О П Р Е Д Е Л Е Н И Е N. 119 гр. София, 13.02.2013 година Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на тридесети януари двехиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело N 733 по описа за 2012 г. Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частна касационна жалба на С. К. С. чрез пълномощника й, адвокат С. З. Б. против определение № 1606 от 10.10.2012 г. по ч. гр. дело № 1196/2012 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав. Ответниците С. К. П. и С. С. П. не са взели становища по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения: С определение № 1606 от 10.10.2012 г. по ч. гр. дело № 1196/2012 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав е потвърдено обжалваното решение № 1215 от 06.07.2012 г. по гр. дело № 2911/2010 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, имаща характер на определение. Със съдебният акт на първоинстанционния съд са оставени без разглеждане предявените от С. К. С. против С. К. П. и С. С. П. субективно пасивно съединени искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 24, ал. 2, т. 2 и чл. 13 ЗЖСК за обявяване на „изначална нищожност” на нотариален акт № 33, том ІІ, нотариално дело № 438/1981 г., като недопустими и е прекратено производството в тази част. В приложението към частната касационна жалба са поставени няколко въпроса, от които релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е единствено въпроса: „Следва ли с цел процесуална икономия, след като в продължение на повече от две години са били извършени множество процесуални действия – 2 графологически експертизи, разпит на свидетели и др., съдът да се произнесе по допустимостта на иска едва с решението си”. Цитираният правен въпрос е от значение за изхода на процесуалноправния спор, формира основание за допускане на касационно обжалване, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Поради това следва да се допусне касационно обжалване на определението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по цитирания въпрос. В Глава осемнадесета, Раздел І на ГПК не е уреден изрично въпроса за проверката по чл. 130 ГПК при постановяване на решението, но като се изхожда от служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото следва да се приеме, че това задължение трябва да се реализира и при постановяване на решението. Следователно чл. 130 ГПК може да бъде приложен и при постановяване на решението. Останалата част от въпроса за произнасянето по допустимостта на иска с решението, без съдът да се съобрази с обстоятелствата изложени в исковата молба и всички събрани по делото доказателства е по същество оплакване за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в настоящето производство, поради което с него страната не обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. По останалите въпроси следва да се има предвид следното: Въпросът: „Задължен ли е ищецът да даде правна квалификация на предявения от него иск и ако такава е дадена от ищеца, тя обвързва ли съда”, не е разрешен от второинстанционния съд в отклонение от приложената практика, поради което с въвеждането му не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Пловдивски апелативен съд при преценка допустимостта на иска е изхождал от обстоятелствената част на исковата молба и въз основа на отразените в същата част твърдения е обосновал изводите си за недопустимост на претенцията, като по този начин не се е произнесъл в противоречие със съдебната практика. Въпросът: „Прекратяването на делото и обявяването на иска за недопустим, представлява ли отказ от правосъдие” е общо тематичен. Същият не е свързан с конкретни правни разрешения, приети от съда и посочени от жалбоподателката, с които да се формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота на изложените мотиви следва да се посочи, че съдът е задължен да разгледа спор по същество само, когато съдебното производство е процесуално допустимо и сезирането редовно. В противен случай съдът е задължен да прекрати производството по делото, както е процедирал и в конкретната хипотеза. Въпросът: „При положение, че по въпроса за прехвърлителния ефект на НА по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК е постановено Тълкувателно решение № 44 от 05.06.1975 г., ОСГК на ВС, докладчик С. Р., следва ли съдът съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ да се съобрази с него или то няма обвързваща за съда сила” е също така общо тематичен. Освен това този въпрос е свързан с оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, за несъобразяване на съда с тълкувателно решение на ОСГК, което не се разглежда в производство по допускане на касационно обжалване, не може да бъде установено в същото производство и поради това с поставянето му не се формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Другият въпрос е: „Следва ли предявения от ищеца иск да се разгледа в хипотезата на чл. 35, ал. 1 ЗС, уреждащ института на доброволната делба на недвижим имот, без да съобрази, че атакуваният НА