1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 377 гр. София, 17.06.2022 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2004 по описа за 2021г. Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Агенция по заетостта, [населено място] чрез процесуален представител главен юрисконсулт А. А. срещу решение № 225 от 16.04.2021г. по т. д. № 163/2021г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, с което е отменено изцяло решение № 4598 от 29.07.2020г. по т. д. № 10554/2018г. на Софийски градски съд, I-13 състав и Агенция по заетостта е осъдена да заплати на Сдружение „Национална мрежа за бизнес развитие“ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 2 500 лв. - разноски по делото за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт Агенция по заетостта е осъдена да заплати на Сдружение „Национална мрежа за бизнес развитие“ на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 51 446,25 лв., представляваща възнаграждение за проведени от Сдружение „Национална мрежа за бизнес развитие“ обучения в [населено място] и в [населено място], представляваща 85% от номиналната стойност на издадените ваучери за обученията в [населено място] и [населено място], от която 27 540 лв. са за издадените 18 бр. ваучери за обучаеми лица в [населено място], 22 950 лв. са за издадените 15 бр. ваучери за обучаеми се лица в [населено място] и 956,25 лв. са за издадения 1 брой ваучер на обучаемото се лице в [населено място] по сключено споразумение № Доб-2/274#3/19.01.2017г. между Сдружение с нестопанска цел „Национална мрежа за бизнес развитие“ и Агенция по заетостта, заедно със законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба - 02.08.2018г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4 161,05 лв. - разноски по делото за първоинстанционното производство. Касаторът прави оплакване за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа становище, че първоинстанционният и въззивният съд неправилно са приели, че исковете подлежат на разглеждане по общия исков ред, вместо по административноправен ред. Излага съображения, че постановяването на въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС и трайно установената практика на ВАС по жалби срещу прекратени договори на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, финансирани от ЕСФ, по които Агенцията по заетостта изпълнява проекти на оста „Подобряване достъпа до заетост и качеството на работните места“, съгласно която договорите са административни и прекратяването им се обжалва пред административните съдилища. Касаторът поддържа становище, че процесното споразумение № Доб-2/274#3/19.01.2017г. по правната си същност е административен договор между Агенцията по заетостта и Сдружение „Национална мрежа за бизнес развитие“ и писмо peг. № ДОб-2-274#3/19.02.2018г. за прекратяването му следва да се счита за индивидуален административен акт, чието обжалване може да се проведе по реда на АПК. В подкрепа на това твърдение касаторът излага, че споразумението е сключено за реализиране на проект „Ваучери за заети лица“ на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, която е включена в споразумение за партньорство на Република България, очертаващо помощта от Европейските структурни инвестиционни фондове /ЕСИФ/ и одобрено с решение на Европейската комисия на 07.08.2014г. Проектът „Ваучери за заети лица“ спада към приоритетната ос „Подобряване достъпа до заетост и качеството на работните места“ на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ и чрез процедура за директно предоставяне на безвъзмездна финансова помощ Управляващият орган на оперативната програма е финансирал този проект. В тази насока касаторът се позовава на точка 3.1, подточки 10 и 12, чл. 28а ПМС 107/10.05.2014г. за определяне реда за предоставяне на БФП по програми, съфинансирани от ЕСФ за изпълнение на проект „ВЗЛ“, чл. 7, ал. 7 от ПМС 280/2015г., и чл. 36 от Закона за държавните помощи /ЗДП/. Поддържа и становище, че първоинстанционният и въззивният съд не са взели предвид, че договорът е по предварително определен образец, предполагащ едностранно определяне на съдържащите се в него условия; не са съобразили, че споразумението е прекратено едностранно от страна на Агенцията по заетостта в качеството й на изправна страна поради неизпълнение на задължения на сдружението - от извършените 13 проверки на мястото на провежданите обучения са констатирани множество нарушения: не се провеждат обучения, липсват материали, обезпечаващи обучението, не е осигурена визуализация, че обучението се финансира от Европейския социален фонд чрез Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ в съответствие с Единен наръчник на бенефициента за прилагане на правилата за информация и комуникация 2014 - 2020 г. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на съдебния акт на САС на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради недопустимост и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. Може ли да се приложи реципрочно практиката на ВКС за административноправния ред на разглеждане на осъдителни искове, произтичащи от прекратяване на договори, сключени по реда на ЗУСЕСИФ за изпълнение на проекти на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, по които Агенцията по заетостта е конкретен бенефициент и администратор на минимални помощи? 2. Правилно ли Софийски градски съд и Софийски апелативен съд са приели за разглеждане исковете на Сдружение „Национална мрежа за бизнес развитие“ по общия исков ред? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайно установената практика на ВКС и ВАС по въпроса за съдебнопроизводствения ред за разглеждане на искови претенции, произтичащи от прекратяване на споразумения или договори, които се изпълняват по реда на ЗУСЕСИФ. Счита, че отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, тъй като за допустимостта на исковете съдът следва да следи служебно, както в първоинстанционното, така и във въззивното производство. Ответникът Сдружение „Национална мрежа за бизнес развитие“ чрез процесуален представител адв. Е. В. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Поддържа, че касаторът бланкетно е изброил основанията за допускане на касационно обжалване. Счита, че поставеният от касатора въпрос не е от значение за изхода на спора, не се посочва в какво се състои противоречието, нито с кои решения същото е констатирано; поставеният въпрос по начина, по който е формулиран, съдържа противоречия, които от юридическа гледна точка не биха могли да обосноват значението му за точното прилагане на закона, нито за развитие на правото; неясна и противоречива е формулировката „практика на ВКС за административноправен ред за разглеждане на осъдителни искове, произтичащи от прекратяване на договори, сключени по реда на ЗУСЕСИФ“; въпросът не допринася и за развитие на правото, тъй като не е налице непълнота, неяснота или противоречие в законите, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Ответникът по касационната жалба излага доводи за допустимост и правилност на обжалваното въззивно решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 283, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се съдържат твърдения за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК и касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните, приема следното: Въззивният съд е констатирал, че между страните е сключено Споразумение № ДОб-2-274#3 от 19.01.2017г. при общи условия, по силата на което ответникът Агенция по заетостта /касатор/ възлага на ищеца Сдружение „Национална мрежа за бизнес развитие“ /ответник в касационното производство/ извършването на дейност по обучение срещу ваучери на представители на целевите групи по процедури за директно предоставяне на безвъзмездна помощ, реализирани по приоритетна ос 1 на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“. В раздел IV от договора изпълнителят е поел следните задължения: да предоставя на всяко обучаемо лице при стартиране на обучението оригинални учебни материали, които остават за ползване от обучаваните лица и след приключване на обучението; да обявява и спазва учебен график; обученията да се извършват в подходящи учебни зали; да осигури преподавателски състав, който да отговаря на държавните образователни изисквания и притежава съответна професионална квалификация; да води редовна отчетност и съхранява документация за същата; да допуска представители на възложителя за осъществяване на контрол на изпълнението; да информира по подходящ начин обучаваните от него лица, както и осигури визуализация в учебните бази, че обучението се финансира от Европейския социален фонд чрез Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ в съответствие с Единен наръчник на бенефициента за прилагане на правилата за информация и комуникация 2014-2020. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства /протоколи и писма/ и свидетелските показания на свидетелите Т. и С. съдебният състав е приел за установено, че през периода от 16.10.2017г. до 23.04.2018г. е провеждано изпълнение на договора за обучение срещу ваучери на 18 броя лица за 960 учебни часа в [населено място] при номинална стойност на всеки от ваучерите 1 800 лв. за професия „Охранител“, специалност „Банкова охрана и инкасова дейност“, и за същия период, специалност и учебни часове на 15 броя лица в [населено място] при номинална стойност на ваучера 1 800 лв. за всяко лице, както и за 1 брой лице за 600 учебни часа при номинална стойност на ваучера 1 125 лв. в [населено място]. Във връзка с релевираното от ответника по иска с отговора на исковата молба възражение за недължимост на претендираната сума поради прекратяване/разваляне на договора с писмо peг. № ДОб-2-274#4 от 19.02.2018г. въззивната инстанция е изложила, че с цитираното писмо възложителят Агенция по заетостта е отправила до ищеца изявление за прекратяване на споразумение № ДОб-2-274#3 от 19.01.2017г. на основание чл. 5, ал. 1, т. 2 от него поради неизпълнение на задълженията - при общо 13 проверки са направени констатации, че не се провежда обучение, липсват материали, обезпечаващи обучението, и не е осигурена визуализация. За да направи извод за неоснователност на посоченото възражение на ответника по иска, съдебният състав е отчел спецификата на конкретния договор с оглед неговия предмет - възлагане изпълнението на дейности по обучение на лица, приносители на ваучери, като го е квалифицирал като договор за изработка по смисъла на чл. 258 и следв. ЗЗД, както и е съобразил допълнителните изисквания за развалянето на договора, предвидени в чл. 262, ал. 2 ЗЗД /договорът не може да бъде изпълнен съобразно договореното/ и чл. 265, ал. 2 ЗЗД /изпълнението е до такава степен некачествено, че да не може да послужи съобразно договореното предназначение/, и развалянето на договора за в бъдеще по смисъла на чл. 88, ал. 1 ЗЗД, предвид престацията на изпълнителя по договора като такава на продължавано изпълнение - осигуряване през целия период на база и преподаватели, поддържане на информационния табла и др., в едната част, и на периодично изпълнение - учебни часове по график, в останалата част. Приел е, че не може да бъде направен извод за обратно действие на развалянето на договора от клаузата на чл. 5.1. от общите условия към процесното споразумение, доколкото същата в частта си за правни последици от развалянето на договора като противна на императивната разпоредба на чл. 88, ал. 1 ЗЗД не обвързва страните като нищожна. За да направи извод, че процесното споразумение не е прекратено, въззивната инстанция е извършила преценка дали по делото се установява неизпълнение на задължения от страна на ищеца изпълнител по договора, дали последните са незначителни с оглед интереса на кредитора, както и дали към датата на изявлението на възложителя е било ясно, че договорът не може да бъде надлежно изпълнен съобразно уговореното, или дали изпълнението е негодно за договореното му предназначение. Относно първото от цитираните от ответника по иска задължения, а именно за осигуряване на учебни материали и предаването им на обучаемите лица, във въззивното решение е прието, че ищецът е изпълнил надлежно задължението си по чл. 4, ал. 2, т. 2 от договора - на всички обучаеми лица с ваучери за обучение по процесния договор са предоставени учебни материали срещу подпис при стартиране на обучението, видно от представените по делото три броя списъка /л. 63, л. 116 и л. 154 от преписката на СГС/ и анкетни карти, подписани от обучаемите. Предвид клаузата на чл. 4, ал. 2, т. 2 от договора материалите остават в държане на обучаемите и за тяхно ползване, поради което неносенето на последните от обучаваните лица в учебните часове, респективно липсата на такива по причина неявяване на обучаемото лице въобще, не може да бъде тълкувано като неизпълнение на задължение от страна на изпълнителя, който съобразно договора е предал материалите още в началото на курса на обучаемите лица. Прието е, че общата констатация по част от представените по делото протоколи, че не се намират учебни материали на място, не представлява неизпълнение на договора от страна на изпълнителя. По отношение на второто поддържано от ответника по иска като неизпълнено задължение от изпълнителя въззивният съд е направил извод, че ищецът е изпълнил задължението си по чл. 4, ал. 2, т. 20 от договора да информира по подходящ начин обучаваните от него лица, както и осигури визуализация в учебните бази, че обучението се финансира от Европейския социален фонд чрез Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ в съответствие с Единен наръчник на бенефициента за прилагане на правилата за информация и комуникация 2014-2020. В тази насока е изложил съображения, че за липса на визуализация досежно провежданото обучение в [населено място] свидетелства само протокол № 21 /06.01.2018г., но на същата дата е съставен и друг протокол от служители на ответника - № 26/06.01.2018г., в който е отразено, че няма констатирани нарушения при извършената проверка. Поради това, че двете удостоверявания взаимно се изключват, съдебният състав е заключил, че по делото не се установява по отношение на учебната база и обучаемите в [населено място] да е налице неизпълнение на последното задължение от изпълнителя, като в други протоколи за проверки на обученията изрично е отбелязано наличие на визуализация на място. По отношение на провежданите обучения в [населено място] в протоколите не е направена констатация за липса на визуализация. В подкрепа на изпълнението на това задължение от изпълнителя въззивната инстанция се е позовала и на показанията на разпитаните свидетели Т. и С., установяващи наличие на сключени с ищеца граждански договори за изпълнение на дейности като преподаватели по програмите за обучение и наличие на визуализация за финансиране на обучението чрез поставени табели на входа на сградата и пред залата за обучение през целия период на обучение. Последното твърдяно от ответника по иска неизпълнение на задължение за провеждане на обучение на обучаемите лица, съобразно одобрения от изпълнителя и предоставен на възложителя график, е прието за неоснователно. Изложени са съображения, че поетите от ищеца като изпълнител по договора задължения са за осигуряване на материална база за провеждане на изпълнението и преподавател, както и за спазване на установения график; в хипотеза, при която изпълнителят е изпълнил тези задължения, залите са осигурени, преподавателят е на място за провеждане на обучението, но обучение не е проведено само по причина, че никой от обучаемите лица не се е явил и не е присъствал на място, не може да се приеме, че е налице неизпълнение на задължения от страна на изпълнителя, доколкото явяването на обучаемите лица са обстоятелства, на които изпълнителят не може да влияе, още повече, че съобразно дадените на изпълнителя параметри на изпълнение на дейността обучаемите имат право на 20 % отсъствия и въпреки това да завършат успешно учебния курс. Във връзка с една от проверките на място в [населено място], [улица] по протокол № 28/19.01.2018г. и направената констатация за отсъствие на преподавател и друг представител на изпълнителя на мястото за обучение в периода на обучение съобразно изготвения график, въз основа на писмените доказателства и показанията на свидетелката С. въззивният съд е установил, че причина за непровеждане на учебните часове е внезапното влошаване на здравословното състояние на преподавателя И. А. и невъзможността му своевременно да сигнализира заместващия преподавател. По отношение на отбелязаните констатации в шест броя протоколи за извършени проверки на дати 15.01.2018г., 27.01.2018г. и 03.02.2018г. на адрес [населено място], [улица], че в обявения час по график обучение не се провежда, сградата е заключена, има офис на банка, съдебният състав е възприел показанията на свидетелката Т. като непосредствени, конкретни и непротиворечиви, кредитирал ги е при условията на чл. 172 ГПК, отчел е, че същите се покриват и с част от констатациите по изготвените от служители на ответника протоколи, че адресът на обучението е офис на Първа инвестиционна банка, а проверките са извършвани след 18.00 часа - неработно време на банката, както и с писмо изх. № 9/15.02.2018г., и въз основа на тях е приел за установено, че обученията са проведени в зала на офиса на банката, предвид предмета на обучението - за банкова охрана и инкасо, на входа на банката е имало обозначение за обучението и телефонен номер на преподавателя, на който е следвало проверяващите да се обадят, за да бъдат допуснати в залата, тъй като входът на банката е бил заключен, доколкото банката не работела. Първоначално обученията в [населено място] са провеждани на адрес на [улица], а след това на адрес на [улица]в офис на Първа инвестиционна банка, на втория етаж на банката. Обучението се е провеждало през работните дни от 16.30 до 21.00 часа и през почивните дни - събота и неделя, когато банката не е работела, поради което обикновено охраната на банката отключвала и пускала курсистите, но ако охранителят не се намирал отвън, за да бъде отворено на курсисти или проверяващи, същите е следвало да позвънят на телефон, посочен на табелата за визуализация за обучението, поставена на входа на банката. Въз основа на изложените съображения въззивната инстанция е заключила, че за възложителя - ответник по иска като страна по договора не е възникнало потестативното право да развали договора, отправеното от него изявление с писмо peг. № ДОб-2-274#4/19.02.2018г. не е проявило целения потестативен ефект и действието на договора не е прекратено за в бъдеще, а развалянето му с обратно действие, предвид характера на договора, е и правно недопустимо. Изводът за неоснователност на правоизключващото възражение на ответника /настоящ касатор/ е аргументиран и с обстоятелството, че след датата на получаване на изявлението му за разваляне /„прекратяване“/ на договора, възложителят Агенция по заетостта е продължил да извършва контролни проверки за изпълнението на договора като е констатирал точното му изпълнение с протоколи от края на месец февруари, месец март и месец април, представени по делото. Отчетени са също и проведените в края на обучението изпити за придобиване на правоспособност на обучаемите лица - протокол 436/31.03.2018г., и за приключване на обучението - протокол № 269/23.04.2018г., с които реално се признава пълното изпълнение на договора. Представените от ответника по иска доказателства за извършвани проверки във връзка с обучения в [населено място] са приети за неотносими поради това, че дължимостта на възнаграждения за тези обучения не са предмет на предявения иск. Възражения досежно изпълнението или не на договора във връзка с обучения в [населено място] не е и въведено с писмения отговор от ответника, а постановените откази за плащане по предявените извънсъдебно претенции на ищеца за процесните суми, приложени по делото като писмени доказателства, са мотивирани само с неизпълнение на договора съобразно представени по делото констативни протоколи за проверки изпълнението на обученията в [населено място] и [населено място], предвид на което е недопустимо едва с въззивната жалба да се въвеждат от страната нови факти като релевантни за решаване на правния спор. Изложени са и съображения, че е недопустимо, дори да е налице неизпълнение на договора по отношение на конкретни лица, обучавани в [населено място], да се отказва плащане на възнаграждение по отношение на дейности по надлежно проведени обучения на други лица, приносители на ваучери, провело се в [населено място] или [населено място], в който смисъл е клаузата на чл. 4, ал. 3, т. 3 и т. 4 от процесното споразумение. Относно размера на дължимото възнаграждение въззивният съд е посочил, че ответникът по иска не е въвел възражения за неточно изчисление на дължимите по договора възнаграждения - 85 % от сумата по ваучерите от 1 800 лв. за всеки обучаем от общо 18+15 обучаеми, и 1 125 лв. за един обучаем, поради което е заключил, че дължимото възнаграждение за проведените обучения по процесния договор в [населено място] и [населено място] е в общ размер 51 446,25 лв., от която сума 27 540 лв. са за издадени 18 бр. ваучери за обучаеми лица в [населено място], 22 950 лв. - за издадените ваучери за обучаеми лица в [населено място], и 956,25 лв. - за един брой издаден ваучер на 1 обучаемо лице в [населено място]. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване за проверка на допустимостта/ недопустимостта на решението на Софийски апелативен съд. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 1 028,93 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2831 от 17.12.2019г. по т. дело № 3110/2019г. на Софийски апелативен съд, 5 състав. УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 1 028,93 лв. на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено. След представяне на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.