Р Е Ш Е Н И Е
№ 129/2016 г.
гр.София, 06.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на трети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 4579 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.
С определение № 43 от 28.01.2016 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 801 от 05.05.2015 г. по в.гр.д.№ 3404/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив, VІІ гр. състав - в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Доколко заявеното във въззивното производство искане за събиране на гласни доказателства може да преодолее преклузията на чл. 266, ал. 1 ГПК и могат ли те да бъдат квалифицирани като „нови доказателства” по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК ?”.
Касаторката Н. Д. Х. чрез особен представител - адвокат П. А. от АК – П. поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, регламентиращи събирането на нови доказателства във въззивното производство и преценката на събраните по делото гласни доказателства - отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли решението да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество от ВКС. Заявено е искане за присъждане на възнаграждение за особения представител за производството пред касационната инстанция.
Ответникът по касация Н. И. Н. чрез адвокат М. К. от АК – П. поддържа, че въззивното решение е правилно, като при постановяването му не са допуснати релевираните от касатора нарушения на процесуалните правила. Моли същото да бъде потвърдено, като му се присъдят разноските за защита в касационното производство.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е отменил решение № 3145 от 18.07.2014 г., постановено от Районен съд – Пловдив по гр.д.№ 24726/2011 г., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. К. Р. (починал в хода на делото и заменен от наследник по завещание Н. И. Н.) срещу Н. Д. Х. иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, като вместо това е признато за установено, че Г. К. Р. е изключителен собственик вследствие на пълна трансформация на лично имущество на самостоятелен обект с идентификатор 56784.514.203.1.6 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД–18-48 от 03.06.2009 г., с административен адрес : [населено място], [улица], ет. 4, ап. 6, находящ се в сграда с идентификатор 56784.514.203.
Въззивният съд е приел, че Г. К. Р. и Н. Д. Х. са бивши съпрузи - бракът им е сключен на 21.02.1971 г. и е прекратен с развод през 2011 г. като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на съпругата. По време на брака, на 26.05.1971 г.,
съсобствениците на дворното място и на сградата, в която понастоящем се намира процесния имот, отстъпили на Г. К. Р. правото на строеж на 1/2 ид.част от третия етаж от жилищната сграда и ползването на 1/2 ид.част от целия таван над етажа - безвъзмездно от трима от съсобствениците и възмездно от четвъртия. Ограниченото вещно правото било реализирано по време на брака на съпрузите, в резултат от което е възникнал процесният самостоятелен обект. Като е обсъдил събраните по делото гласни доказателства - показанията на разпитания от РС свидетел Н. С. Д. и на разпитания от ОС свидетел Д. Н. Н. при условията на приети за установени от въззивния съд предпоставки за приложението на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК), окръжният съд е кредитирал изложеното от Н. и е приел за установено, че бащата на Г. К. Р. желаел да построи жилище на сина си и за целта му дарил парични средства в размер на 15 000 нед. лева. Те били вложени в изграждане на процесното жилище чрез закупуване на строителни материали и заплащането на работниците. Дарените от бащата на съпруга парични средства от извънбрачен произход са послужили за придобиване на правото на собственост, като размера им значително надхвърля установената придобивна стойност на жилището, с което е обосновано и уважаването на разгледания установителен иск при приета за оборена презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК.
По основанието за допускане на касационното обжалване:
Действащият ГПК, в сила от 01.03.2008 г., регламентира производството пред втората инстанция като ограничено (непълно) въззивно обжалване с оглед ограничените възможности за страните да попълват делото с нови факти и доказателства. Обсегът на въззивната дейност е стеснен предвид концентрационното начало, съобразно което процесуалните действия по установяването на фактическата страна на спора по правило се провеждат в рамките на първоинстанционното производство. Страните са длъжни още в началната фаза на исковото производство да направят пред съда своите твърдения за релевантните факти и да посочат доказателствените средства, чрез които ще ги установяват. Настъпващата още в първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможност страната да поправи във въззивната инстанция собствената си небрежност, попълвайки делото с нови доказателства. По изключение, законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и в тази фаза на процеса в две хипотези : (1) когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция и (2) когато доказателствата не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Свидетелските показания се включват в категорията „нови доказателства”, които е възможно да бъдат събрани от въззивния съд, като в тази връзка остават в сила разясненията по т. 11 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г., на ВКС, ОСГК (предвид сходството в уредбата по чл. 266, ал. 2 ГПК и чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./).
Съгласно чл. 127, ал. 2 ГПК задължението на ищеца да посочи доказателствените средства относно релевантните за спора факти следва да бъде изпълнено с депозирането на исковата молба, това на ответника – с отговора на исковата молба (чл. 131, ал. 3 ГПК), като и двете страни разполагат с процесуалните възможности по чл. 143, ал. 2 и 3 ГПК и чл. 146, ал. 3 ГПК. Само по изключение (чл. 147 ГПК) посочването на доказателствени средства може да стане и по-късно. Доказателствените искания на страните следва да отговарят на изискванията по чл. 156 ГПК. Сезирането на съда с надлежно заявено доказателствено искане е предпоставка страната да получи защита посредством допускане и събиране на така ангажираното доказателство, включително и защита (в резултат от обжалването) срещу незаконосъобразно процедиране от страна на съда.
Съдържанието на искането за допускане на гласни доказателства е регламентирано с чл. 156, ал. 2 ГПК, който предписва, че страната при всички случаи следва да посочи за кои факти ще бъде разпитван свидетеля, както и неговите три имена (посочването на адрес е необходимо само в случаите, когато присъствието на свидетеля може да бъде осигурено след призоваването му от съда).
Посочването на имената на свидетеля и обстоятелствата, които ще установява, е необходимо не само, за да се внесе яснота и определеност в съдържанието на доказателственото искане по чл. 156, ал. 2 ГПК, каквато е необходимо да е налице с оглед провеждане на процеса в съответствие с принципите за равенство на страните /чл. 9 ГПК/, установяване на истината /чл. 10 ГПК/ и състезателно начало /чл. 8, ал. 3 ГПК/ при спазване на принципа за добросъвестност /чл. 3 ГПК/. Конкретизирането на доказателственото искане е призвано да гарантира защитата на страната срещу неправилното приложение на чл. 159, ал. 2, изр. 1 ГПК; да се създадат предпоставки в полза на поискалата изслушването на свидетели страна да бъде приложена разпоредбата на чл. 159, ал. 2, изр. 2 ГПК (включително при съобразяване на разясненията по приложението на аналогичната разпоредба на чл. 129, ал. 2, изр. 2 на отменения ГПК, дадени с т. 7, изр. 3 на ППВС № 6 от 25.11.1968 г., принципно важащи и понастоящем), както и (в рамките на въззивното производство) да е възможно формирането на обоснован извод дали са съществували обективни пречки заявените с въззивната жалба гласни доказателства да бъдат посочени и събрани в срок при разглеждане на делото от първата инстанция или пък, че гласните доказателства не са били допуснати и събрани от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения.
В случаите, когато искането за събиране на гласни доказателства не отговаря на изискванията по чл. 156, ал. 2 ГПК, законът не предвижда правомощие за съда както да дава указания до страната да приведе искането си в съответствие с посочената разпоредба, така и (като санкция) изобщо да откаже събирането на гласни доказателства. Доколкото, обаче, подобно неконкретизирано искане не създава дори вероятност в подкрепа на изгодните за страната факти изобщо да съществуват гласни доказателства или и други свидетели (наред със и различни от първоначално допуснатите до разпит), то въз основа на доказателствено искане, чието съдържание не съответства на изискванията по чл. 156, ал. 2 ГПК, на първо място не може да се изисква изслушването на свидетели при условията на чл. 159, ал. 2, изр. 2 ГПК (в подобна хипотеза ще е необходимо да се доказват предпоставките за допустимост на доказателството по чл. 147 ГПК) или пък обосновано да се поддържа, че е допуснато нарушение на чл. 159, ал. 2, изр. 1 ГПК. Отсъствието на заявено пред първата инстанция доказателствено искане със съдържанието по чл. 156, ал. 2 ГПК на следващо място съставлява пречка да се формира обоснован извод, че са налице обективните предпоставки за изслушване на свидетели във въззивната инстанция при условията на чл. 260, т. 6 ГПК и чл. 266, ал. 2 ГПК или , че разпита им следва да се проведе на основание чл. 266, ал. 3 ГПК (поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения). Противното би създало практически неограничени възможности за страните да поправят собствената си небрежност чрез попълването на делото с изгодни свидетелски показания за обстоятелства, останали недоказани не поради обективни пречки или процесуални нарушения на съда, а поради недобросъвестно водене на делото от самата страна. На възражението, че предварителното конкретизиране на личността на свидетеля открива поле за въздействие върху него от насрещната страна, следва да се противопоставят предвидените от Закона средства за защита – отговорността за вреди по чл. 3 ГПК и наказателната отговорност за извършено престъпление, включително за лъжесвидетелствуване.
В обобщение, в отговор на значимия за спора правен въпрос следва да се разясни, че заявеното във въззивното производство искане за събиране на гласни доказателства може да преодолее преклузията на чл. 266, ал. 1 ГПК в две хипотези, а именно : (1) когато са съществували обективни пречки гласните доказателства да бъдат посочени и събрани в срок при разглеждане на делото от първата инстанция и (2) когато доказателствата не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. В случаите, когато искане за събиране на гласни доказателства е заявено още пред първата инстанция, като обща предпоставка, за да се направи обоснован извод, че заявеното с въззивната жалба искане касае „нови” по смисъла на чл. 260, т. 6 ГПК и чл. 266, ал. 2 ГПК гласни доказателства или които не са били събрани поради процесуални нарушения, необходимо е отправеното от страната искане в рамките на първоинстанционното производство да отговаря на изискванията на чл. 156, ал. 2 ГПК относно неговата конкретизация. В хипотезата на несъбрани гласни доказателства поради процесуални нарушения страната не следва да доказва други причини за доказателствената непълнота – достатъчно е да се позове на факта на извършеното нарушение. В другата хипотеза преценката на съда дали са били налице обективни пречки за своевременното ангажиране на доказателствата, е конкретна във всеки отделен случай. Тази преценка се извършва въз основа на : твърденията на страната (с които следва да е заявено какви действия е извършила страната в изпълнение на задължението си за добросъвестно водене на делото), данните по делото и събраните от въззивния съд по инициатива на съответната страна и при условията на равнопоставеност на страните доказателства за установяване на невиновната невъзможност своевременно да бъде посочен свидетеля и/или да бъдат предприети необходимите действия за събиране на показанията му. Твърдение, което не е подкрепено от убедителни доказателства, че страната е положила дължимата грижа по водене на делото и въпреки това не е могла да узнае за наличието на съответния свидетел или не е била в състояние да осигури присъствието, респ. призоваването му, не съставлява основание да се формира извод, че е преодоляна преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК. Това е така, защото не само умишлената, но и вината при небрежност е пречка пред допустимостта на доказателствата във въззивната инстанция.
По основателността на касационната жалба:
Изложеното в тълкувателните мотиви на настоящото решение налага извода, че въззивното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. В противоречие с чл. 266, ал. 1 ГПК въззивният съд е игнорирал отсъствието на заявено в рамките на първоинстанционното производство доказателствено искане, което да е конкретизирано в съответствие с изискванията на чл. 156, ал. 2 ГПК. Така въззивният съд необосновано е приел, че искането за изслушването на свидетеля Д. Н. Н. касае „нови доказателства” по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК. Липсата на надлежно заявено доказателствено искане препятства формирането на извод, че пропускът това лице да бъде разпитано се дължи на допуснато от районния съд процесуално нарушение, включително във връзка с изготвянето на доклада по делото, в каквато връзка е становището, застъпено в защитата на ответника по касация. На следващо място – в качеството си на въззивник, настоящият ответник по касация, не е ангажирал никакви доказателства за наличието на невиновна невъзможност за събирането на показанията на свидетеля Н.. Напротив – при изслушването му Д. Н. Н. е заявил, че приживе е обещал на първоначалния ищец Г. К. Р. да даде показания във връзка с иска по чл. 23, ал. 1 СК. Следователно причината за липсата на данни относно този свидетел и обстоятелствата, за които ще се иска разпита му, е именно в небрежното процесуално поведение на първоначалния ищец. Обстоятелството, че същият е починал в хода на делото, което е довело до конституирането като ищец на настоящия ответник по касация, не променя извода за отсъствие на основание да се преодолее преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК, защото правоприемникът не разполага с повече права, включително процесуални, от своя праводател. Освен това, при изслушването му във връзка с установяване предпоставките по чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, свидетелят Н. е заявил, че е установил контакт с ищеца - въззивник Н. И. Н. през м. август 2014 г. Този момент следва във времето постановяването на първоинстанционното решение, но предхожда подаването на въззивната жалба на 07.10.2014 г. За отбелязване е, че и доказателственото искане във въззивната жалба също не отговаря на изискванията по чл. 156, ал. 2 ГПК, макар страната вече несъмнено да е разполагала с необходимата в тази връзка информация. Доказаното наличие на знание у ищеца към 07.10.2014 г., че съществува свидетел за подлежащите на доказване от ищцовата страна обстоятелства, означава, че освен изискването на чл. 156, ал. 2 ГПК, страната не е съобразила процесуалното си поведение и с чл. 260, т. 6 ГПК. В тази ситуация е изключено да се приеме, че е преодоляна преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК при условията на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, тъй като е доказано, че ищецът – въззивник е имал знание за новото доказателство далече преди момента на подаване на въззивната жалба.