по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК не е констативен, а има прехвърлителен ефект съгласно чл. 18 ЗЗД и съответно може да бъде прогласена неговата нищожност”. Този въпрос също така е свързан с оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по допускане на касационно обжалване и поради това за него следва да се има предвид вече изложеното по предходния въпрос. Последният по реда на изложението е въпроса: ”Правилно ли са квалифицирани предявените от нас искове, като обективно кумулативно и пасивно субективно съединени”. И по този въпрос трябва да се има предвид вече отразеното по –горе, че въвеждането му засяга правилността на извършените от съда процесуални действия, съставлява основание за проверка на правилността на съдебния акт, което не се разглежда в настоящето производство. С оглед на така приетите правни разрешения настоящата инстанция приема следните съображения по съществото на частната жалба: За да потвърди първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 33, том ІІ, нотариално дело № 438/1981 г. на нотариуса при П. народен съд, С. К. П. е признат за собственик на недвижим имот, построен от Ж., като оспорването на нотариалния акт не може да се реализира с иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В мотивите на обжалваното определение е изложено, че нарушенията на закона могат да бъдат установени в производство по предявен иск за собственост, но не и с иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Определението е правилно. Обоснован е извода, че за допустимостта на предявените искове съдът упражнява служебен контрол. Преди да се разгледа основателността на претенциите се преценява процесуалната им допустимост. Съдът е задължен преди да разглежда спора да изложи съображения и относно допустимостта на иска, като няма пречка проверката да се осъществи и при постановяване на решението. В конкретния случай изводите на Пловдивски апелативен съд за неотносимост на исковата защита по чл. 26, ал. 1 ЗЗД към процесния случай са законосъобразни. Цитираният нотариален акт е издаден по реда на чл. 483 ГПК /отм./ във вр. чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, в редакцията им към момента на издаването му. Както правилно е констатирал второинстанционният съд с него е завършен сложен фактически състав на придобиване право на собственост върху имот, построен от Ж.. Процесуалното средство за защита при допуснати нарушения на закона е иск за собственост с предмет установяване принадлежността на претендираното право към патримониума на ищеца. Когато нотариалния акт е констативен, при уважаване на иска, издаденият нотариален акт следва да се отмени. На отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК / чл. 431, ал. 2 ГПК - отм. / подлежат само нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, не и тези удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот / в този смисъл са разясненията в ТР № 3/2012 от 29.11.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2012 г. на ОСГК/. Както е отразено и в мотивите на цитираното тълкувателно решение отмяната на констативния нотариален акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице. В тази връзка следва да се приеме, че правилно съдът е определил исковата защита, която би била относима към разглеждания случай и обосновано е преценил, че със заведения иск е процесуално недопустимо да се претендира нищожност на цитирания нотариален акт. При обсъждане на допустимостта на иска, второинстанционният съд е взел предвид исковата молба, така както е предявена от ищцата, като законосъобразно е констатирал, че претенцията по чл. 26, ал. 1 ЗЗД има за предмет нищожност на двустранни договори и с такъв иск не може да се претендира нищожност на нотариален акт, издаден по реда на чл. 483 ГПК /отм./ във вр. чл. 35, ал. 2 ЗЖСК. Законосъобразни са и изводите на съда, че този нотариален акт не е двустранен договор, а елемент от сложния фактически състав за придобиване на собственост върху имот, построен от Ж.. Предвид изложените съображения следва да се приеме, че като е приел иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за недопустим, второинстанционния съд не е нарушил закона и за това определението следва да бъде потвърдено. Искането за спиране на производството по иска по чл. 135 ЗЗД е от компетентност на Пловдивски апелативен съд, тъй като пред същия съд е висящо производството по чл. 258 ГПК, включително и относно посоченото искане по разрешаването, на което е компетентен да се произнесе. Делото следва да се върне на второинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по чл. 258 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1606 от 10.10.2012 г. по ч. гр. дело № 1196/2012 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав. ПОТВЪРЖДАВА определение № 1606 от 10.10.2012 г. по ч. гр. дело № 1196/2012 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав. ВРЪЩА делото на Пловдивски апелативен съд за продължаване на процесуалните действия по чл. 258 ГПК. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: