Р Е Ш Е Н И Е
№ 50047
Гр. София, 18.01.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
при участието на секретаря Силвиана Шишкова
като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т. д. № 2341/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „БМК Холдинг“ АД срещу решение № 260172 от 10.06.2021 г. по в. т. д. № 164/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение № 47/09.04.2020 г. по т. д. № 211/2018 г. на Окръжен съд – Хасково е уважен изцяло предявеният от „Хидроенерджи Груп“ ООД срещу „БМК Холдинг“ АД главен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 33 709,72 лв., представляваща неустойка по чл. 15, ал. 5 от Договор за комбинирани услуги № Д-ХЕ-218 от 29.11.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 07.09.2018 г. – датата на предявяване на исковата молба, до окончателното й изплащане, като съответно първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен евентуалният иск за сумата от 33 194,82 лв., претендирана като обезщетение за вреди от неизпълнение на договора, е обезсилено.
Касационно обжалване на решението в посочената част е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения правен въпрос относно критериите за нищожност на клауза за неустойка, поради противоречието й с добрите нрави, за проверка съответствието на решаващите мотиви на въззивния съд със задължителната съдебна практика, а именно – Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, т. 3.
Касаторът счита, че въззивното решение, в рамките на предмета на настоящото производство по чл. 290 ГПК, е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че клаузата за неустойка при прекратяване на договора с предизвестие преди изтичане на срока му е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави, тъй като според посочения начин на определянето й (50 % от общата стойност на фактурите, издадени до прекратяването на договора), неустойката нараства с изпълнението на договора и с изтичането на срока му на действие. По тази причина така уговорената неустоечна клауза не съответства на принципите на справедливост и добросъвестност и води до неоснователно обогатяване, като горните доводи не са били съобразени и обсъдени от въззивния съд, в нарушение на съдопроизводствените правила. Освен това намира, че в противоречие с практиката на ВКС и в нарушение на чл. 92 ЗЗД съдът е признал правото на неустойка, приемайки за ирелевантно твърдението му за неизпълнение на насрещните задължения на ищеца по договора. Възразява и срещу определения размер на неустойката, която според него не може да включва ДДС, предвид разпоредбите на чл. 26, ал. 2 ЗДДС и чл. 84 ППЗДДС. По подробно изложени съображения касаторът моли за отмяна на въззивното решение в съответната част и за отхвърляне на предявените искове, с присъждане на сторените по делото разноски.
В проведеното публично съдебно заседание жалбата се поддържа и се моли за нейното уважаване.
Ответникът по касация „Хидроенерджи Груп“ ООД, чрез процесуален пълномощник, в депозирания писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Развива доводи за валидност на клаузата за неустойка, тъй като последната не излиза извън присъщите й функции, както правилно е приел и въззивният съд. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и да му се присъдят разноските за настоящата инстанция.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по спорния предмет, определен съгласно разпоредбата на чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да се произнесе по иска по чл. 92 ЗЗД, въззивният съд, след преценка относно действителното съдържание на спорния договор, е приел, че в чл. 19, ал. 1 от същия е предвидено, че той се сключва за срок от една година, считано от началото на доставката на електроенергия до обектите на клиента, посочени в Приложение № 1 към него, а именно – от 01.01.2018 г. Според чл. 12, ал. 3, договорът може да се прекрати с 30-дневно писмено предизвестие от всяка от страните, отправено до другата, считано от 00.00 часа на първо число на месеца, следващ месеца, в който е изтекъл срока на предизвестието. В този случай - при прекратяване по реда на чл. 12, ал. 3 преди изтичане на срока по чл. 19, ал. 1, съгласно чл. 15, ал. 5 от договора, страната, предизвикала прекратяването, дължи на другата страна неустойка в размер на 50 % от общата стойност на фактурите, издадени до датата на прекратяването.
В случая писменото предизвестие за прекратяване на договора от страна на ответника е получено от ищеца на 26.03.2018 г., поради което неговият срок изтича на 26.04.2018 г. и договорът се счита прекратен, считано от 00.00 часа на 01.05.2018 г. Размерът на дължимата неустойка по чл. 15, ал. 5 от договора възлиза на 33 709,72 лв. – 50 % от общата стойност на фактурите до датата на прекратяването на договора (за периода 01.01.2018 г. – 30.04.2018 г). Счетено е, че върху тази сума не следва да се начислява ДДС, тъй като такъв не е дължим, но самата сума се формира на база стойността на доставките, върху които ДДС вече е начислен. С оглед на това е прието, че размерът на неустойката по чл. 15 ал. 5 от договора съвпада с претендирания от ищеца размер.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за нищожност на неустоечната клауза, поради противоречието й с добрите нрави, като надвишаваща действително претърпените от ищеца вреди и обуславяща неоснователното му обогатяване. На първо място решаващият съдебен състав се е позовал на обстоятелството, че клаузата предвижда реципрочно задължение за заплащане на неустойка и един и същ начин на изчисляване независимо коя страна отправя предизвестието за прекратяване на договора. На второ място е взел предвид, че съгласно допълнителното заключение на ССЕ, разликата между борсовата цена и цената на закупената енергия по договора за периода 01.06.2018 г. - 31.12.2018 г. възлиза на 27 168,34 лв., поради което вредите на ищеца от прекратяването на договора от страна на ответника преди изтичане на срока по чл. 19, ал. 1 не са в по-малък размер от тази сума. С оглед на това е заключено, че доколкото неустойката има и санкционна функция, размерът от 33 709,72 лв. не надхвърля нейните функции и не води до неоснователно обогатяване.
По тези съображения въззивният съд е отменил отхвърлителното решение на първата инстанция по главния иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и го е уважил, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.09.2018 г. С оглед основателността на главния иск е прието, че не следва да се разглежда евентуалния такъв, квалифициран от първата инстанция по чл. 309а, изр. 2-ро ТЗ за сумата 33 194, 82 лв., претендирана като обезщетение за вреди, като решението на окръжния съд в тази част е обезсилено като недопустимо.
По въпроса, обусловил достъпа до касация, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното:
Относно предпоставките за нищожност на неустоечна клауза и критериите, които следва да се преценяват при произнасяне по въведено в процеса правоизключващо възражение от ответника, е приложимо даденото разрешение в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според задължителните за съдилищата указания, неустойката следва да се прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното решение критерии – естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; наличие на други обезпечения на същото задължение; вид на уговорената неустойка и на съответното неизпълнение; съотношение на неустойката с очакваните вреди от неизпълнението. В мотивите на ТР № 1/2009 г. е застъпено разбирането, че съдът следва и служебно да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Тези постановки последователно са прилагани в последваща практика на ВКС, част от която е приложена по делото. Изразеното в ТР разбиране е доразвито и в решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г., І т. о., в което при извършено съпоставяне между прекомерност на неустойката и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави е прието, че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори. Такива са свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Настоящият съдебен състав възприема практиката в цитираното решение на І т. о. на ВКС, като съответстващо напълно на характеристиката на примерно изброените в ТР 1/2009 г. ОСТК критерии и момента, към който съдът дължи преценка дали уговорената неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
С оглед отговора на правния въпрос, въззивното решение по иска по чл. 92 ЗЗД е неправилно, доколкото съдът е преценил критериите относно действителността на неустоечната клауза формално, без да обсъди доводите на ответника и без да отчете всички релевантни за този правен спор обстоятелства, като е формирал извода си при съобразяване на факти (конкретно понесените вреди), които не са били ясни или определими отнапред – към момента на сключване на договора, съдържащ клаузата за неустойка.
По съществото на спора настоящият съдебен състав приема следното:
В 15, ал. 5 от договора за комбинирани услуги № Д-ХЕ-218 от 29.11.2017 г. е уговорена неустойка при прекратяване на облигационната връзка, независимо от правото на страните да сторят това с 30-дневно предизвестие. В нарушение на икономическата логика и обезщетителната функция на неустойката последната се определя като процент от задълженията за цената на доставената от ищеца на ответника електроенергия за времето на действие на договора и съответно нараства право пропорционално на неговото изпълнение. Неустойката служи за покриване на вредите от неизпълнението, без да е необходимо същите да се доказват. Следователно нейната база следва да е неизпълнението, а не изпълнението на договора. Респективно неустойката, уговорена поради предсрочно прекратяване на договора, следва да се съизмерва със срока, през който действието на договора е преустановено, а не със срока, през който договорът е действал. Предвид изложеното съдът намира, че клаузата за неустойка не изпълнява пропорционално законовите си функции – да обезпечава изпълнението, да обезщетява изправната страна и да санкционира неизправната. В случая значителен превес е придаден на санкционния характер на неустойката, а същият обезсмисля останалите й две функции, като препятства и прокламирания в закона свободен избор и смяна на доставчика на ел. енергия. Клаузата безспорно създава предпоставки за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата, доколкото вземането за неустойка нараства със срока на действие на срочния договор, макар вредите да се търпят от и след прекратяването му. Затова същата излиза извън присъщите й функции и следва да се квалифицира като нищожна, поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
С оглед горното обжалваното въззивно решение в допуснатата до касационна проверка част следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът по чл. 92 ЗЗД да бъде отхвърлен, поради липса на действителна клауза за заплащане на договорна неустойка. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да се произнесе относно основателността на евентуално предявения иск за обезщетяване на вредите от предсрочното прекратяване на договора.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 260172 от 10.06.2021 г. по в. т. д. № 164/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение № 47/09.04.2020 г. по т. д. № 211/2018 г. на Окръжен съд – Хасково е уважен изцяло предявеният от „Хидроенерджи Груп“ ООД срещу „БМК Холдинг“ АД главен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 33 709,72 лв., представляваща неустойка по чл. 15, ал. 5 от Договор за комбинирани услуги № Д-ХЕ-218 от 29.11.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 07.09.2018 г. до окончателното й изплащане, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Хидроенерджи Груп“ ООД срещу „БМК Холдинг“ АД с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 33 709,72 лв., представляваща неустойка по чл. 15, ал. 5 от Договор за комбинирани услуги № Д-ХЕ-218 от 29.11.2017 г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на исковата молба - 07.09.2018 г.
ОТМЕНЯ решение № 260172 от 10.06.2021 г. по в. т. д. № 164/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е обезсилено решение № 47/09.04.2020 г. по т. д. № 211/2018 г. на Окръжен съд – Хасково в частта за отхвърляне на евентуалния иск на „Хидроенерджи Груп“ ООД срещу „БМК Холдинг“ АД за заплащане на обезщетение за вреди в размер на 33 194,82 лв.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Пловдив в посочената по-горе част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|