Р Е Ш Е Н И Е № 359 гр.София , 14 януари 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП АНТОНИ ЛАКОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 1214/2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е инициирано по жалба от подс. К. А. П. чрез защитника й – адв. Ю. Г., срещу въззивно решение № 139 от 17.07.2015г. по внохд № 126/2015г. на Варненски апелативен съд, със заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. С присъда № 56 от 11.06.2014г., постановена по нохд № 457/2014г. по описа на Варненски окръжен съд, подсъдимата К. А. П. е призната за виновна в извършване на престъпление чл. 211, пр. 1 и 2, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и във връзка с чл. 58а от НК е осъдена на три години лишаване от свобода. Подсъдимата К. А. П. е призната за виновна и в извършване на престъпление по чл. 319б, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и във връзка с чл. 58а от НК е осъдена на една година лишаване от свобода и 1 000лв. глоба. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подс. П. е наложено едно общо, най-тежко наказание три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години, и е присъединено наказанието 1 000лв. глоба. По жалба от подсъдимата и по протест с искане за отмяна на приложението на чл. 66 от НК присъдата е била предмет на въззивна проверка и с решение № 3 от 09.01.2015г. по внохд № 258/2014г. по описа на Варненски апелативен съд присъдата е била отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. При новото разглеждане на делото с присъда № 26 от 06.03.2015г., постановена по нохд № 35/2015г. на Варненски окръжен съд, подсъдимата К. А. П. е призната за виновна в това, че през периода 13.03.2007г. – 31.03.2010г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, в качеството на длъжностно лице – старши инспектор и главен инспектор „Ревизии, проверки и контрол“, отдел „Събиране, обезпечаване ревизии и контрол“ в Дирекция „Местни такси“ на [община], с цел на набави за себе си имотна облага, възбудила и поддържала в различни лица заблуждение, че същите са заплатили данъци и такси, дължими съгласно чл. 11, чл. 53, и чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ и с това причинила на тези и други физически и юридически лица вреда на обща стойност 295 721,05лв., като причинената вреда е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 211, п. 1 и 2, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 58а от НК е осъдена на две години лишаване от свобода. Подсъдимата К. А. П. е призната за виновна и в това, че през периода 13.03.2007г. – 31.03.2010г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, без разрешението на съответни длъжностни лица в [община] за използване на личен цифров код, които администрират и ползват компютърна система – съврър на Дирекция „Местни данъци“ на [община], е добавяла и променяла компютърни данни в компютърна програма – програмен продукт „Приходи от населението“, модул „PRME – приходи от населението“, относно дължими от граждани и юридически лица данъци и такси по чл. 11, чл. 53, и чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ, в резултат на което причинила значителни вреди в размер на 295 721,05лв. и деянието е извършено с цел имотна облага, поради което и на основание чл. 319б, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 58а от НК е осъдена на осем месеца лишаване от свобода и 1 000лв. глоба. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подс. П. е наложено едно общо, най-тежко наказание две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години, като е постановена пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 2 от НК в изпитателния срок, и е присъединено наказанието 1 000лв. глоба. Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските и по разпореждането с веществените доказателства. Присъдата е била обжалвана от подсъдимата пред Варненски апелативен съд и същевременно е протестирана с искане за увеличаване на размера на наказанията и по двете обвинения и отмяна на приложението на чл. 66 от НК. С решение № 139 от 17.07.2015г., постановено по внохд № 126/2015г. на Варненски апелативен съд, присъда № 26 от 06.03.2015г. по нохд № 35/2015г. на Варненски окръжен съд е била изменена, като е отменено приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и е постановено наложеното общо наказание две години лишаване от свобода на основание чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС да бъде изтърпяно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, а в останалата й част присъдата е била потвърдена. В касационната жалба срещу въззивното решение се посочват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Неправилното приложение на материалния закон се мотивира с неправилно възприемане на по-тежката квалификация на деянието като представляващо „особено тежък случай“. Свързаното с това оплакване искане е за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и съответно намаляване размера на наказанието на подсъдимата. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се свързва с несъгласие с постановеното от апелативния съд ефективно изтърпяване на наложеното на подс. П. наказание, с изтъкнати доводи от здравословен и семеен характер. Искането в тази връзка, е за прилагане института на чл. 66, ал. 1 от НК, алтернативно – за намаляване на размера на наложеното наказание лишаване от свобода и за промяна на определения режим на изтърпяване. Доводите за допуснати процесуални нарушения са за липса на мотиви и за необсъдени възражения на защитата. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подс. К. П. – адв. Ю. Г., поддържа жалбата по изложените в нея съображения и направените искания. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Подс. К. П. моли да за условна присъда. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Извършената от ВКС проверка за наличието на сочените в жалбата от защитника на подсъдимата касационни основания, сочи на извод за НЕОСНОВАТЕЛНОСТ на касационната жалба. Оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила в касационната жалба е декларативно заявено – по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. То е без основание. Съдебното следствие е протекло по реда на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК. Подс. П. доброволно, съзнателно и при яснота за последиците от това, е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Не са допуснати нарушения при провеждане на съкратеното съдебно следствие. Преценката, която са дължали решаващите съдилища, е за подкрепеност на направеното от подсъдимата признание на фактите, от доказателствата, надлежно събрани на досъдебната фаза на производството. Въззивният съд е осъществил контрол върху дейността на първата инстанция и е обективирал преценката си за това, че изводите на окръжния съд за подкрепеност на направеното признание от валидно събрани доказателства на досъдебното производство са правилни. Следва да се отбележи, че поради характера на тази диференцирана процедура, решаващите съдилища не са дължали анализ на доказателствената съвкупност, който е изискуем при мотивиране на съдебния акт при разглеждане на делото по общите правила, а само положителна констатация за подкрепеност на самопризнанието от събраните на досъдебното производство доказателства. Соченото в касационната жалба, че апелативният съд е посочил чрез изброяване само част от доказателствата по делото, не може да бъде идентифицирано с абсолютното процесуално нарушение – липса на мотиви, защото във въззивното решение е направена констатация за валидност на събраните на досъдебното производство доказателства и извод за това, че тази съвкупност, заедно с направеното от подс. П. признание, обезпечава доказателствено фактическите обстоятелства по обвинителния акт. Доводът за необсъждане на възражения на защитата от въззивния съд също не може да бъде възприет. Посоченото в касационната жалба за необсъждане на довода, че част от пострадалите са желаели да заобиколят установените правила за плащане на данъци за сметка на други граждани, не може да се прецени като процесуално нарушение. Действително, въззивната инстанция дължи отговор на всички възражения на страните, но неизпълнението на това задължение би било оценено като порок, ако се касае до възражения, имащи връзка с въпросите за вината и отговорността на подсъдимото лице. В случая, соченото от защитата обстоятелство няма отношение нито към съставомерността на деянието, извършено от подсъдимата, нито към индивидуализацията на наказанието, което следва да й бъде наложено. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон също е лишено от основание. В рамките на признатите от подс. П. и доказателствено подкрепени фактически обстоятелства, материалният закон е приложен правилно от решаващите съдилища. В атакувания въззивен съдебен акт е направен дължимия анализ на значимите фактически обстоятелства за преценка на съставомерността на деянието, като е отговорено на всички възражения, направени от защитата, включително и на тези, които се поддържат отново и пред настоящата инстанция и с които се оспорва квалификацията на извършеното като „особено тежък случай“. Правилно инстанционните съдилища са приели, че подсъдимата във всеки един от случаите е осъществила от обективна и субективна страна състав на квалифицирана, съобразно субекта, измама - като „длъжностно лице“ по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК, е създала и поддържала в отделни граждани невярна представа във връзка със заплащане на дължими данъци, вследствие на това заблуждение отделните лица са извършили разпоредителни действия с различни парични суми, с което физически и юридически лица са претърпели имотна вреда и деянията са извършени при пряк умисъл при налична специална цел - набавяне на имотна облага, и отделните деяния са извършени при условията на продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 от НК. Правилно продължаваното престъпление е квалифицирано по по-тежкия състав по чл. 211, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Липсва спор за това, че предметът на деянието в размер на 295 721,05лв. осъществява признака „особено големи размери“, съотнесен към минималната работна заплата за страната. Оспорен е кумулативно изискуемия за по-тежката квалификация признак „особено тежък случай“. На такива възражения е отговорил с решението си въззивния съд /стр. 32/ и доводите му, обосноваващи приложения материален закон, не могат да бъдат критикувани. В съдебната практика трайно се приема, че "особено тежкият случай" на престъплението се определя от два фактора: обществената опасност на деянието и обществената опасност на дееца. Правилно въззивният съд се е съгласил с изводите на първата инстанция, че извършеното от подс. П. деяние надхвърля обикновения случай на същото престъпление, защото причинената вреда в пъти надхвърля установения в практиката критерий за „особено големи размери“ и се касае за значителен период на осъществяване на престъпното посегателство. Поради това, деянието, с оглед на причинените вредни последици и с неблагоприятното му отражение върху правно защитения обект – собствеността на множество физически и юридически лица, се отличава с особено висока степен на обществена опасност. Обстоятелствата, определящи подсъдимата като деец с висока степен на обществена опасност, също вярно са били изведени от инстанциите по същество. Посочените в касационната жалба - чисто съдебно минало на подсъдимата и данните за личността й /които не са конкретно заявени от касатора/, не са обстоятелства, въз основа на които да се изключи квалификацията на престъплението като представляващо „особено тежък случай“. Преценката за степента на обществена опасност на дееца не може да бъде ограничена само до обстоятелствата за липсата на предходни осъждания и положителни данни за личността в сферата на социалната изява, защото следва да бъде обсъдено проявлението на личността при конкретното престъпно деяние и това е сторено от решаващите съдилища. Правилно е прието, че в настоящия казус подсъдимата се отличава с висока степен на обществена опасност, който извод е направен въз основа на фактическите данни за подготовката и реализацията на престъпното деяние, като се касае до замислена и реализирана от подсъдимото лице „постановка“ на използване на доверието на множество лица, до създадена и използвана от нея стройна схема на заблуждаване на значителен брой лица, прилагана от нея в немалък период от време. Така че преценката за личната степен на обществена опасност на жалбоподателката е правилно извършена и с оглед преценката за нейната висока степен, както и във взаимната връзка с преценката на високата степен на обществена опасност на деянието, правилно е приложен материалният закон с възприемането на квалификацията на извършеното по чл. 211 от НК. Изложените аргументи сочат на неоснователност на претенцията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон. Не са налице основания за упражняване на правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК и прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, както и не може да бъде уважено свързаното с това искане за намаляване на размера на наказанието на подсъдимата в рамките на по-леко наказуемия състав. Претенцията за явна несправедливост с касационната жалба е отнесена само до наложеното на подсъдимата наказание „лишаване от свобода“ за престъплението по чл. 211, пр. 1 и 2, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. В рамките не заявеното оплакване не се констатира наличието на касационното основание "явна несправедливост" на наложеното на подс. К. П. наказание за посоченото престъпление. Наказанието на подсъдимата правилно е било определено в хипотезата на чл. 54 от НК на три години лишаване от свобода и съобразно с проведената диференцирана процедура, е било редуцирано с една трета, на основание чл. 58а, ал. 1 от НК, като е определено наказание две години лишаване от свобода. Искането на защитата за намаляване на размера на наложеното на подс. П. наказание „лишаване от свобода“ може да бъде реализирана само при прилагане на хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, а решаващите съдилища са изложили верни мотиви за липса на основания за определяне на наказанието под предвидения в специалната норма минимум. Сочените от защитата в касационната жалба обстоятелства са били съобразени при определяне на наказанието, като е отчетен превес на смекчаващите вината обстоятелства и наказанието е определено на предвидения в закона минимум. Установените от инстанционните съдилища смекчаващи вината обстоятелства не са многобройни и изключителни и не може да се направи извод за значително по-ниска степен на обществена опасност на извършеното в сравнение с типичната за този вид престъпления, поради което законосъобразно е отхвърлена от решаващите съдилища претенцията за определяне на наказание на подс. П. по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. В този смисъл и заявеното пред настоящата инстанция искане за намаляване размера на наказанието „лишаване от свобода“ не може да бъде удовлетворено. Явна несправедливост на наложеното на подс. П. на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ се претендира и поради отмяната от въззивната инстанция на института на условното осъждане. Касационната инстанция счита, че правилно и обосновано въззивният съд е постановил ефективно изтърпяване на общото наказание две години лишаване от свобода. Макар наказанието по вид и размер да съответства на изискванията на чл. 66 от НК и подсъдимата да не е осъждана, законосъобразно е прието, че не е налице третата предпоставка за отлагане на наказанието. Разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК поставя на първо място поправянето на подсъдимото лице и именно на тази плоскост – личността на подсъдимата и прогнозата за нейното поправяне и превъзпитание, въззивният съд е преценил, че с условното осъждане тази цел не може да бъде постигната. Обстоятелствата на внимателно обмислената и прилагана продължително време схема на измама, демонстрираният последователно и в продължение на дълго време стремеж за облагодетелстване, сочат на невъзможност за постигане на целите по чл. 36 от НК спрямо подс. П. с прилагане на условното осъждане. На тези обстоятелства не могат да бъдат противопоставени данните за семейно положение, здравословно състояние на подсъдимата и нейната вече пълнолетна дъщеря, както и направеното признание, защото то е обосновало прилагане на диференцираната процедура, но не е съставлявало форма на съдействие за разкриване на обективната истина. Тези обстоятелства не са от характер да обосноват извод за положително осъществяване на поправителното въздействие върху подсъдимата, ако осъждането й е условно. В допълнение към това, макар поправянето и превъзпитанието на дееца да е с приоритетно значение при преценката на приложимостта на института на чл. 66, ал. 1 от НК, това не игнорира преценката за общия превантивен ефект от наказанието. Определеното наказание, включително и решаването на въпроса за ефективното му изтърпяване или отлагането му, освен останалото, изразяват негативната обществена оценка за престъпното деяние и поради това са предназначени да въздействат предупредително и възпитателно върху останалите членове на обществото. Поради това, тежестта на извършеното престъпление и и неговата морална укоримост не могат да бъдат подминати при решаване на въпроса за изтърпяване на наказанието, наложено на подс. П., с оглед и на осъществяване на целите на генералната превенция. Поради тези съображения касационната инстанция намира за правилни изводите на въззивния съд за отмяна на приложението на чл. 66, ал. 1 от НК по отношение на наложеното на подсъдимата общо наказание две години „лишаване от свобода“, понеже те почиват на обоснована преценка, че единствено ефективното изтърпяване на наказанието би довело до поправяне и превъзпитание на подсъдимото лице. В тази връзка, не може да бъде удовлетворена претенцията за изменение на въззивното решение и отлагане на изпълнението на наложеното на подс. П. общо наказание лишаване от свобода. Като е отменил приложението на чл. 66, ал. 1 от НК, въззивният състав е отменил и постановената на основание чл. 67, ал. 3 от НК пробационна мярка, защото тя е приложима само в изпитателния срок и с отмяната на условното осъждане, е отменена и постановената пробационна мярка. Без основание е претенцията в касационната жалба за определяне на „лек“ режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“. Такъв режим не е предвиден в регламента на чл. 61 от ЗИНЗС, а определеният „общ“ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип е съответен на предпоставките по чл. 59, ал. 1, вр. чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС. По изложените съображения касационната инстанция намери подадената жалба от защитника на подс. К. П. за неоснователна, поради което същата следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 139 от 17.07.2015г., постановено по внохд № 126/2015г. на Варненски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.