Р Е Ш Е Н И Е № 156 Гр. София, 08 март 2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА в присъствието на прокурора КРАСИМИРА ФИЛИПОВА, като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 13 по описа за 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по касационни жалби от защитника на подсъдимия М. А. М., от повереника на частните обвинители Т. В. и Б. В. и от повереника на частния обвинител и граждански ищец Т. Г. М. /лично и като законен представител на малолетните М. В., Т. В. и В. В./ срещу решение № 122 от 26.10.2023 г., постановено по ВНОХД № 252/23 по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата, депозирана от защитника на подс. М. /адв. Д. М./ се сочи касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК относно наложеното наказание, като се оспорва и размера на присъденото обезщетение в полза на конституираните граждански ищци. Поддържа се, че наказанието е явно несправедливо, тъй като не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Следвало е да се отчете и поведението на пострадалия, който бил без поставен обезопасителен колан, довело до изпадането му от купето на автомобила при преобръщането му. В тази връзка се счита, че независимо от реда на проведеното съдебно следствие, могат да се вземат предвид изводите от съдебномедицинската експертиза, според които не се отрича възможността констатираната комплексна травма на пострадалия да е резултат не само от взаимодействие с вътрешните части на купето, но и с терена след изпадането му от автомобила. На следващо място се сочи знанието на пострадалия за наличието на двете квалифициращи обстоятелства в случая, с което сам се е поставил в опасност и избрал поведение, застрашаващо собствените му живот и здраве. Като не е отчел тези обстоятелства, съдът е постановил едновременно несправедливо наказание и изключително завишен размер на присъдените обезщетения в полза на гражданските ищци, като не е посочил и въз основа на кои доказателства са приети продължителността и интензитета на преживените болки и страдания. От друга страна събраните доказателства за личността на подсъдимия сочат, че той е с чисто съдебно минало, добър и съвестен гражданин с изключително положителни характеристични данни, отговорен към семейството и трети лица, млад човек, който е претърпял инцидент в миналото, оставил траен отпечатък върху здравето му. Разкаянието му за трагичния инцидент и изразеното съжаление пред близките на пострадалия също е следвало да се отчете по начин, сочещ че прилагането на тежка репресия спрямо него не би постигнало целите на наказанието. Въз основа на това се счита, че е следвало да се приложи разпоредбата на чл.58а, ал.4, вр. чл.55,ал.1, т.1 от НК, с оглед на което се иска изменение на постановеното решение с намаляване на наказанието лишаване от свобода под предвидения минимален размер и отлагане на изтърпяването му по реда на чл.66 от НК за изпитателен срок от три години. В жалбата от повереника на частните обвинители Т. В. и Б. В. /адв. А. Б./ се сочат касационините основания по чл.348, ал.1, т.2 и т.3 от НПК. Без по-голяма конкретика се твърди, че съдът е пропуснал да осигури разкриване на обективната истина и да изгради вътрешното си убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото, които да провери внимателно. На следващо място се оспорва извода на въззивния съд за наличието на относителен баланс между смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, като се възпроизвеждат отделни части от мотивите от атакувания съдебен акт. Възразява се конкретно срещу отчетеното заболяване на подсъдимия – епилептична болест, която е с голяма давност и лекувана регулярно, а от друга страна се акцентира на санкционирането на лицето за управление на МПС без свидетелство за правоспособност, както и че нееднократно е употребил алкохол на процесната дата, сочещи за характеристичните му данни и обуславящи по-тежка форма на непредпазливата вина, а именно престъпна самонадеяност. Оспорен е и изводът, че е налице само едно нарушение на правилата за безопасност на движението, отчетено от квалификацията на деянието. Въз основа на това се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда с указания за увеличаване размера на наказанието към средния предвиден законов размер. Направено е искане за присъждане на разноски пред касационната инстанция. В касационната жалба от повереника на частния обвинител и граждански ищец Т. Г. М., лично и като законен представител на малолетните М. В., Т. В. и В. В. /адв. Н. Н./ се оспорва произнасянето по приетия за съвместно разглеждане граждански иск, като се сочат доводи за несправедливото отхвърляне на претенцията им до пълния предявен размер от 250 000 лв. Оплакването е мотивирано с неотчетените от съда в пълнота променени социални и икономически