Ето защо се налага извода, че не е било налице основание въззивният съд да допусне изслушването на свидетеля Д. Н. Н. при условията на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, съответно – не е следвало да обсъжда показанията му във връзка с установяване на релевантните за спора факти. Допуснато е съществено процесуално нарушение, което се е отразило на крайния правен резултат.
Събраните по делото доказателства установяват придобиването на правото на собственост върху процесния апартамент по време на брака на Г. К. Р. и Н. Д. Х., прекратен при действието на СК в сила от 01.10.2009 г. По тази причина и на основание § 4, ал. 1 СК във връзка с чл. 21, ал. 1 СК и с оглед разясненията по т. 4 от ППВС № 5 от 31.10.1972 г., Решение № 259 от 21.10.2011 г. по гр.д.№ 96/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 216 от 15.10.2013 г. по гр.д.№ 2925/2013 г. на ВКС, І г.о. (и цитираните в него) се налага извода, че се касае за имущество в законов режим на общност. В отговора на исковата молба Н. Д. Х. (чрез своя особен представител) се е позовала на съвместен принос в придобиването съгласно чл. 21, ал. 2 СК, от доказването на който я освобождава презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК. От своя страна, на основание чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е било да проведе пълно главно доказване в подкрепа на заявеното в исковата молба твърдение, че е бил надарен от родителите си със средствата, които впоследствие самият Г. К. Р. е вложил за придобиването на апартамента. В производството пред първата инстанция е разпитан свидетелят Н. С. Д., чиито показания не установяват заявеното в исковата молба твърдение. При това положение изводът на окръжния съд, че е сключен описания от Г. К. Р. договор за дарение, се явява необоснован, а разсъжденията относно правните последици на подобно дарение – неотносими към спора. При липсата на убедителни доказателства за придобиване на имота с лични на първоначалния ищец средства, искът по чл. 23, ал. 1 СК се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Изложеното по-горе обосновава извод, че атакуваното въззивно решение е неправилно и като такова следва да бъде отменено и тъй като не са налице предпоставките на чл. 293, ал. 3 ГПК спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция, като се постанови отхвърляне на предявения иск.
При този изход на спора и с оглед чл. 47, ал. 6 ГПК във връзка с чл. 7, ал. 2, т.4 НМРАВ ответникът по касация следва да заплати на особения представител на Н. Д. Х. сумата 1 977 лева, а съобразно т. 7 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК ответникът по касация следва да заплати по сметка на ВКС дължимата пропорционална такса за разглеждането на делото, възлизаща на сумата 241,17 лева.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивно решение № 801 от 05.05.2015 г. по в.гр.д.№ 3404/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив, VІІ гр. състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. К. Р., ЕГН [ЕГН], починал в хода на делото и заменен от наследник по завещание Н. И. Н., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 4, ап. 11, срещу Н. Д. Х., ЕГН [ЕГН], представлявана по делото при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК от особен представител адвокат П. А. А. от АК – П., иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК за признаване за установено, че самостоятелен обект с идентификатор 56784.514.203.1.6 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД–18-48 от 03.06.2009 г., с административен адрес : [населено място], [улица], ет. 4, ап. 6, находящ се в сграда с идентификатор 56784.514.203, съставлява имущество, придобито от Г. К. Р. при условията на изключителна собственост вследствие на пълна трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 СК.
ОСЪЖДА Н. И. Н., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 4, ап. 11 ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П. А. А. от АК – П. с адрес на кантората [населено място], [улица], ет. 2, сумата 1 977 (хиляда деветстотин седемдесет и седем) лева на основание чл. 47, ал. 6 ГПК във връзка с чл. 7, ал. 2, т.4 НМРАВ.
ОСЪЖДА Н. И. Н., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 4, ап. 11 ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Върховния касационен съд сумата 241,17 (двеста четиридесет и един лева и 17 стотинки) лева – размер на пропорционалната държавна такса за разглеждането на делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |