Р Е Ш Е Н И Е № 162 София, 13.10. 2020г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ ЕРИК ВАСИЛЕВ При участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3780 по описа за 2019г. и приема следното: Производството е по чл.290 и следв. ГПК по касационната жалба на Н. И. М. от [населено място] срещу решението на ОС Велико Търново от 24.6.2019г. по в.гр.д. № 411/2019г. Касационно обжалване на решението е допуснато в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК с определение от 12.05.2020г. по въпроса „приложими ли са изискванията на чл.68 КТ при сключването на договор по чл.237 КТ след изпълнение на договор с условие за обучение по време на работа”. В касационната жалба са изложени съображения, обосноваващи доводите на касаторката, че при определяне на срока по договора, сключен след изпълнение на договора с условие за обучение по време на работа, приложение намират и разпоредбите на чл.68 КТ – касационно основание по чл.281 т.3 ГПК. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се и разноските за всички инстанции. Ответникът по касационната жалба „Краси и Руми“ ЕООД [населено място] не е заявил становище пред настоящата инстанция. По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, ВКС счита следното: С трудовия договор с условие за обучение по време на работа, предвиден в чл.230 КТ, работодателят се задължава да обучи работника/служителя в процеса на работата по определена професия или специалност, а работникът/служителят – да я усвои. С договора страните определят формите, мястото и времетраенето на обучението, което не може да бъде повече от 6 месеца, обезщетението, дължимо при неизпълнението му от страните, както и други въпроси във връзка с осъществяване на обучението. С договора страните определят и срока, през който работникът/служителят се задължава да работи при работодателя след успешното завършване на обучението, а работодателят да му осигури работа съобразно придобитата квалификация. Постановено е, че този срок не може да бъде по-дълъг от 3 години. По време на обучението работникът/служителят получава трудово възнаграждение според извършената работа, но не по-малко от 90% от МРЗ.. Предвидено е още /в чл.232 КТ/, че след успешното завършване на обучението, съгласно договора по чл.230 ал.1 КТ работодателят е длъжен да приеме работника/служителя на работа съобразно придобитата квалификация, а последният – да постъпи на работа и да работи в уговорения срок, като отношенията им се уреждат с трудов договор или със съответно изменение на трудовия договор /чл.237 КТ/. При неосигуряване от работодателя на такава работа, той дължи брутното трудово възнаграждение /БТВ/ за съответната длъжност за времето, през което не е осигурил работа, но за не повече от 6 месеца, доколкото не е уговорено друго. Ако работникът/служителят по неуважителни причини не завърши обучението или след като го е завършил не постъпи на осигурената му работа, или я напусне преди определения срок, дължи на работодателя обезщетение съответно на неизпълнението в размер, уговорен между тях, но не повече от шесткратния размер на БТВ за съответната длъжност. Чл.233 КТ предвижда, че за отношенията между страните по трудовия договор с условие за обучение по време на работа се прилага действащото трудово законодателство. С. и логическото тълкуване на разпоредбата на чл.230 КТ налага извод, че договорът с условие за обучение по време на работа е специфичен вид трудов договор, чийто предмет и цел са задълженията на работодателя да обучи работника/служителя, а той – да усвои професията или специалността по време на престиране на работната си сила в изпълнение на определената с договора трудова функция по професията или специалността. Конкретните елементи от съдържанието на договора се определят свободно от страните по него съобразно чл.9 ЗЗД. Свободата на страните за договаряне е ограничена само за времетраенето на обучението – до 6 месеца, за срока, за който работникът/служителят се задължава да работи при работодателя след успешното завършване на обучението – до 3 години, и за размера на трудовото възнаграждение, което не може да бъде по-малко от 90% от МРЗ. С оглед специфичния характер на трудовия договор с условие за обучение и уреждането на специфичните елементи от фактическия му състав с разпоредбата на чл.230 КТ, следва да се приеме, че относно тези елементи разпоредбата е специална и изключва уреждането им по общите правила за сключването и изпълнението на трудов договор, в т.ч. предвидените в чл.68 КТ правила за сключване на срочен трудов договор. Това следва и от основната цел на договора по чл.230 КТ – осъществяване на обучение. При това положение страните по договора не са ограничени от уговарянето на минимален срок за работа след успешното завършване на обучението, като няма пречка такъв срок въобще да не бъде уговарян, т.е. с приключването на обучението отношенията помежду им да се прекратят. Не следва друго от разпоредбата на чл.232 КТ. Предвидените в тази разпоредба задължения за страните - работодателят след завършване на обучението да приеме работника/служителя на работа съобразно придобитата професионална квалификация, а работникът/служителят – да постъпи на работа и да работи в уговорения срок, са относими само в случаите, когато те са уговорили такива /задължения/ в договора по чл.230 КТ. Не следва друг извод и от чл.237 КТ – уреждането на отношенията между страните след завършване на обучението със сключването на трудов договор или със съответно изменение на трудовия договор е въз основа на уговореното в договора по чл.230 КТ, освен ако те са постигнали съгласие за други условия по трудовото правоотношение в съответствие с чл.9 ЗЗД, респективно чл.118 и следв. КТ. Да се приеме противното, би означавало несъобразяване с волята на страните по договора с условие за обучение. А разпоредбата на чл.233 КТ предвижда приложимост на трудовото законодателство за отношенията между страните по трудовия договор с условие за обучение по време на работа, т.е. предвидено е приравняване на правата и задълженията им по време на действието на този договор с тези по трудови договори, възникнали на друго основание. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ВТОС е отменил решението на ВТРС от 18.ІІІ.2019г. по гр.д. № 2562/2018г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Н. М. срещу „Краси и Руми” ЕООД искове по чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ. Въззивният съд е приел, че на 13.ХІ.2017г. страните сключили трудов договор с условие за обучение по време на работа за срок от 6 месеца за придобиване от ищцата на знания и умения като „отчетник-счетоводител”. Уговорено е задължение на ищцата след завършване на обучението да работи при ответника един месец. Срокът на договора е изтекъл на 13.V.2018г., а на 14.V.2018г. между страните е сключен трудов договор с посочено в него основание чл.68 ал.1 т.1 КТ за срок един месец за длъжността „отчетник счетоводство”, прекратен със заповед от 15.VІ.2018г. поради изтичане на уговорения срок. Прието е, че сключеният на 14.V.2018г. договор не може да бъде разглеждан изолирано от предхождащия го такъв по чл.230 КТ. В чл.230 ал.3 КТ е предвидено, че с договора страните определят и срока, през който обучаемият се задължава да работи след завършване на обучението, който не може да бъде по-дълъг от 3 години. Съгласно чл.237 КТ след завършване на обучението трудовите отношения между страните се уреждат с нов трудов договор, както е в случая, или със съответно изменение на съществуващ такъв. Обстоятелството, че в договора е вписана разпоредбата на чл.68 ал.1 т.1 КТ, а не чл.237 КТ, не променя действителното основание на възникналото между страните правоотношение. Сключването на договора за един месец не е незаконосъобразно, защото именно такъв са уговорили страните изначално и защото ал.3 на чл.230 не предвижда минимален срок на договора по чл.237 КТ. Това е специална уредба, изключваща приложението на общите правила за срочните договори по чл.68 КТ. В случая не може да се обсъжда дали работата е временна, сезонна или краткотрайна, защото работата може да е само тази, за която ищцата е била обучавана. Неприложима е и ал.4 на чл.68 КТ, доколкото срочността е съществен елемент на предхождащия договор по чл.230 КТ и договорът по чл.237 се сключва за договорения с него срок. Не следва друго от чл.233 КТ, смисълът на която е, че обучаващите се работници по договорите по Глава 11 на КТ имат същите права и задължения, каквито и останалите работници по възникнали на друго основание трудови правоотношения. При тези обстоятелства е направен извод, че е било налице основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Касационната жалба е неоснователна. С оглед отговора на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, законосъобразно и в съответствие с доказателствата по делото въззивният съд е приел, че са били налице предвидените в закона предпоставки за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, възникнало със сключен между тях при условията на чл.237 КТ трудов договор за срок от един месец след завършване на обучението по сключения помежду им договор по чл.230 КТ. По изложените в отговора на въпроса съображения, които не следва да се приповтарят, са неоснователни и релевираните в касационната жалба оплаквания за нарушения на чл.68 ал.1, ал.3 и ал.4 КТ и че с оглед на това е следвало да се приложи разпоредбата на чл.68 ал.5 КТ, като трудовият договор се смята за сключен за неопределено време. Неоснователни са и останалите оплаквания на касаторката. С оглед свободата на договаряне на страните преценката дали работодателят има икономически интерес от това да плаща заплати и осигуровки на работника/служителя за времето, през което действа договора за обучение по време на работа, и след завършване на обучението последният да работи само един месец, е на работодателя. Следва да се има предвид в тази връзка и обстоятелството, че едновременно с обучението работникът/служителят изпълнява възложените му от работодателя трудови функции. По делото не са представени доказателства за твърдението на касаторката, че не е работила като отчетник-счетоводство, за каквото е сключен договорът с условие за обучение, а като продавач-консултант. От показанията на св.Г. – главен счетоводител при ответника, които не се опровергават от други доказателства, е видно, че ищцата е осъществявала трудови функции именно на отчетник-счетоводство. По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 ГПК атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл.78 ал.1 ГПК на касаторката разноски не се следват. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решението на Окръжен съд Велико Търново, ГК, № 281/24.6.2019г., постановено по гр.д № 411/2019г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: