8 Р Е Ш Е Н И Е №29 [населено място], 23.07.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на единадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№1212/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по подадена от „Българска нефтена компания“ЕООД касационна жалба срещу решение №13/16.01.2018г. по т.д.№319/17г. на Великотърновски апелативен съд,с което е потвърдено решение №117/07.07.17г. по т.д.№166/2016г. на Окръжен съд Плевен,с което е отхвърлен предявеният от дружеството срещу бившият му управител Г. П. Г. иск с правно основание чл.145 ТЗ - за заплащане на обезщетение за вреди от управление в размер на 475 000 лв. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради неправилно приложение на материалния закон и нарушаване на процесуални правила,както и за неговата необоснованост. Твърди се,че противно на приетото от въззивния съд, от приетите по делото доказателства се установява категорично,че е налице вредоносно поведение на ответника, осъществено в качеството му на управител на дружеството, чрез разпореждане без основание със сума от сметката на дружеството в размер на 475 000 лв. Неправилността на обратния извод на съда, според касатора, е резултат от неправилно прилагане на правилата за доказателствената тежест, неправилна преценка на частни документи без установено авторство и неправилно приложение на материалните разпоредби относно освобождаването на управителя от отговорност за причинени от него на управляваното дружество вреди. С касационната жалба е поискано въззивното решение да бъде касирано,а предявеният иск – уважен. Ответникът Г. П. Г. в писмен отговор е оспорил наличието на сочените от касатора предпоставки за допускането на решението до касационен контрол и основателността на изложените в касационната жалба основания за касирането му. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: Възникналият между страните правен спор се основава на твърдяно с исковата молба за извършено на 26.09.2011г. от ответника,в качеството му на управител на дружеството, разпореждане със сума от банковата сметка на дружеството в „Инвестбанк“АД в размер на 475 000 лв. без наличие на основание за това. Ответникът Г. е поддържал становище,че намаляването на авоарите на дружеството с посочената сума е станало без негово знание и участие. Позовал се е на издавани от банката, в която е била разкрита сметката му, месечни извлечения за движението по нея, в които този факт не е отразен. Първата инстанция е отхвърлила иска срещу Г., възприемайки за установена по делото неговата теза. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивната инстанция е намерила за недоказан твърдения от ищеца факт на извършено от управителя на дружеството разпореждане със сумата. От липсата на категорично заключение на вещото лице-графолог относно автентичността на оспорения от ответника подпис върху платежното нареждане за превода,поради неговата негодност за сравнително изследване, въззивният съд е направил извод /противно на извода на първата инстанция,която на това основание е изключила документа от доказателствения материал/, че оспорването не е успешно проведено от ответника,чиято е тежестта за пълно и главно доказване. Поради това е приел да го кредитира в съвкупност с всички останали доказателства, като частен документ,който не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила. Констатирал е въз основа на събраните по делото доказателства следното: през периода 01.04.11г. – 30.09.15г. дружеството,чрез ответника,като негов управител, е получавало издавани от банката ежемесечни извлечения за движението по сметката си, в които няма отразен превод на сума в размер на 475 000 лв.; към 30.09.11г. в съответното извлечение е отразено салдо,установяващо наличие на тази сума по сметката на дружеството; състоянието на авоарите по извлеченията е в съответствие и с извършваните в дружеството счетоводни записвания по сметка 5039 „Разплащателна сметка в лева „Инвестбанк“АД“; по сметката на посоченото в платежното нареждане като получател на превода „Пауер инженеринг“ЕООД не е постъпвал превод от „Българска нефтена компания“ЕООД,а такава и не е осчетоводявана в това дружество.При тези данни съдът е отрекъл възможността да бъде направен извод за фактическо извършване на превод на сумата към посочения в платежното момент,независимо от факта,че в последващо издадени от банката след 2015г. /по искане на ответника,след установяване,че по сметката няма средства/ извлечения такава платежна операция фигурира. За да направи този извод съдът се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и на изготвения при извършването на финансова ревизия на дружеството за целия период до 2015г. от АДФИ доклад.От същите е приел за установено наличие на несъответствие между данните от счетоводството на дружеството и последващо издадените извлечения не само за 2011г. , но и за 2012г., според които по сметката на дружеството от името на ответника са правени вноски в общ размер 88 664,80 лв.,каквито последният отрича да е правил,а обективно първични счетоводни документи за тях липсват в счетоводството на „БНК“ЕООД.Доколкото „Инвестбанк“АД е чуждо за спора лице,съдът е посочил,че „БНК“ЕООД не може да се ползва от доказателствената сила на вписванията в счетоводните й книги,включително по извлеченията,издадени след 2015г. Основавайки се на констатацията за съответствие между извършваните въз основа на първичните счетоводни документи счетоводни записвания у „БНК“ЕООД и данните по издаваните от банката ежемесечно по искане на управителя на дружеството и представени от него пред едноличния собственик на капитала банкови извлечения през периода 2011-2015г., в които данни не фигурира превод на сума в посочения размер, съдът е посочил,че основание за извод,че преводът е извършен по нареждане на управителя, не може да бъде извлечено само от декларацията по ЗМИП, подписана от ответника, тъй като последната сама по себе си не е основание за осъществяването на банковата операция. В допълнение съдът е споделил направения от първата инстанция извод за основателност на правопогасяващото възражение на ответника,че имуществената му отговорност по чл.145 ТЗ не може да бъде реализирана,тъй като с последователни решения на едноличния собственик на капитала на дружеството – Държавата,чрез Министъра на икономиката,енергетиката и туризма,той е освободен от отговорност като управител за 2012г.,2013г. и 2014г. Посочил е, че тези решения имат правопогасяващ ефект, независимо дали фактическият състав на деянието е осъществен. С определение №577/12.12.18г. решението е допуснато до касационно обжалване при налична хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите: Каква е доказателствената сила на подписан частен свидетелстващ документ,удостоверяващ неизгодно за страната обстоятелство /извършено нареждане за плащане/,авторството на който документ не е успешно оспорено? и Възможно ли е да бъде реализирана от търговско дружество отговорността за вреди,причинени от управителя,след като той е бил освободен от имуществена отговорност,при положение, че към датата на решението за освобождаване от отговорност дружеството не е било наясно с поведението на управителя,което не е било документирано в счетоводството на дружеството? По първия правен въпрос: Съгласно възприетата от ВКС еднопосочна и постоянна практика по въпроса за доказателствената сила на частните документи, обективирана както в цитираните от касатора решения, така и в служебно известни на състава други такива, постановени по реда на чл.290 ГПК, частният документ се ползва единствено с формална доказателствена сила, което означава, че, при представянето на документ, съдържащ конкретно изявление на лице и подпис на същото, съдът е длъжен да приеме лицето за автор на направеното изявление. Частният документ ще се ползва и с материална доказателствена сила единствено в случай,че удостоверява неизгодни за издателя му факти. Доказателствената му сила и в двата случая би могла да бъде оборена ако се докаже неговата неавтентичност. Разпоредбата на чл.193 ал.3 изр.2 ГПК съдържа своеобразна презумпция за истинност на подписания частен документ.Това означава,че когато в документа има положен подпис с посочен автор – страната, на която документът се противопоставя и която го оспорва, тя трябва да докаже,че документът е неистински, т.е., че положеният от нейно име подпис не е неин. Доказването се осъществява обикновено чрез експертиза на подписа, извършена от вещо лице, която отрича или потвърждава положения под документа подпис да е на лицето, посочено като автор на изявлението. В първия случай оспорването се уважава, като документът се изключва от доказателствата по делото. Във втория – съдът е длъжен да зачете признатата от закона доказателствена сила на документа и го цени в съвкупност с останалите доказателства по делото. В хипотеза, в която експертизата не може да даде категоричен отговор дали подписът , положен за издател на документа, изхожда от това лице, оспорването, направено от последното, не може да се приеме за доказано. В този случай съдът е задължен да кредитира документа като доказателство,наред с останалите такова по делото. По втория правен въпрос: Абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл.145 ТЗ – търсене на имуществена отговорност за причинени на дружеството вреди от управител, който към датата на предявяване на иска е заличен от Търговския регистър, е наличието на решение по чл. 137 ал. 1 т. 8 ТЗ на Общото събрание на съдружниците, респ. на едноличния собственик на капитала /в т.см. решение № 129 от 02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г. на I т. о. на ВКС; решение № 115 от 27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 129/02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г. на I т.о. на ВКС; решение № 188/20.12.2016 г. по т. д. № 1525/2015 г. на II т. о. на ВКС; решение № 152/13.01.2017 г. по т. д. № 2795/2015 г. на I т. о. на ВКС; решение № 234/31.01.2017 г. по т. д. № 3150/2015 г. на II т. о. на ВКС и др. /. Материално-правни предпоставки за реализирането на тази отговорност /за уважаване на предявения иск/ са наличие на доказано вредоносно деяние /в т.ч. както действия,така и бездействие при определено изискуемо поведение на въздържане от действия/ на управителя на търговското дружество и на липса на погасяващи възникналата такава отговорност обстоятелства към датата на предявяване на иска по чл.145 ТЗ. Един от способите за погасяване на отговорността за управителския деликт е вземането на изрично решение от Общото събрание на съдружниците за освобождаването на управителя от отговорност /чл.137 ал.1 т.5 ТЗ/. С този акт на върховния колективен орган на управление на дружеството се снема вината от управителя за настъпили в патримониума на последното имуществени вреди, поради което единствено този орган е овластен с такова правомощие. Изрично решение за неосвобождаване от отговорност не е необходимо когато е взето решение за завеждане на иск за търсенето й, тъй като последното съдържа имплицитно в себе си и волята на дружеството за неоневиняване на управителя. Решението за освобождаване от отговорност, независимо дали съдържа в себе си посочване на конкретна вреда или не, се отнася само до поведението на управляващото търговеца лице, което е било известно на дружеството – документирано е надлежно в счетоводството и в останалите дружествените книги. Волеизявлението на Общото събрание по чл.137 ал.1 т.5 ТЗ не обхваща вреди от поведение, което не е било отразено надлежно по начин, който да би го направил достояние на персоналния субстрат, образуващ върховния орган на дружеството, за да би формирал той обосновано волята си за снемане на отговорността от управителя. В този смисъл е създадената по реда на чл.290 ГПК съдебна практика на ВКС – решение №150/29.05.15г. по гр.д.№5272/14г. на IV г.о. и решение №41/29.04.2009г. на I т.о. , която настоящият състав напълно споделя. Ето защо, макар определено вредоносно действие/бездействие на управителя да е осъществено в период, за който да е обективирано решение на Общото събрание, взето по реда на чл.137 ал.1 т.5 предл. последно ТЗ, последното не би имало действие по отношение на вреда, която обективно е установена като настъпила в патримониума на дружеството на по-късен етап. В този случай меродавно за наличието на погасяващ отговорността факт е вземането на решение след установяването на вредата. С оглед отговорите на поставените правни въпроси, постановеното от ВТАС решение при несъобразяване на практиката, е неправилно. Фактическият състав на отговорността за управителския деликт е сходен с общия фактическия състав на отговорността за непозволено увреждане по ЗЗД и включва противоправно деяние на управителя, настъпила в причинна връзка с него вреда за управляваното дружество и субективно отношение към деянието и вредата на натовареното с управленските функции лице /вина/. В случая вредата за дружеството – ищец, изразяваща се в необоснована документално липса на парични средства от неговия патримониум /от банковата му сметка/ е доказана категорично. Установено е,че на 26.09.2011г. е издадено платежно нареждане за кредитен превод от сметката на дружеството- ищец , разкрита от управителя в „Инвестбанк“АД клон Плевен , за сумата 475 000 лв., платима в полза на „Пауер инженеринг“ЕООД. Доказано е от счетоводните записвания в системата на банката, изпълнител на платежната операция, че сумата е напуснала патримониума на дружеството /видно от съдебно-счетоводната експертиза, осчетоводяването е извършено на 26.09.2011г. в 14:38:18 ч. от служител на клон Плевен А. А. с контролен номер №24/. Платежното нареждане е с автор ответника, като върху подписа му е положен печат на дружеството, с какъвто няма данни,че друг, освен управителят, разполага.Авторството на този документ не е успешно оспорено и оборено от ответника в хода на процеса, съобразно изложеното по-горе по първия правен въпрос, поради което документът следва да се цени като изхождащ от Г. Г.,в качеството му на управител на „БНК“ЕООД. Платежното нареждане представлява по характера си частен диспозитивен документ, доколкото обективира правен акт /разпореждане с парични средства/. Като такъв и с оглед обстоятелствата по делото, същият се ползва както с формална доказателствена сила, установявайки, че ищецът в качеството му на наредител, е направил съдържащото се в него волеизявление за превод на сумата, така и с материална такава, доколкото установява неизгоден за оспорващата го страна факт. Наличието на действие, извършено от управителя в насока към разпореждане с имущество на дружеството при условията, посочени в нареждането, се потвърждава и от подписаната от него също на дата 26.09.2011г. декларация по чл.4 ал.7 и чл.6 ал.5 т.3 ЗМИП, в която същият е декларирал,че паричните средства, предмет на операцията в размер на 475 000 лв. „имат следния произход: по договор“. Оспорването на автентичността на този частен документ от ответника, също не е проведено успешно, което се установява от експертизата по делото относно подписа. Договор, сключен с лицето, посочено в платежното нареждане като получател на сумата, липсва, което прави разпореждането със сумата извършено без законно основание /не в изпълнение на законно или договорно задължение за дружеството/. Не са годни да оборят тези изводи ангажираните от ответника по иска месечни извлечения за движението по банковата сметка на дружеството, с които , както се установява от свидетелските показания, ответникът лично се е снабдявал и представял във фирмата,счетоводно обслужваща дружеството, за да бъдат извършвани съответните счетоводни записвания. На същите е придаден вид на извлечения от счетоводните книги на банката, но, доколкото не съдържат съответна заверка от издателя им с подпис на съответния служител, който ги е издал, не могат да бъдат противопоставени на издадените по-късно от банката /на 13.04.2016г. , след официално изискване/ надлежно заверени с подпис, печат и дата извлечения за движението по сметката, видно от които преводът на сумата 475 000 лв. е бил надлежно и своевременно отразен в счетоводната система на банката. Доказателство, че представяните от ответника пред фирмата-счетоводител месечни извлечения не отразяват реалното движение по сметката на дружеството, респ. – че са съставяни по неофициален ред с цел прикриване на извършеното разпореждане, е установеният по делото от извлечението от регистъра на банката факт,че управителят Г. е полагал подпис в него срещу получени месечни извлечения до 11.06.2012г., но е продължил да представя за осчетоводяване месечни извлечения до м.септември 2015г., каквито фактически не е установено банката да е издавала. Възобновил е получаването на месечни извлечения едва в края на 2015г. /видно пак от регистъра на предадените извлечения от сметки/, като същевременно при получаването на месечно извлечение на 09.12.2015г. /моментът, към който по негови твърдения вече е бил „узнал“, че в сметката липсват средства/ е заявил,че няма възражения. Не може да бъде тълкуван в полза на ответника установеният по делото факт,че след прехвърлянето от сметката на дружеството на сумата 475 000 лв. периодично по нея са постъпвали различни суми с наредител Г. и с основание „захранване на сметка“ /също ненамерили отражение в представяните на счетоводната фирма от Г. месечни извлечения/, които суми същият оспорва да е внасял. Поради заетата в процеса теза на ответника, този въпрос /дали в действителност сумите са внасяни от него или не/ е останал неизследван от двете инстанции, но установяването на това твърдение е без правно значение за спора, доколкото определящ е доказаният факт,че той, в качеството му на управител, се е разпоредил с посочената сума без да е било налице правно основание за това. Въз основа на установените с посочените доказателства факти се налага извод за осъществени всички елементи от фактическия състав, обуславящ ангажирането на отговорността на ответника Г. по чл.145 ТЗ. Налице е вреда за дружеството, изразяваща се в намаляване на патримониума му със сума в размер на 475 000 лв., налице е действие на управителя му – нареждане за плащане на тази сума в полза на трето лице без да съществува задължение на дружеството за предоставяне на насрещна престация по договор или да е установено друго основание за разпореждането със сумата. Доказана е и причинната връзка между поведението на ответника и настъпилата вреда. Презумпцията за вина, приложима, съгласно общите разпоредби на гражданското право, не е оборена от ответника,чиято е тежестта. С протоколи за взети решения от едноличния собственик на капитала на дружеството – Министерство на енергетиката ответникът е освободен от отговорност за периода от назначаването му за управител на дружеството до 2014г. , но не и след установяването на вредата. Ценени в съвкупност с тези доказателства, взетите решения от 26.08.2016г. – за освобождаването на Г. като управител, без освобождаването му от отговорност и от 20.09.2016г. – за предявяване на иск срещу него, са достатъчни, с оглед приетото по-горе по втория правен въпрос, да се приеме,че след възникването й отговорността му не е погасена. Тъй като тя е неограничена и резултатна, същата следва да бъде ангажирана в пълен размер за сумата 475 000 лв. Не представлява основание за намаляването й фактът, че в резултат на извършените в периода след разпореждането със сумата до установяването на липсата на средства по сметката захранвания с различни по размер суми, докладът на Агенция за държавна финансова инспекция приключва с констатация за липса в размер само на 107 646,59 лв. С действията си ответникът се е разпоредил без основание със сума в размер на 475 000 лв., а с оглед твърдението му, че внасяните периодично по сметката на дружеството суми не са били нареждани от него и за негова сметка, следва да се приеме,че той не е репарирал дори отчасти причинената от него вреда , за която следва да понесе отговорността си. От тази гледна точка действията на всяко друго лице, свързани с извършването на вноските на сумите, са ирелевантни. По изложените съображения въззивното решение,като неправилно следва да бъде отменено, а предявеният от „Българска нефтена компания“ЕООД иск по чл.145 ТЗ – уважен изцяло. В полза на касатора следва да бъдат присъдени направените разноски за производството пред всички инстанции в общ размер 82 668 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №13/16.01.2018г. по т.д.№319/17г. по описа на Великотърновски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Г. П. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] [улица] да заплати на „Българска нефтена компания“ЕООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] ул.“Триадица“№8 на основание чл.145 ТЗ сумата 475 000 лв.,ведно със законната лихва,считано от 28.09.2016г. до окончателното й изплащане,както и 82 668 лв. разноски за производството по делото пред всички инстанции. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.