно ясно, кои обективни и субективни фактори те са възприели, за да обосноват видимост на подсъдимия към пешеходеца от 40 метра. Освен това, в експертизата се съдържат предположения относно светлините на фаровете, на които се е движил автомобила на подсъдимия /стр.191 от внохд №501/2020 г./. На следващо място, въззивната инстанция не е посочила, в кой момент пешеходецът е станал опасност за движението- дали същият е бил опасност още докато е на тротоара, или след като е стъпил на пътното платно. Не е изложил и съображения кои фактори от действителността са задължавали подсъдимия да управлява с посочената от експертите скорост от 31,8 км/час, за да избегне удара, чрез безопасно екстрено спиране. Посочените дефицити на съдебното решение следва да се разглеждат и контекста на липсата на мотиви по правото. Все в тази връзка следва да се посочи и че съдът изобщо не е разсъждавал дали пешеходецът представлява препятствие и то предвидимо по смисъла на чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП или опасност за движението, съобразно изр.2 на същата правна норма. Разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП съдържа две хипотези, поради което съдът е бил длъжен да посочи изрично коя от тях възприема. Липсва съобразяване и с легалната дефиниция, дадена в ЗДвП /§6, т.37 от допълнителните разпоредби на ЗДвП/ за „препятствие на пътя“. Мотивите на съда, касаещи квалифициращото обстоятелство „бягство от местопроизшествие“ са обосновани предимно с житейската логика, което е недопустимо. Изобщо не са обсъдени показанията на св.В., за това, че след удара подсъдимият е намалил скоростта на управляваното от него МПС, нито пък с разстоянието, на което е спрял /което в общи линии отговаря на опасната му зона за спиране с избраната от него скорост на движение/, нито с наличното противоречие между заявеното от свидетеля качване на автомобила на тротоара с обективната липса на увреди по джантата и колелото на процесното превозно средство. Съдът е посочил ,че подсъдимият като водач на процесния автомобил не е спрял веднага след удара, без да съобрази дали това е възможно, с оглед скоростта, с която той е управлявал МПС. Като цяло е отдадено предпочитание на субективното усещане на св.Василев, че подсъдимият е искал да избяга от местопроизшествието. При преценяването на този квалифициращ признак съдът не е съобразил и разрешенията, дадени в Постановление №1/1983 г. на ПВС. И на последно място, въпреки множеството възражения в допълнението към въззивната жалба, съдът е разгледал само това, свързано с искането за приложение на чл.15 от НК. Но дори и този довод е бил обсъден принципно, без отнасяне към конкретиката на настоящия случай. По този начин, апелативният съд е допуснал нарушение на разпоредбата чл.339 ал.2 от НПК. В заключение, мотивите към въззивното решение са непълни- липсва дължимия доказателствен анализ, а в определени техни части – по правната страна на деянието- отсъстват. При новото разглеждане на делото, апелативният съд следва да направи ясен, подробен и в съответствие със закона доказателствен анализ на всички доказателства и доказателствени средства и да обсъди противоречивите данни в свидетелските показания. Необходимо е пълноценно да опише фактическата обстановка и да изложи аргументи по правото и възраженията на страните. При необходимост да изслуша вещите лица по повторната КСМАТЕ или назначи повторна, след което да обсъди експертните изводи в контекста и на другите доказателствени материали. По изложените съображения, ВКС счита, че въззивното решение следва да бъде отменено, а делото върнато на Пловдивски апелативен съд за ново разглеждане. Водим от горното и на основание чл.354 ал.3 т.2 във вр.с ал.1 т.5 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение №260117 от 15.07.2021 г., постановено по внохд №501/2020 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, НО. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд, друг съдебен състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/