Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е            №  548          гр. София,  04 март 2009 г.      В  И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение в публично заседание на трети декември през две хиляди и осма година в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова ЧЛЕНОВЕ: 1. Лиляна Методиева          2. Жанина Начева     при секретаря … Н. Цекова ……………………………………............. в присъствието на прокурора Йотов ………………………………………........... изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ……………………………………......... наказателно дело № 553 по описа за 2008 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:   Настоящето производство е по реда на глава тридесет и трета, част VІ от НПК, образувано по искания на осъдената М. С. П. , на нейния защитник и на защитника на осъдения Б. Е. П. против въззивно решение от 10.06.2008 г. на Софийския градски съд по в. н. о. х. д. № 3920/07 г. Всяко от исканията съдържа аналогични съображения в подкрепа на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Твърдят се нарушения на процесуалните задължения на съда да събира доказателства за всички обстоятелства, включени в предмета на доказване, задълбочено да обсъди наличия обем от доказателствени материали и при противоречия да се мотивира кои от тях счита за достоверни и кои не. Въззивният съд неоснователно е отказал да провери показанията на пострадалия, част от фактическите си констатации е изградил въз основа на недопустими предположения, а като цяло не е посочил в какво точно се е изразило поведението на всеки един от осъдените в съучастническите деяния, за които им е повдигнато обвинение. Аргументира се и пренебрегнато от съда задължение по чл. 339, ал. 2 НПК изчерпателно да отговори на повдигнатите доводи от страните. Осъдената П. пространно отбелязва и нарушение на правото на лично участие в процеса, довело до ограничаване на правото на защита – въззивният съд незаконосъобразно е отхвърлил искането да се отложи делото и го е разгледал в нейно отсъствие въпреки удостовереното с болничен лист заболяване и изрично декларираното желание, направено чрез защитника, тя да участва лично във въззивното производство и да даде обяснения. В съдебно заседание защитниците поддържат исканията и схематично пресъздават писмено изтъкнатите доводи, с които ги подкрепят. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище, че исканията са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди направените искания, съображенията, развити устно в съдебно заседание, и извърши проверка в рамките на изтъкнатите основания за възобновяване, намира следното. С въззивното решение е изцяло потвърдена присъда от 24.08.2007 г. по н. о. х. д. № 6517/05 г., с която Софийският районен съд е признал осъдените Б. Е. П. и М. С. П. за виновни в това, на 24.06.2003 г. в гр. С., като съизвършители в съучастие помежду си и с неустановено по делото лице, да са отвлекли П. К. с цел да го лишат от свобода, като деянието е извършено от две или повече лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК и чл. 54 НК е осъдил всеки от тях на наказание от четири години лишаване от свобода. Със същата присъда е признал Б. Е. П. и М. С. П. за виновни и в това, чe на 24.06.2003 г. в гр. С. като съизвършители в съучастие помежду си и с трето неустановено лице противозаконно да са лишили от свобода П. К. , като лишаването от свобода е продължило повече от две денонощия, поради което и на основание чл. 142а, ал. 4, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК и чл. 54 НК е осъдил всеки от тях на пет години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК е определил на всеки от осъдените по едно общо най-тежко наказание в размер на пет години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален общ режим, на основание чл. 46, б. „б” ЗИН. Възложил е и съответната част от направените по делото разноски. Искането на осъдената М. С. П. за възобновяване на наказателното дело в частта, в която почива на доводи за съществено нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, е ОСНОВАТЕЛНО. От съдебния протокол се установява, че в проведеното на 25.02.2008 г. открито заседание, макар и редовно уведомена, осъдената М. С. П. не се явила пред въззивния съд. Защитникът (адв. Георгиев) представил болничен лист за заболяването й – хипертонична сърдечна болест, с предписан домашно-амбулаторен режим на лечение в периода от 22.02.2008 г. до 27.02.2008 г. Помолил за отлагане на делото, заявявайки, че осъдената желае лично да участва във въззивното производство и да депозира обяснения, каквито в рамките на първоинстанцонното производство тя не е давала. Съдът е оставил искането без уважение и пристъпил към разглеждане на делото, а отказът е мотивирал със съображенията, че в болничния лист не е отбелязано заболяването да е от категорията на тези, които представляват пречка за явяване или участие в съдебно заседание. Допълнително е подчертал, че и желанието на осъдената да дава обяснения не е такава пречка, защото с определението си от 11.12.2007 г. не е допуснал разпит на подсъдимите при насрочване на въззивното дело. В хода на съдебното заседание съдът е отхвърлил част от направените искания, но е приел представеното от защитника на осъдената М. С. П. писмено доказателство (фактура за осъществено плащане на три поредни нощувки – за 24-26.06.2008 г. в хотел в гр. Т.. В тази ситуация и защитникът на осъдения Б. Е. П. поискал да се допусне до разпит подсъдимата, на която да се зададат въпроси по повод отразените в документа обстоятелства. От своя страна, адвокат Г се солидаризирал с искането и подновил молбата да се предостави на подзащитната му възможност да даде обяснения по повдигнатите обвинения. Софийският градски съд отново отказал, преповтаряйки аргумента за наличието на съдебно произнасяне, като противно на поисканото от защитата разгледал делото по същество, а с решението си от 10.06.2008 г. потвърдил първоинстанционната присъда. При така описаното процесуално развитие на въззивното производство осъдената М. С. П. се оплаква, че не е могла ефективно да упражни правото си на защита, тъй като е била лишена от възможност да участва лично в процеса и да защити своята невинност с всички допустими процесуални средства. Доводите в този аспект са основателни. Правото на лична защита (чл. 6, т. 3 от ЕКПЧОС) и правото на лично участие са елементи от правото на справедлив процес. Според Европейския съд в Страсбург, макар да не е изрично формулирано в чл. 6 от Конвенцията, от предмета и целта на тази разпоредба като цяло може да се направи изводът, че всеки "обвинен в извършването на престъпление" има правото да участва в гледането на неговото дело. Това безусловно предпоставя правото на подсъдимия на лично присъствие в съдебното заседание и пред въззивния съд, който се произнася по фактите, виновността, личността и характера на дееца, индивидуализирайки неговото наказание (в този смисъл Решение от 18.10.2006 г. по делото Х. с/у Италия). Съдът трайно застъпва и разбирането, че отказът да се упражни право, гарантирано от Конвенцията, трябва да бъде установен по недвусмислен начин, респективно, когато подсъдимият е бил надлежно уведомен за делото, той следва изрично да се е отказал да упражни правото си да присъства и да се защитава лично (Колоца с/у Италия). Правото на защита в наказателния процес е гарантирано и от Наказателно-процесуалния кодекс. Разпоредбата на чл. 15 НПК вменява в задължение на съда да осигури възможност на страните да упражнят своите права, а това означава да вземе всички необходими мерки, които в максимална степен да позволят участието и на подсъдимия в процеса, за да се гарантира по този начин ефективност на неговата защита. Призоваването на подсъдимия за съдебно заседание е част от посоченото задължение. Няма съмнение, че макар и важен елемент в наказателния процес, само по себе си физическото присъствие не може да е достатъчно. То се запълва с конкретен смисъл, ако на подсъдимия се предостави възможност реално да участва в наказателното производство. Тъкмо затова съдът е длъжен да проведе процеса при условия, при които подсъдимият ще може пълноценно да упражни своите права – права „не теоретични или илюзорни, а права, които са практически и реални” (Решение от 9.10.1979 г. по делото Еъри с/у Ирландия). Реалното участие в процеса със сигурност изисква подсъдимият да се намира и в онова физическо и психическо състояние, което би му позволило да разполага с целия капацитет от свои качества и възможности, за да може детайлно да следи различните процесуални действия и адекватно да реагира по време на тях (напр. да прави искания, бележки и възражения, да задава въпроси, когато се провеждат разпити на свидетели, да пледира в собствена защита). При тези съображения, преведени към разглеждания случай, Върховният касационен съд счита, че Софийският градски съд не е могъл да се позове единствено на липсващото отбелязване в болничния лист, когато е решавал въпроса дали неявяването на осъдената П. в съдебно заседание е обективна проява на красноречив и недвусмислен отказ да упражни правото си на лично участие във въззивното производство (изричен отказ по смисъла на чл. 55 НПК). Въпреки че съдът не го е посочил, от мотивите на определението е съвсем ясно, че съдебното произнасяне е основано на разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Наредба за медицинската експертиза на работоспособността, чийто обхват обаче се простира до явяването на призования пред компетентния орган. При наличието на валидно удостоверено заболяване чрез представения болничен лист (редовността на медицинския документ и вписаната диагноза са били приети от въззивния съд) и направеното изявление от защитника, че подсъдимата желае да участва във въззивното производство, както и настоятелно подновяваните молби да й се предостави възможност да упражни правото си на обяснения, каквито тя до момента изобщо не е давала, Софийският градски съд е бил длъжен не едностранчиво да отчита степента на влияние на хипертоничната сърдечна болест с оглед явяването на подсъдимата в съдебно заседание, а да подложи на комплексна и задълбочена преценка съвкупността от обстоятелства по случая, за да реши, мотивирайки се с конкретни съображения, дали здравословното състояние на подсъдимата ще й позволи ефективно да упражни правата си в процеса и пълноценно да се защитава. При отрицателен отговор въпросът с явяването или неявяването на осъдената П. практически престава да бъде решаващият фактор – съдът следва да пристъпи към отлагане на делото. В разглеждания случай преценката на Софийския градски съд неминуемо е трябвало да включва и значимостта на правото на подсъдимия да дава обяснения по обвинението. С отказа да уважи искането съдът е накърнил и принципа за равнопоставеност на страните (основа на състезателността). Защото правото на подсъдимия да дава обяснения е както средство за защита, така и важно доказателствено средство. По силата на чл. 55 НПК подсъдимият има право да дава обяснения всякога, когато може да бъде проведено съдебно следствие (следователно и пред въззивния съд) и в съгласие със собствения му избор за подходяща линия на защита. При това положение съдебното произнасяне на Софийския градски съд по реда на чл. 327 НПК в закрито заседание относно необходимостта от разпит на подсъдимите не го е освобождавал от задължението да предостави в пълна степен възможност на осъдената П. да даде обяснения в какъвто обем пожелае по повдигнатото й обвинение. Като не го е направил, ръководейки се от незаконосъобразни съображения, съдът не е предоставил равен достъп до всички процесуални средства (чл. 15 НПК) и е допуснал съществено процесуално нарушение. Нарушенията на справедливия процес и в частност на правото на защита и принципа за състезателност („равенството на оръжията”) по отношение на осъдената М. С. П. са рефлектирали в негативен аспект и върху правата на осъдения Б. Е. П. (в т.ч. върху правото на участие, което включва задаването на въпроси при разпита на другия подсъдим). Следователно, опорочената процесуална дейност на Софийския градски съд е засегнала и двамата осъдени, което предпоставя отменяване по реда на възобновяването на въззивното решение в цялост. Двете обвинения срещу М. П. и Б. П. са за съучастническа дейност, поради което е налице фактическа и правна неделимост между въпросите по същество, които обвързват и двамата осъдени. Безпредметно е да се излагат съображения по останалите доводи в направените искания, които следва да бъдат аналитично преценени при ново разглеждане на делото от друг съдебен състав на Софийския градски съд. По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК     Р Е Ш И:     ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по в. н. о. х. д. № 3920/07 г. по описа на Софийския градски съд. ОТМЕНЯВА въззивно решение от 10.06.2008 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдена присъда от 24.08.2007 г. срещу М. С. П. и Б. Е. П. по н. о. х. д. № 6517/05 г. на Софийския районен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд от стадия на съдебното заседание. Настоящето решение не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: