Р Е Ш Е Н И Е № 219 гр. София, 09.05.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на трети декември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Милена Миланова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 203 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 457 от 14.07.2014г. по в.т.д. № 420/2014г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 19 / 10.01.2014г. по т.д. № 215/2012г. на Окръжен съд - Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от касатора срещу [фирма] иск за установяване дължимост на сумата 73 115,83 евро /разликата между претендираните за дължими 83 990,28 евро с ДДС и приетите за такива 10 874,45 евро с ДДС/ по издаден за сумата от 91 116,92 евро запис на заповед от 14.08.2007г., с който е обезпечено изпълнението на сключен между страните договор за финансов лизинг на МПС с опция за прехвърляне на собственост № 789 / 14.08.2007г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 09.12.2010г. – датата на подаване на заявление по чл.417 ГПК до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Посочено е, че въпреки, че ищецът е твърдял, че е направил волеизявление за прекратяване на договора, въззивният съд не е направил разлика между прекратяване и разваляне на договора и се позова на регламентираната в законодателството уредба за развалянето. Въззивната инстанция не държи сметка за приложното поле на чл.16, ал.2 ЗЗД и чл.298, ал.3 ТЗ, като дава преимущество на клаузи в общите условия - т.10.7 и 8.7 от ОУ спрямо разпоредбата на т.11 от договора за финансов лизинг с опция за прехвърляне на собствеността, предвиждаща, че всички лизингови вноски могат да бъдат претендирани и след прекратяване на правоотношението. Ответникът, [фирма], не представят отговор на касационната жалба. С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касационно обжалване за произнасяне по материалноправния въпрос: „Допустимо ли е страните по договор за финансов лизинг да уговорят, че при предсрочно прекратяване на договора, лизингополучателят има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването до края на срока на договора, вкл. под формата на неустойка?”. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: Частичното отхвърляне на иска е изведено от въззивния съд въз основа на каузалното правоотношение – договор за финансов лизинг, във връзка с който страните не спорят, че е издаден процесния запис на заповед. Решаващият състав се е позовал на т.8.5 от ОУ към договора за лизинг, в която е предвидено, че при подписване на договора лизипгополучателят се съгласява и предоставя на лизингодателя запис на заповед, издаден в полза на лизингодателя за сума, включваща лизинговата цена, ведно с дължимите лихви и ДДС, платим на предявяване в срок 1 месец след датата на падежа на последната вноска по погасителния план, без разноски и протест. Посочено е, че при плащане на всяка лизингова вноска, лизингополучателят има право да поиска връщане на издадения запис на заповед, при което е длъжен да издаде нов при същите условия, но за остатъка от сумата – лизинговата цена, лихви и ДДС. Съгласно общите условия към договора, под лизингова цена се разбира цената, която се заплаща от лизингополучателя по договора и се формира от цената, на която лизингодателят е придобил вещта от доставчика плюс възнаграждението на лизингодателя – дължимата лихва, данъци и други такива, ако е предвидено в отношенията между страните. В договора и ОУ е установено задължение на лизингодателя да застрахова автомобила за срока на договора, но дължимите по застрахователните договори премии са за сметка на лизингополучателя. Решаващият състав е извел, че от анализа на посочените разпоредби следва, че с ценната книга се цели обезпечаване, с оглед бързо събиране, на вземанията, касаещи само лизинговата цена и по - точно частта от същата, равняваща се на дължимите 60 месечни лизингови вноски. Това следва и от факта, че задължението по записа на заповед е равно на сбора от всички тях с ДДС. Ето защо, вземането по записа на заповед следва да се признае за съществуващо само при наличие на неизпълнение на задължение за плащане на дължими лизингови вноски. Другите задължения на лизингополучателя, произтичащи от този договор, както и задълженията за плащане на обезщетения и неустойки за неизпълнението му, вкл. лихва за забава и наказателна лихва, не са обезпечени с издадения запис на заповед По отношение на неизискуемите лизингови вноски е прието, че съгласно т.10.1 от ОУ към договора, при неизпълнение на задължението за плащане на лизинговите вноски /който факт е безспорен/ пред лизингодателя са налице две възможности – да развали договора или да обяви предстрочна изискуемост на лизинговата цена. Обстоятелството, че лизинговата вещ е върната от лизингополучателя на 24.03.2009г., което връщане възниква при разваляне или прекратяване на договора /т.8.7 ОУ/, сочи, че лизингодателят е развалил договора, считано от 24.03.2009г., а не го е обявил за предсрочно изискуем. С факта на разваляне на договора действието му отпада занапред и не е налице задължение за плащане на вноските с падеж, следващ момента на прекратяването т.е. дължи се само плащане на вноските до този момент / март 2009г. вкл./, в какъвто смисъл е и разпоредбата на т.10.7 от ОУ към договора, поради което не може да се приеме, че ищецът има вземане в размер на 61 288,59 евро, независимо дали същите се търсят, като сбор от неизискуема главница, дължима до края на договора или неустойка. Постигнатото в т.11 от процесния договор съгласие, че лизингополучателят дължи неустойка в размер на 100% от непогасената част от лизинговата цена при предсрочно прекратяване на договора, противоречи на добрите нрави, тъй като води до неправомерно разместване на блага между страните по сделката, тъй като при плащането на неустойката при прекратен договор за лизинг, лизингодателят ще получи предоставения кредит два пъти – един път връщане на самата вещ, а друг път – нейната парична равностойност плюс калкулираната печалба под формата на лихва. По релевирания правен въпрос: Прекратяването на действието на договора с едностранно волеизявление от изправната страна – лизингодател преди изтичане на срока му представлява разваляне на договора, ако основанието за прекратяване на облигационната връзка е виновно неизпълнение на задължение от страна на лизингополучателя. С оглед характера на насрещните престации – за продължително изпълнение на лизингодателя /предоставяне на ползването на вещта/ и за периодично изпълнение на лизингополучателя /за заплащане на лизинговата цена на вноски/ развалянето на договора има действие занапред. Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от развалянето, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение – т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСТК на ВКС. Уговорката за неустойка при предсрочно прекратяване на договор за финансов лизинг от лизингодателя по вина на лизингополучателя, в размер на всички неплатени по договора лизингови вноски до края на срока му, излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, тъй като лизингодателят по вече разваления договор получава имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да се предоставя ползването на вещта, което води до неоснователно обогатяване на бившия лизингодател и нарушава принципа за справедливост. Аргумент за това е и разпоредбата на чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД, уреждаща отговорност за нарушен негативен интерес, при който обезщетението няма компесаторен характер. С оглед изложеното, отговорът на поставения правен въпрос е: „Уговорка в договор за финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването /развалянето/ до края на срока на договора има характер на неустойка за вредите от развалянето, като неустоечната клауза е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. По основателността жалбата: Безспорно е установено по делото, че касаторът – лизингодател е прекратил сключения с ответника - лизингополучател, договор за финансов лизинг без предизвествие, съобразно клаузата на чл.10.6 от Общите условия към договора, поради забава на плащането на лизинговите вноски, като на МПС, предмет на договора, е върнато на ищеца, който го е предоставил на друго лице на лизинг. В т.3 от договора е установено, че до изтичане на срока на договора и преди връщане на автомобила, лизингополучателят има право, при изрично изявено от него писмено желание да придобие собствеността върху автомобила, ако е изпълнил всичките си възникнали задължения по договора. В случай, че това право бъде упражнено, лизингодателят се задължава да прехвърли на лизингополучателя собствеността върху автомобила на цена, определяема съобразно момента на упражняване на правото. Ако правото е упражнено след заплащане на всички лизингови вноски по договора и преди връщане на автомобила – цената на прехвърляне на собствеността на автомобила е 3705 евро с ДДС, а в случаите когато правото е упражнено преди заплащане на всички лизингови вноски по договора – цената включва освен тази сума и сбора от останалите неплатени лизингови вноски. В т.26 от лизинговия договор лизингополучателят е декларирал, че при подписването му е запознат със съдържанието на общите условия, неразделна част от договора, получил е екземпляр от тях и ги е приел. В т.10.6 от Общите условия, са посочени случаите, при които лизингодателят може да прекрати едностранно без предизвестие договора, а именно: при неизпълнение от лизингополучателя на което и да е негово задължение по лизинга, вкл. при забава на плащане на лизинговите вноски, премълчаване на факти и обстоятелства или даване на неверни данни, липса на застраховане на имуществото или при открито по отношение на лизингополучателя производство по несъстоятелност. Според т.10.7 от ОУ, във всички случаи на прекратяване или разваляне на договора за лизинг, поради действия и/или бездействия на лизингополучателя, същият дължи плащане на лизинговите вноски до връщане на лизинговото имущество. Според клаузата на т.11 от договора за финансов лизинг, при предсрочно прекратяване на договора за лизинг и отказ на лизингополучателя да придобие собствеността върху автомобила или да плати дължимите лизингови вноски, той дължи неустойка в размер на 100 % от непогасената част от лизинговата цена на автомобила. Прекратяването на действието на договора е настъпило въз основа на надлежно упражнено от лизингодателя потестативно право да развали договора за лизинг без предизвестие, поради неизпълнение от страна на лизингополучателя на задължението му да заплаща лизинговите вноски, съобразно условията на договора. Неоснователно е възражението на касатора, че въззивният съд, в противовес на становищата на страните е разгледал хипотеза на разваляне на договора, вместо на неговото прекратяването. Както в исковата молба, така и в последващите становища ищецът – касатор е поддържал, че основанието за преустановяване на каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед, е виновно поведение на насрещната страна по договора за финансов лизинг, поради което решаващият състав на апелативния съд правилно го е квалифицирал като разваляне на договора. При определяне на правната същност на едностранната сделка, с която е преустановено действието на договора, от значение не е използваната от страните терминология /прекратяване или разваляне/, а съдържанието на волеизявлението, включващо основанието на упражненото потестативно право. Неустоечната клауза в т.11 от договора с оглед чл.20 ЗЗД следва да се тълкува във връзка с т.3 от договора, в която опцията за изкупуване на лизинговата вещ е установена като право, но не и като задължение на лизингополучателя да придобие собствеността върху лизинговата вещ, поради което неупражняването на правото за изкупуване на веща, предмет на лизинга, не води до възникване на вземане за неустойка в полза на лизингодателя. На второ място, с оглед практиката по чл.290 ГПК на ВКС – решение № 253/ 28.01.2015г. по т.д. № 3881/2013г. на I ТО на ВКС, при предсрочно прекратяване / разваляне на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ, с оглед отпадането на облигационната връзка всяка от страните се освобождава от основните задължения по лизинговия договор, поради което лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил към прекратяване / разваляне на договора не се дължат на лизингодателя. Следователно, при развалянето на договора и връщането на вещта лизипгополучателят не дължи заплащане на оставащите до края на срока на договора лизингови вноски като възнаграждение по договора и противна уговорка за плащането им има характер на неустойка за вредите от развалянето на договора. Предвид изложеното по-горе и отговора на поставения правен въпрос, правилно въззивният съд е приел, че клаузата за неустойка в размер на 100 % от непогасената част от лизинговата цена на автомобила, дължима за вредите от разваляне на договора за финансов лизинг по вина на лизингополучателя, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, за което съдът следи служебно. С оглед нищожността на неустоечната клауза ирелевантно за спора е, дали вземането за неустойка е обезпечено от ценната книга. Предвид изложените съображения, въззивното решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила в обжалваната част. Водим от горното, на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 457 от 14.07.2014г. по в.т.д. № 420/2014г. на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.