условия в страната, при което е налице съществен процесуален пропуск, довел до нарушение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Прави се искане за уважаване в пълнота на предявения иск за разликата от 150 000 лв. до 250 000 лв. за всеки от пострадалите с присъждането на направените в производството разноски. В касационното съдебно заседание депозираните жалби се поддържат, като лично участие вземат частният обвинител Б. В. с повереника й, повереникът на Т. М. и подсъдимият със защитника му. Доводите на частните обвинители и гражданските ищци се преповтарят, като се изразява съгласие помежду им относно исканията в жалбите, а тази на подсъдимия считат за неоснователна. Преупълномощеният защитник на подсъдимия /адв. Е. П./ акцентира на оплакването за завишен размер на наказанието при проведеното съкратено съдебно следствие, изискващо задължително редуциране на счетеното за справедливо санкциониране. Основно се твърди, че правилната преценка на значимите за отговорността обстоятелства налага отмерване на наказанието при условията на чл.55 и отлагане на изпълнението му по реда на чл.66 от НК. От една страна отегчаващите отговорността фактори са част от квалификацията на престъпния състав, а от друга концентрацията на алкохол е съвсем ниска /0.89 промила, т.е. под 1,2 на хиляда/, подсъдимият е неосъждан и няма други висящи производства, в близки отношения е бил с пострадалия и е изразил искрено съжаление за случилото се, което е резултат и от рисковото поведение на самия В.. Оспорен е отказът последното да се отчете при произнасянето както по наказанието, така и в гражданскоправната част, което се сочи за нарушение на ТР № 1/2015 г. По отношение на установената липса на поставен обезопасителен колан се твърди, че такъв факт е установен въз основа на приетата фактическа обстановка, поради което неправилно е отказано да се вземе предвид наличието на установена причинна връзка с настъпилата смърт. Наред със сочените характеристични данни и семейно положение на лицето, искането за прилагане разпоредбата на чл.66 от НК се аргументира най-вече с влошеното здравословно състояние и психичното заболяване, правещо несъвместим престоя в условията на затвор. Поради липсата на събрани доказателства за сериозни болки и страдания, причинени на гражданските ищци и с оглед поведението на пострадалия, се счита, че присъденото обезщетение е в завишен размер, а съпричиняването следва да се отчете в размер на 50%, налагащо намаляване на обезщетението Представителят на Върховна прокуратура счита жалбата на подсъдимия за неоснователна и предлага оставянето й без уважение. Въззивният съд не е допуснал нарушение при събиране, проверка и оценка на доказателствата, което да е довело до неправилна оценка на обществената опасност на деянието и дееца, а оттам и до несправедливост на наказанието. Въз основа на собствен анализ е приел, че пътуването без колан и знанието за употребения алкохол не са допринесли за настъпване на произшествието, което е изцяло по вина на подсъдимия, като тези факти не са експертно установени и нямат отношение към правната квалификация на стореното и към индивидуализацията на наказанието. Правилно не е приложена разпоредбата на чл.55 от НК при определяне на наказанието, тъй като липсват многобройни и/или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, а обратното – налице са отегчаващи такива, сред които и значително превишаване на скоростта. Счита се, че апелативният съд е коригирал изводите на първата инстанция за средния размер на предвиденото наказание, като правилно е приел, че управлението без правоспособност и пияното състояние са част от квалификацията на деянието и не могат да се отчитат допълнително за отегчаващи отговорността обстоятелства. Поради съответността на определеното наказание със закона и със справедливостта, не е налице основание и за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на наказанието, а се иска постановеният съдебен акт да се остави в сила. Частния обвинител П. К., от която не е постъпила жалба срещу съдебното решение, се явява в съдебно заседание и изразява становище за основателност на доводите, изложени в жалбата на частните обвинители Т. В. и Б. В.. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното: С присъда № 9 от 05.05.2023 г., постановена по нохд № 434/2022 г. на ОС- Ловеч, подсъдимият М. А. М., с ЕГН [ЕГН] е признат за виновен в това, че на 03.08.2021 г. около 18.00 ч. по третокласен път III -301 при км.14+800 в землището на гр. Летница, обл. Ловеч, с посока на движение към гр. Левски, обл. Плевен при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „****“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил чл.21, ал.2 от ЗДвП, като се движил със скорост 130км/ч. и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Т. В., ЕГН [ЕГН], настъпила на 21.08.2021 г., като деянието е извършено в пияно състояние /със съдържание на 0.89 промила алкохол в кръвта/ и без необходимата правоспособност за управление на МПС, поради което и на основание чл.343, ал.3, пр.1 и пр.7, б. „б, пр.1, вр. ал.1, б. „в“, вр. чл.342 ал.1, пр.3 НК, вр. чл.58а, ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години. На основание чл.57, ал.1, т.3 ЗИНЗС е определен първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието. Подсъдимият е осъден да заплати на всеки от гражданските ищци Т. М. и представляваните от нея малолетни М. В., Т. В. и В. В. обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на по 150 000 лв., ведно със законната лихва от 03.08.21 г. до окончателното плащане, като гражданските искове са отхвърлени до пълния им предявен размер от по 250 000 лв. В тежест на подсъдимия са възложени направените деловодни разноски, държавна такса върху уважения размер на гражданските искове, както и направените от гражданските ищци разноски за повереник. По жалби от защитника на подсъдимия, от повереника на частните обвинители Т. В. и Б. В. и от повереника на частните обвинители и граждански ищци Т. Г. М., лично и като законен представител на малолетните М. В., Т. В. и В. В. /последните обжалващи само гражданскоправната част на присъдата/ е образувано въззивно производство пред Апелативен съд – Велико Търново. С решение от 26.10.2023 г. по внохд № 252/2023 г. присъдата е изцяло потвърдена, като подсъдимият е осъден да заплати в полза на гражданските ищци разноски в общ размер на 30 000 лв., направени за повереник пред въззивната инстанция. Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни в указания законов срок срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. При разглеждането им по същество, съдът прие частична основателност само на тази от подсъдимия Н.. На първо място следва да се уточни, че единствено в жалбата на частните обвинители Т. В. и Б. В. се съдържа общо изложено оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, касаещи пропуск на съда да осигури разкриване на обективната истина и да изгради вътрешното си убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото и да ги подложи на внимателна проверка. Независимо че липсата на каквато и да е конкретика в така соченото касационно основание не позволява и детайлното обсъждане на ясно посочени считани за неизяснени значими обстоятелства по делото, касационната инстанция не констатира да е допуснато процесуално нарушение от категорията по чл.348, ал.1, т.2 НПК. Проследеният процесуален развой на делото сочи, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл.371, т.2 НПК след като подсъдимият е заявил, че признава изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и съдът е обявил, че ще ползва направеното самопризнание при постановяване на присъдата с оглед преценката за подкрепа на същото от събраните в досъдебното производство доказателства. При валидно направеното признание на изложената в обвинителния акт фактология, съдът не е имал основание да провежда съдебно следствие по общия ред, а приетите факти и доказателствата, счетени за годни да ги удостоверят, не са оспорени и от страна на частното обвинение, което лишава от основание довода за неизяснена в пълнота обективна истина. На свой ред въззивният съд е споделил извода за възможността делото да се разгледа при условията на посочената диференцирана процедура, като също е приел за подкрепено от доказателствата направеното от подсъдимия признание. Поради това в основата на съдебния акт е залегнало обсъждането и правната оценка на приетата за установена по несъмнен начин фактическа обстановка, като детайлно са обсъдени всички поставени на вниманието му оплаквания на страните в депозираните въззивни жалби и същите са получили конкретен отговор. Прочитът на изложените за това съображения не дава основание за упрек към процесуалната дейност на въззивния съд. Направеното от подсъдимия признание е относимо за фактически описаното му в обвинителния акт поведение като неправоспособен водач на превозно средство на процесния пътен участък извън населено място, където след осъществена маневра изпреварване в десен завой на пътя при скорост на управление над разрешената от 90 км/ч, а именно 130 км/ч., автомобилът загубил напречна устойчивост, отклонявайки се наляво, продължил движението си по левия пътен банкет, навлизайки в зона, обрасла с висока трева и храсти, ударил се с предната си лява част в бетонен отводнителен канал, преобърнал се през таван и застанал на задната си част отново на колела, при което возещият се в него пострадал изпаднал по време на преобръщането. Поведението на водача е оценено да е в нарушение на правилата за движение по чл.21, ал.2 от ЗДвП въз основа на възпроизведените експертни изводи по автотехническа експертиза, според които при управление с разрешената за пътния участък скорост от 90 км/ч, е имал обективна възможност да премине безопасно през кривата на завоя. Признати са и обстоятелствата, свързани причинената в резултат на това произшествие смърт на пострадалия Д. В., с ЕГН [ЕГН], настъпила на 21.08.21 г., както и наличната към този момент при водача употреба на алкохол, чиято концентрация в кръвта е 0.89 промила, установена с техническо средство „Алкотест Дрегер 7510“. При липсата на спор относно надлежното извеждане по посочения процесуален ред на тези обстоятелства с преценката въз основа на тях за реализирано от подсъдимия от обективна и субективна страна престъпление по чл.343, ал.3, б. „б“, пр.1, вр. ал.1, б. „в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК, законосъобразно въззивният съд се е произнесъл по основния довод във въззивните жалби на подсъдимия и на частните обвинители Т. В. и Б. В. за справедливостта на отмереното с присъдата наказание „лишаване от свобода“ и начина на изпълнението му, като се е съгласил с приложения за това ред по чл.54 и чл.58а, ал.1 от НК и с постановеното изпълнение при общ режим на основание чл.57, ал.1, т.3 ЗИНЗС. В тази връзка в дейността си въззивният съд не е допуснал нарушение на закона, в чийто рамки и при съобразяване наказуемостта за посоченото престъпление е определена счетената за справедлива санкция на подсъдимия. Оспореното по тежест наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години е наложено на подсъдимия М. М. при отчитане на реда за протичане на производството по делото по чл.371, т.2 НПК. Размерът на наказанието за извършеното престъпление по чл.343, ал.3, б. „б, пр.1, вр. ал.1, б. „в“, чл.342 ал.1, пр.3 НК, приет за съответен на комплекса от обстоятелства, значими за индивидуализирането му е шест години, след което е редуциран на основание чл.58а, ал.1 НК с една трета на четири години, като не е наложено кумулативно предвиденото наказание „лишаване от право на управление на МПС“ с оглед изначалната липса на такава правоспособност на подсъдимия. Апелативният съд е утвърдил така прецененото за справедливо наказание, като в отговор на направените идентични на настоящите оплаквания в съответните въззивни жалби е приел за правилна крайната преценка на първата инстанция, коригирайки единствено извода за баланс на двете групи обстоятелства, значими за отговорността, поради преимущественото наличие на смекчаващи отговорността обстоятелства. За такива е посочил чисто съдебно минало, влошеното здравословно състояние /установено чрез приложената медицинска документация и експертното изследване/, семейното положение /грижата за три малолетни деца/, добрите характеристични данни и допълнително оценените трудова ангажираност на дееца и изразеното съжаление за стореното, приети в крайна сметка не като многобройни или някое от тях с изключителен характер, което да налага приложението на чл.55 НК. От друга страна е изразено съгласие с извода за завишена степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от реализирането му след употребата на алкохол и при грубо нарушение на правилата за движение /значително превишаване на разрешената скорост с 40 км/ч/ при проявената упоритост в конкретното деяние, както и с оглед липсата на съответна правоспособност, за което вече двукратно, но без възпиращ ефект подсъдимият е бил санкциониран по административен ред през 2014 и 2020 г. Именно по тези решаващи съображения на съда е преценено за неоснователно искането на подсъдимия и защитата за отмерване на наказанието при условията на чл.55 от НК с произтичащата от това принципна възможност за отлагане на изтърпяването му, а от друга страна е прието за неоснователно и желаното увеличаване на санкцията от страна на частните обвинители Т. и Б. В.. В тази насока са изложени в пълнота съображения, които се споделят от касационната инстанция. На първо място не са пренебрегнати сочените в жалбата от защитника на подс. М. обстоятелства, намаляващи укоримостта на извършеното и отнасящи се основно до личността на дееца, а отказът да се отчете наличие на съпричиняване в поведението на пострадалия е мотивиран с утвърдения в съдебната практика критерий за значимостта му /ТР № 2/2016 на ОСНК на ВКС/ при неговото несъмнено установяване в производството. В конкретния случай с основание е отказано да се приеме за доказано наличието на причинна връзка между допуснатото от пострадалия нарушение на правилата за движение по чл. 137а, ал.1 от ЗДвП /за ползване на обезопасителен колан/ и причинения съставомерен резултат основно поради избрания ред за провеждане на съдебното производство, налагащ възприемането единствено на признатите от подсъдимия факти в обстоятелствената част на обвинителния акт. Те действително включват последователно посочени фактически твърдения за липсата на поставени колани от водача и возещите се в автомобила лица, изпадането на тялото на В. от купето на автомобила и неминуемото причиняване на тъпа травма в условията на произшествието. Без да се отрича принципната възможност за сериозното нараняване на пострадалия главно при контакта на тялото му с терена след неговото изпадане от автомобила, както се твърди от страна на защитата с оглед механизма на произшествието, категоричен извод в този смисъл не се сдържа в описаната обвинителна теза, поради което не би могло единствено въз основа на нея да се приеме за установена причинна връзка между неизпълненото задължение на пътуващия пострадал за поставяне на предпазен колан и настъпилото тежко увреждане, обусловило смъртния изход. Препращането към експертния извод на приобщената съдебномедицинска експертиза на трупа също не позволява да се сподели довода за доказване на възможността при използване на колан в процесната ситуация да се избегне съставомерния резултат, а позоваването на заключението е некоректно, тъй като според него уврежданията от тъпа травма може да са получени от съчетанието на удари върху прилежащите вътрешни части на купето на автомобила при рязката промяна на скоростта и посоката му и инерционното движение на тялото. Липсва извършено изследване и възприето компетентно становище дали при процесното движение на автомобила в процесния участък с избраната за това скорост и напускането на пътя с последвалия почти челен удар в бетонов отводнителен канал с преобръщането му по таван, поставянето на обезопасителен колан би осуетило причиняването на тежки и водещи до смъртен изход увреждания. Поради това и правилно в процесния случай не е прието за фактически описано от обвинението и доказано в процедурата по чл.371, т.2 НПК съпричиняване на съставомерната последица от страна на пострадалия чрез допуснатото и от негова страна нарушение на правилата за безопасност, като установяването им извън вече направеното признание на фактите, е недопустимо по аргумент от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС, доколкото би довело до промяна в същите с въвеждането на обсъждания нов елемент. Относно информираността на пострадалия за липсата на правоспособност у подсъдимия, както и за употребеното количество алкохол, на което също се настоява от защитата като смекчаващо отговорността обстоятелство, следва да се посочи, че с първото обстоятелство няма данни пострадалият въобще да е бил запознат, а пияното състояние не може да се разглежда в този контекст, макар да не е лишено от основание при изложените от обвинението и приети за установени по делото факти и при утвърдената съдебна практика относно приноса на употребения алкохол. Този квалифициращ признак на деянието стои винаги в обективна причинна връзка с реализирането на произшествието, „...тъй като имплицира намаляване на концентрацията на водача и на психо-физическите му възможности да владее управлението на ППС“ /Р № 374 от 03.10.2013 г. по н.д. № 1140/2013 г., ІІІ НО на ВКС/ и в тази връзка знанието на пострадалия за употребения от водача алкохол може да се приеме като допринасящо за увреждането поведение, но не представлява нарушение на правилата за движение и не е в причинна връзка със самото произшествие, за което отговорен е единствено употребилият алкохол водач. Поради това и в този случай поведението на пострадалия е от значение само за преценка размера на претендираното обезщетение за причинените вреди. С основание съдилищата са отказали възприемането на този основен довод от страна на подсъдимия и защитника му, за което са се позовали и на утвърдената съдебна практика, коректно цитирана в атакуваното решение. Влошеното здравословното състояние на подсъдимия, на което също се акцентира от защитника му в съдебно заседание като пречка за ефективното му лишаване от свобода също не е подценено при индивидуализиране на наказанието. За изясняване на актуалното развитие на болестта при подс. М. съдилищата са обсъдили експертното заключение на приетата по делото комплексна съдебномедицинска и психиатрична експертиза и конкретно е взето предвид становището на вещо лице – неврохирург, според когото наличната посттравматична епилепсия е овладяна чрез редовен прием на предписана антиконвулсивна терапия под контрол с ежемесечни прегледи /за което сочи констатирано разреждане на припадъците/, като неврологичният статус на лицето е в норма и в добро състояние. Независимо от давността му и предприетите медицински грижи в отговор на доводите на частното обвинение, следва да се посочи, че се касае за сериозно заболяване с хроничен характер, подлежащо на отчитане и то при постановения ред за изтърпяване на наказанието, поради което дори разгледано изолирано от останалите обстоятелства с посочения характер, то обосновава преценката за необходимост от смекчаване на отговорността, както са счели съдилищата. От друга страна правилно са обсъдени и останалите значими за отговорността фактори, касаещи конкретните характеристики на деянието, отличаващи го от обичайните случаи със сходна правна квалификация. Така с основание въззивният съд, а преди това и първоинстанционния, са обсъдили наличието и на сериозно отегчаващи отговорността обстоятелства, сред които допускането на особено укоримо нарушение на правилата за движение, касаещо скоростта на управление на превозно средство в съчетание с две квалифициращи обстоятелства – управление без съответна правоспособност и след употребен алкохол при пренебрегнато от водача противопоставяне на един от пътниците в автомобила. Конкретното нарушение и квалифициращите обстоятелства без съмнение не може да се отчитат допълнително и като увеличаващи тежестта на извършеното с оглед изричната забрана по чл.56 НК, но такъв упрек не би могъл да се отправи към дейността и на двете съдебни инстанции, които са подчертали тези факти не със самостоятелна значимост, а в съвкупността им с оглед реализирането на два квалифициращи белега на престъплението. За един от тях - липсващата правоспособност, на подсъдимия вече са били налагани административни наказания, последното от които е около година преди инкриминираната дата, като не без значение е и че именно коментираното обстоятелство обуславя невъзможността за налагане и на по-лекото кумулативно предвидено наказание. Поради това правилно е преценена като завишена степента на обществена опасност на конкретното деяние, реализирано от субективна страна при посочената от обвинението и също призната от подсъдимия по-тежка форма на непредпазливостта. С основание се акцентира на самонадеяното осъществяване на деянието от субективна страна, извлечено от факта на поредното управление на превозно средство без призната правоспособност и преминаване през посочения маршрут на връщане от поначало предприетото с друг водач пътуване при заявеното от подсъдимия намерение за бързо прибиране и очевидно счетената за налична въз основа на това негова субективна убеденост в уменията и опита му, на които се е осланял за предотвратяване на предвидимите неблагоприятни последици. Специфичното проявление на лекомислената му увереност в притежаваните умения е не само настояването за управление при противопоставянето на първоначалния водач /свид. Д. И./, но и конкретното рисково поведение, изразило се в значително превишаване на скоростта, довело до загуба на устойчивост на автомобила, напускането на платното за движение и удрянето му в отводнителен канал на банкета. Всички тези обстоятелства дават основание да се приеме, че със сигурност подсъдимият е предвиждал опасността за причиняване на произшествие, което да доведе до съставомерния резултат и необосновано се е осланял на уменията си за неговото предотвратяване. Липсата на призната правоспособност за управлението на автомобила без съмнение касае възможностите на едно лице да управлява правомерно и безопасно, а осъзнаването й може да се счете, че има отношение към изградената погрешна субективна преценка на конкретната пътна ситуация и неоснователна увереност в избягването на общественоопасния резултат. Поради това касационният съдебен състав се съгласява с довода на частните обвинители Т. и Б. В., че осъщественото непредпазливо деяние е извършено при по-тежката форма на непредпазливата вина, така както се твърди и в обвинителния акт. Конкретните посочени обстоятелства, стоящи в основата на този извод, обаче вече са били обсъдени и взети предвид от съдилищата при отмерване размера на наказанието и повторното им съобразяване или отчитане в по-голяма степен не се налага, каквото е искането на частното обвинение, за да се увеличи наказанието. При извършения верен анализ на значимите за отговорността обстоятелства, макар количествено смекчаващите да са с превес, апелативният съд с основание е счел за правилна преценката, че те не са многобройни и сред тях липсва изключително такова, което да обуславя прекомерност на предвиденото най-леко наказание в чл.343, ал.3, б. „б, пр.1, вр. ал.1, б. „в“, вр. чл.342 ал.1, пр.3 НК /в приложимата му на основание чл.2, ал.1 НК по-благоприятна редакция преди изм. ДВ, бр.67/2023 г./, предвиждащ лишаване от свобода от три до петнадесет години, поради което не са налице предпоставките за приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК при определяне на наложеното наказание лишаване от свобода. С оглед констатирания превес на смекчаващите отговорността фактори правилно е прието, че целите на наказанието в най-пълна степен биха били изпълнени с лишаване от свобода в размер от шест години, което е под средния законов такъв и именно то се явява преценено като справедливо в процесния случай, а редуцирането му с една трета на основание чл.58а, ал.1 НК, предопределящо наложения окончателен размер от четири години, е законова последица от проведената диференцирана процедура за разглеждане на делото. Поради това определеното наказание е справедливо, гарантира постигането на индивидуалната и генерална превенция, като е съответно на обществената опасност на деянието и дееца, без да са игнорирани и констатираните по-горе отегчаващи отговорността обстоятелства. В обобщение на казаното, настоящият съдебен състав счете, че наложеното наказание, чиято промяна се иска, макар и в различни посоки с две от касационните жалби, не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл.348, ал.5 от НПК и не са налице предпоставките за упражняване правомощията му по чл.354, ал.1, т.2-4 или по ал.3, т.1 от НПК. По доводите, оспорващи справедливостта на присъдените обезщетения на гражданските ищци Т. Г. М. и представляваните от нея малолетни деца М. В., Т. В. и В. В. /отново в различни насоки в жалбата от подсъдимия и в тази на гражданските ищци/, касационният състав прие, че с атакуваното решение в пълнота са изяснени всички обстоятелства, значими за преценка основателността на предявените искове, като с основание е прието, че е налице противоправно деяние, от което са последвали подлежащи на обезщетяване вреди в неимуществената сфера на ищците, чиято семейна и родствена връзка с пострадалия е установена. Не са спорни и обсъжданите в тази връзка факти с оглед задължителните критерии в съдебната практика по приложението на чл.52 от ЗЗД, свързани с възрастта на починалия, наличните отношения на разбирателство, обич и привързаност на фактически съжителствалата с починалия Т. М. и понесената необратима загуба на бащина грижа за трите им малолетни деца. Не може да се приеме за основателен доводът за несъответствие на присъдения размер от по 150 000 лв. за всеки от ищците със социално-икономическите условия в страната, чието съобразяване следва да е към процесната дата, още повече че те са само част от подлежащите на комплексна оценка фактори. По- съществено е констатираното от касационната инстанция несъобразяване на соченото от защитата оплакване в подкрепа на оспорения като прекомерен присъден размер на всяко обезщетение, основано на твърдяното съпричиняване от страна на починалия, въпреки декларираното значение в тази насока на постановеното ТР № 1/23.12.15 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС /конкретно на т.7 от него за приноса на пострадалото лице, пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол/. В атакуваното решение е акцентирано единствено на счетения за справедлив размер на обезщетението без реално да е извършена преценка именно на това обстоятелство. Дължимата пълноценна въззивна проверка на обжалвания съдебен акт е изисквала не само цитирането на относима към процесната казуистика обилна съдебна практика, но и преценката въз основа на нея на установените конкретни факти, даващи основание в крайна сметка да се реши необходимо ли е ревизиране на постановеното първоинстанционно решение в обсъжданата му част. Така вярно е счетено, че при проведеното съкратено съдебно следствие за произнасянето и по предявените граждански искове, съдът ползва признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Сред тях е и приетото за установено фактическо положение, че пострадалият и подсъдимият съвместно са употребили алкохол – бира, и то последователно на два пъти в две населени места непосредствено преди управлението от страна на подсъдимия. Следователно за пострадалия е била налице информираност относно състоянието на водача, обуславящо невъзможност за безопасно управление, т. е. сам той е взел решение да се вози в автомобила при осъзнаване на риска от евентуално произшествие. Именно с оглед на това и при съобразяване на посоченото тълкувателно решение се налага съответно на съпричиняването от пострадалия за настъпването на последиците от произшествието да се намали оценения като справедлив размер на обезщетенията. При първоначалното им коректно определяне в посочения размер от по 150 хил. лв. за всеки от ищците в съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, неправилен е практическият отказ на въззивната инстанция за редуцирането им на това основание, което оплакване в жалбата на подсъдимия касационният съдебен състав прие за единствено основателно. В съответствие с посочения вече принос на пострадалия, оценен в степен на една трета, обезщетенията следва да бъдат намалени до размер на 100 хил. лева за всеки от ищците. Решаващото съображение да не се приеме исканото от защитата оценяване на съпричиняването от пострадалия в размер на 50% се основава на очевидно по-значимия принос на подсъдимия в настъпване на увреждането, тъй като към нарушението на правилата за скоростта се прибавя и изначалната липса на правоспособност за управление на МПС. Извън това от значение е и експертно преценената за лека степен на алкохолното повлияване на подсъдимия /0.89 промила/, чието недооценяване в пълнота от страна на пострадалия е житейски обяснимо, включително и при употребения от него самия алкохол към този момент. Така изложените съображения и приетите аргументи за необходимостта от намаляване на обезщетенията на посоченото основание дават отговор и на доводите в касационната жалба на гражданските ищци, чието самостоятелно обсъждане е безпредметно по отношение на искането за завишаване на обезщетенията. Във връзка с присъдената законна лихва върху уважения размер на гражданските искове, следва да се посочи, че е допуснато нарушение на закона с присъждането на законна лихва от датата на процесното произшествие вместо от тази на увреждането съобразно изводимото въз основа на разпоредбите на чл.84, ал.3, чл.86, ал.1 и чл.51, ал.1 ЗЗД, предвиждащи съответно забава за длъжника и без покана в случаите на непозволено увреждане, обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата и компенсаторния характер на лихвата, дължима от деня на настъпване на вредоносния резултат – увреждането. С други думи при претендираното обезщетение за вреди от смърт при пътно транспортно произшествие, твърдяното от ищците увреждане е налице със смъртта на лицето и това е началният момент, от който се дължи законна лихва върху обезщетението за непозволено увреждане. В процесния случай смъртта е настъпила на 21.08.2021 г., поради което и присъждането на лихвата от деня на произшествието - 03.08.2021 г., е в нарушение на закона, което също налага изменение на решението в обсъжданата част. При изхода на делото и данните за подлежащи на възстановяване деловодни разноски по същото с потвърдената присъда правилно е постановено възлагането им в тежест на подсъдимия. В съответствие с изменения размер на уважените граждански искове, обаче дължимата държавна такса следва да бъде намалена от 24 000 лв. на 16 000 лв. Присъдените с въззивното решение разноски за адвокатско възнаграждение на гражданските ищци в пълния им заявен размер от 30 000 лв. на основание чл.78, ал.1 от ГПК също подлежи на редуциране на 12 000 лв. /т. е. с 40 %/, което е съразмерно на уважената част от гражданските искове, предявени за по 250 000 лв. По същите съображения и претендираните от ищците разноски от 15 000 лв., направени за безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 от ЗА пред касационната инстанция им се дължат в общ размер на 6 000 лв., за което допълнително подлежи на осъждане подсъдимия. Искането на частния обвинител Б. В. за осъждането на подсъдимия относно направените разноски за повереник пред настоящата инстанция е основателно, поради което то следва да бъде уважено в доказания им платен размер от 3 000 лв. по представения договор за правна защита и съдействие от 29.01.2024 г. По изложените съображения ВКС счете за частично основателна единствено депозираната жалба от защитника на подсъдимия, касаеща потвърдената с атакуваното решение гражданскоправна част на присъдата, което налага единствено изменение на обжалваното решение на АС- Велико Търново в посочения смисъл, включително и относно присъдените разноски. Извън това при липсата на основание за внасяне на други промени в съдебния акт в останалата му част същият следва да се остави в сила. Така мотивиран и на основание чл.354, ал.2, т.5, вр. ал.1, т.4 и чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение РЕШИ: ИЗМЕНЯ решение от 26.10.2023 г., постановено по ВНОХД № 252/2023 по описа на АС – Велико Търново, като НАМАЛЯВА присъденото на всеки от гражданските ищци Т. Г. М., действаща лично и като законен представител на малолетните М. В., Т. В. и В. В. обезщетение за неимуществени вреди от 150 000 лв. на по 100 000 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва, считано от 21.08.2021 г., до окончателното плащане. НАМАЛЯВА размера на дължимата от подсъдимия М. М. държавна такса върху уважения размер на гражданските искове от 24 000 лв. на 16 000 лв. както и присъдените в полза на гражданските ищци разноски за безплатна правна помощ пред въззивната инстанция от 30 000 лв. на 12 000 лв. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ОСЪЖДА подсъдимия М. М. да заплати на частния обвинител Б. В. направените по делото разноски за касационното производство в размер на 3 000 лв., както и разноските на гражданските ищци Т. Г. М., М. В., Т. В. и В. В. за безплатна правна помощ в размер на 6 000 лв. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.