Р Е Ш Е Н И Е № 217 гр. София, 25.02.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 716 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия А. С. К. против въззивно решение № 94/28.05.2018 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 497/2017 г., с което е била потвърдена присъда № 18/26.10.2017 г. на Добричкия окръжен съд по НОХД № 400/2017 г. С първоинстанционната присъда Добричкият окръжен съд е признал подсъдимия за виновен в това, че в качеството си на едноличен собственик на капитала и представляващ [фирма] – [населено място], избегнал плащането на данъчни задължения по ЗДДС в особено големи размери – 58 571, 43 лв., като потвърдил неистина в подадена пред ТД на НАП – гр. Добрич справка декларация по ЗДДС с вх. № 911150/12.10.2005 г. и използвал документи с невярно съдържание (подробно посочени фактури, издадени от [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място]), поради което и на основание чл. 257, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 от НК (ДВ, бр. 62/1997 г., в сила от 05.11.1997 г.) и вр. чл. 55 от НК му е наложил наказание 8 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил по чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години, като на основание чл. 55, ал. 3 от НК не му е наложил наказание глоба. Добричкият окръжен съд е оправдал подсъдимия по първоначално повдигнатото обвинение да е извършил деянието като управляващ [фирма] – Добрич и по отношение на деянието за осуетяване плащането на данъчни задължения. Присъдил е в негова тежест да заплати направените по делото разноски. С тази присъда е бил отхвърлен предявеният от Министъра на финансите граждански иск срещу подсъдимия като погасен по давност. Сезиран единствено с жалба на подсъдимия, с въззивното решение, предмет на касационната проверка, Варненският апелативен съд е потвърдил първоинстанционата присъда. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС от защитника на подсъдимия, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. В касационната жалба доводите за допуснати процесуални нарушения, довели до незаконосъобразно осъждане на подсъдимия, са били мотивирани с необективна и превратна оценка на доказателствените материали и експертни заключения, на базата на които са били изградени изводи за нереалност на сделките, оформени с процесните фактури и знанието на подсъдимия за това. Застъпено е и твърдение за пренебрегване на обстоятелството, че подсъдимият е внесъл дължимия ДДС в специална ДДС сметка съобразно изискванията на закона и указанията на данъчната администрация, което е гарантирало правото му да ползва данъчен кредит, а поради това деянието му е несъставомерно от субективна страна. Въпреки използваната формулировка за процесуални нарушения, по своето естество направените в жалбата оплаквания касаят фактическата обоснованост на въззивното решение, което не представлява касационно основание. От друга страна, разгледани на плоскостта относно начина на формиране на убеждението на инстанциите по същество по правно релевантните факти, имащи значение за правилното приложение на материалния закон, ВКС намери същите за неоснователни. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на годните за съдебна оценка доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически положения. В съгласие с изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК е отговорил подробно и мотивирано на всички съществени възражения на защитата. Това важи и за тези, които са били възпроизведени понастоящем в касационната жалба и конкретно относно доказателствената обезпеченост на извода за нереалност на сделките, предмет на шестте фактури, включени от подсъдимия в справката декларация (СД) от 12.10.2005 г. По този въпрос мотивите са изчерпателни, като доказателствените източници и експертни заключения са били обсъдени съвкупно и в пълнота. Ясно е откроено поради какви причини се счита, че всички документи във връзка със сключването и изпълнението на договорите за профилактика на мелничното оборудване (с [фирма] за 75 000 лв. с ползван данъчен кредит в размер на 15 000 лв.) и за пазарно проучване и продажба на същото оборудване (с [фирма] за 230 000 лв. с ползван данъчен кредит в размер на 43 571, 43 лв.), са били съставени, за да придадат документална обоснованост на сделките и да послужат като основание за издаване на процесните фактури и включването им в СП за съответния данъчен период, а оттук за увеличаване стойността на покупките и възможност за ползване на данъчен кредит, респ. избягване плащането на данъчни задължения. Въззивният съд подробно е отговорил на възражението на защитата по повод компетентността на вещото лице от назначената на ДП техническа експертиза, изслушана в с. з. и обосноваността на заключението му, че всъщност профилактика на мелнично оборудване не е извършвана. Констатациите за липса на обучен персонал, който да може да извършва подобна дейност, с оглед етапите за изпълнението й, липсата на документи за вложени при профилактиката детайли и консумативи, както и на нужния протокол за изпитание, съвсем не са единствените данни, съобразявани в контекста на фиктивност на сделката. Те явно са били в кореспонденция и с останалите данни за съставяне на неистински документи за плащане на работници (граждански договори и РКО), изготвяни от счетоводителката на фирмата – св. М., с която се оказва, че подсъдимият К. е „договарял” при подписване на договора от 05.05.2005 г., а към този момент и самият той не е имал представителна власт, като те двамата са и лицата, подписали приемо-предавателния протокол от 26.09.2005 г., на базата на който е била съставена фактура № 38/30.09.2005 г., включена в СД пред данъчния орган. В допълнение към посочените аргументи за неосъществена услуга по договора за профилактика на мелничното оборудване към този момент, изискваща като краен резултат привеждането му в техническа готовност за експлоатация по предназначение, въззивният съд се е позовал и на показанията на св. Д. П., закупил това оборудване в края на м. септември 2005 г. и посочил данни за продължаване на ремонта няколко месеца до работно състояние. Въззивният съд е изложил подробни съображения и по повод нереалност на втората сделка – за проучване на пазарните условия и подготовка на сключване на договор за продажба на мелничното оборудване съобразно договор от 05.08.2005 г., на базата на който са били издадени общо 5 фактури, включени от подсъдимия в СД пред данъчния орган. И тук е наблюдавана същата ситуация по документално оформяне на плащания на работници за дейност, неотносима към предмета на договора, неподписан от представителите на съответните дружества, практическа липса на пазарни проучвания, пряко договаряне между подсъдимия и св. П., т. е. без посредничеството на друга фирма, на която да е било необходимо да се плаща, като всички тези детайли са намерили коректно и пълно отразяване в мотивите на инстанциите по същество. С оглед тези изложени от въззивната инстанция съображения, които са същите, приети и от първата инстанция, няма място за споделяне и на оплакванията, че изводите за нереалност на сделките са били основани върху заключение на ССчЕ, чиито експерти излезли извън своята компетентност и се произнесли по правни въпроси – за липсата на осъществени облагаеми доставки. Всъщност, фактическият извод за фиктивност на сделките е изграден не от счетоводните експерти, а от съдебните инстанции след надеждна проверка на всички доказателствени източници и експертни заключения, обсъдени в тяхната съвкупност и многообразие. ВКС намира за изцяло неоснователно и възражението за недоказано авторство на подписа на подсъдимия върху СД от 12.10.2005 г., депозирана пред данъчния орган. Освен, че по този въпрос съществени съмнения не са били изтъквани в предходните етапи на процеса, то въззивният съд е предприел действия за неговата проверка, като подробно е коментирал констатациите на назначената и изслушана по този повод графологическа експертиза, предоставила достатъчно по обем и значение аргументи в подкрепа на извода за идентичност на подписа, положен върху СД (изследвана в копие) с този на подсъдимия К.. Не се споделя и изтъкнатото възражение за субективна несъставомерност на деянието, доколкото подсъдимият К. бил внесъл дължимия данък по специална ДДС сметка, което му позволявало да ползва данъчен кредит, без значение дали доставчикът е бил изряден или не. Както правилно е констатирал първоинстанционния съд, последван и от въззивния, правото на данъчен кредит възниква само при наличието на реално осъществени облагаеми доставки, каквито не са коментираните в настоящия случай. Варно е, че получателят на доставката не би могъл да носи отговорност за неправомерното поведение на доставчика. По делото обаче е установено по надлежен процесуален начин знанието на подсъдимия за нереалност на услугите, вписани във фактурите, представени пред данъчния орган и служещи за документално оправдание за приспадане на данъчен кредит, с което по същество е избегнал данъчни задължения в размер на общо 58 571, 43 лв. Поради това ВКС намира, че въз основа на установените в съгласие с процесуални правила фактически положения материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия за деяние, осъществяващо обективните и субективни признаци на състава по чл. 257, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 от НК (ДВ, бр. 62/1997 г., в сила от 05.11.1997 г.). Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 94/28.05.2018 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 497/2017 г., Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.