3 Р Е Ш Е Н И Е № 34 гр. София, 30.04.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и двадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при участието на секретаря Даниела Цветкова, като разгледа гр.д. № 2095 по описа за 2018 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Е. С., с адрес в [населено място] к., обл. В., против решение № 55 от 27 февруари 2018 г., постановено по в.гр.д. № 467/2017 г. по описа на окръжния съд в гр. Враца, с което се потвърждава решение № 341 от 29 юни 2017 г., постановено по гр.д. № 546/2017 г. по описа на районния съд в гр. Враца, за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 8, ал. 1 ЗАЗ, че С. дължи на Ц. М. Г., с адрес в [населено място], сумата от 12889,36 лева главница, дължима по: договор за аренда на земеделска земя от 26.06.2013 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 2182 от 26.06.2013 г. на нотариус П. Ц., № ***, с район на действие РС-Враца, вписан в служба по вписванията дв.вх.рег. № 4650 от 27.06.2013 г., акт № 231, том 7, за стопанската 2015 г.–2016 г.; договор за аренда на земеделска земя от 26.06.2013 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 2183 от 26.06.2013 г. на нотариус П. Ц., № ***, с район на действие РС-Враца, вписан в служба по вписванията дв.вх.рег. № 4651 от 27.06.2013 г., акт № 232, том 7, за стопанските години: 2013-2014 г., 2014-2015 г. и 2015-2016 г.; договор за аренда на земеделска земя от 26.06.2013 г., с нотариална заверка на подписите, рег. № 2184 от 26.06.2013 г. на нотариус П. Ц., № **, с район на действие РС-Враца, вписан в служба по вписванията дв.вх.рег. № 4652 от 27.06.2013 г., акт № 233, том 7, за стопанските години: 2013-2014 г., 2014-2015 г. и 2015-2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.02.2017 г. до погасяване на вземането, и в тежест на касатора са присъдени разноски. Касационното обжалване е допуснато с определение № 821 от 14 ноември 2019 г. по настоящото дело за проверка на твърдението за недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд е съобразил, че ч.гр.д. № 4247/2016 г. по описа на районния съд в гр. Враца е било образувано по подадено от Ц. Г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. След постъпило от ответника възражение в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК заявителят е предявил иск за установяване на вземанията си по реда на чл. 422 ГПК. Въззивният съд приема, че по безспорен и категоричен начин е установено наличието на изискуемо, подлежащо на изпълнение вземане в полза на ищеца Г., произтичащо от създадени между него и касатора облигационни взаимоотношения въз основа на сключените между тях три броя арендни договори; прието е, че вземането на ищеца е установено на база съответните клаузи на договорите, относими към уговорената дължима на арендодателя годишна рента съобразно декарите на предоставените за обработка под аренда земеделски земи, в рамките на договорените срокове за действието им. Касационната жалба е основателна. Във въззивното производство е представена искова молба с входящ номер от окръжния съд в гр. Враца, с която касаторът иска да се установи в отношенията му с ответника Г., че процесните три договора за аренда са несъществуващи поради развалянето им заради неизпълнението на задължението на арендодателя да предаде на арендатора арендуваните земеделски земи. С протоколно определение от 08.11.2017 г. въззивният съд на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е спрял производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт на образуваното по тази искова молба съдебно производство във връзка с извършена служебна констатация, че въз основа на представената искова молба е образувано търговско дело, което към момента на съдебното заседание е висящо, като е прието, че процесният спор е свързан с изпълнението на задължения по същите арендни договори, и така спорът за действителността на договорите е преюдициален по отношение на процесния спор; определението е отменено от въззивния апелативен съд заради липсата на преюдициалност на второто съдебно производство – с представената искова молба не се твърди порок на сделките, който да засяга тяхната действителност; разрешаването на въпрос за валидността на договорите, ако искът е допустим, принципно би са оказал преюдициален спрямо спор във връзка с тяхното изпълнение и от изхода на подобен обуславящ спор би зависело правилното разрешаване на този по спряното дело. С друга искова молба касаторът е предявил пред съда искане за прогласяване недействителността на договорите за аренда на земеделски земи. С протоколно определение от 14.02.018 г. въззивният съд не е уважил искането за спиране на производството по делото, тъй като липсвали данни за образуване на дело. С определение № 142 от 20.02.2018 г. въззивният съд не е уважил подадена от касатора молба в срока за произнасяне по делото с данни за образуване на търговско дело по исковата молба – прието е, че при констатирано противоречие между съдебните актове, постановени по настоящото дело и търговското дело, заинтересованата страна ще може да защити интересите си по пътя на отмяната по чл. 303 ГПК. Според разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2017 г., ОСГТК, при обсъждане на въпроса какъв е видът порок на въззивното решение в случаите, когато основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране е възникнало до момента на постановяване на въззивния акт, но въпреки това в нарушение на правилото по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК висящността на преюдициалния спор не е зачетена от решаващия съд, е взето предвид, че връзката, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценката на съда по двете дела; процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съда да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора; необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното дело, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило. Подчертано е, че съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането, поради което наличието на обуславящо дело, без значение от вида му (гражданско, административно, наказателно) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по който следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл. 297-298, 300, 302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на сочените задължителни разяснения. Налице е връзката на обусловеност на процесния спор от разрешаването на спора за валидността на трите арендни договора с пряко значение за основателността на процесната претенция. Висящността на преюдициалния спор е задължавала въззивния съд да съобрази, че тази висящност временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело. Обжалваното въззивно решение е постановено при наличието на абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за развитието на процеса по обусловеното дело. Ето защо се налага обезсилването му и връщане на делото на въззивния съд, който след съответните служебни справки, да предприеме по-нататъшните съдопроизводствени действия. По претенциите за разноски за касационното производство ще се произнесе въззивния съд при условията на чл. 294, ал. 2 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховния касационен съд, състав на IV г.о., Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 55 от 27 февруари 2018 г., постановено по в.гр.д. № 467/2017 г. по описа на окръжния съд в гр. Враца. ВРЪЩА делото на въззивния окръжен съд в гр. Враца за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: