Р Е Ш Е Н И Е № 240 гр. С., 02 август 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на осми май през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при секретаря……...….Даниела Околийска….......……и в присъствието на прокурора…....….....Искра ЧОБАНОВА…….….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 705 по описа за 2013 г. Производството е образувано по касационна жалба от адв. Ш. – защитник на подсъдимия М. Д. П. срещу решение № 26 от 15.02.2013г., постановено по внохд № 11/13г. на Апелативен съд гр. Велико Търново. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Изтъква се, че съдът е допуснал нарушение при оценката на доказателствения матерал, кредитирайки избирателно събраните доказателства, което е довело до неправилното осъждане на подсъдимия за несъставомерно деяние. Като явно несправедливо се счита наложеното кумулативно наказание „конфискация”. Настоява се решението да бъде отменено и подсъдимият да бъде оправдан. Пред касационния съд жалбата се поддържа от защитника на подсъдимия – адв. И. на същите основания. Изтъква се, че за осъществяваната от подсъдимия дейност не се изисква лиценз, поради което деянието е несъставомерно от обективна и субективна страна. Като процесуално нарушение се визира попълването на доказателствената маса със свидетелски показания при липса на писмени документи и не установяване на точния размер на доходите. Счита, че наложеното наказание е несправедливо, като се настоява за приложението на чл.55 от НК. Подробни съображения се развиват в писмена защита. Прокурорът от В. дава становище за неоснователност на жалбата, като изтъква, че е идентична с въззивната жалба. Счита, че деянието е осъществено от подсъдимия, тъй като за такава дейност се изисква разрешително, каквото П. не е притежавал. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 20 от 23.11.2012г. на Окръжен съд гр. Ловеч, постановена по нохд № 224/11г., подсъдимият М. Д. П. бил признат за виновен в това, че в периода от 2002 г. до м.март 2010 г. в [населено място] без съответно разрешение по чл.11, ал.1 от Закона за банките /в сила до 01.01.2007 г./ и по чл.13, ал.1 от Закона за кредитните институции /в сила от 01.01.2007г./ извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл.1, ал.4 във вр. с ал.1 от ЗБ /отм./ и по чл.2, ал.1 от ЗКИ /в сила от 01.01.07г./, за които се изисква такова разрешение, като предоставил кредити в български лева на различни лица – Ц. Д. Р.; М. Д. Л.; Н. В. М.; М. Л. П.; К. М. Ц.; С. Б. Б.; Р. А. С. и С. М. Г., срещу задължението на същите да му върнат получените в заем суми и договорената лихва върху тях, поради което и на основание чл.252, ал.1, предл.1 от НК му било наложено наказание от три години лишаване от свобода и конфискация на ½ част от имуществото, като бил оправдан да е предоставял кредити в лева на Ю. Г. Д. и Д. Т. Т.. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието „лишаване от свобода” било отложено за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила С присъдата съдът се произнесъл по веществените доказателства и възложил в тежест на подсъдимия заплащането на направените разноски по делото. По жалба на подсъдимия П. било образувано внохд № 11/13г. на Велико Търновски апелативен съд. С решение № 26 от 15.02.2013г., постановено по същото дело, въззивният съд изменил присъдата, като намалил размера на наказанието „конфискация” от ½ на ¼ от имуществото на подсъдимия, с посочване на конкретните имоти. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Доводите в жалбата и допълнението към нея за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от страна на въззивния съд не се споделят от касационната инстанция. В производството пред първоинстанционния съд са били събрани всички относими доказателства в максимално възможния обем, а във въззивната жалба не е било отправяно искане за събиране на други доказателства, поради което съображението за нарушение на принципите за всестранно и обективно изследване на доказателствата и разкриване на обективната истина се явява голословно. По своя инициатива апелативният съд е събрал и доказателства за притежаваното от подсъдимия движимо и недвижимо имущество. Не отговоря на действителното положение и твърдението за избирателно кредитиране на доказателства. Във въззивното решение, апелативният съд е извършил собствен анализ на събрания доказателствен материал, като е изложил на кои от гласните доказателствени средства дава вяра и по какви съображения. Претендираните от защитата съществени нарушения, свързани с процесуалната дейност по анализ и оценка на доказателствения материал не са налице. Доказателствените средства в наказателния процес нямат предварително определена доказателствена стойност, като деянието подлежи на доказване с всички допустими от НПК средства. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са анализирали свидетелските показания на пострадалите свидетели и са установили, че те са взаимно кореспондиращи помежду си и в съответствие с наличните по делото писмени доказателства – нотариални актове за прехвърляне на имоти, пълномощни от свидетелите на името на съпругата на подсъдимия за продажба на леки автомобили и декларации към тях, протоколи за претърсване и изземване и фотоалбуми към тях, удостоверения от ТД НАП Л. и справки от службите по вписвания, поради което основателно са ги кредитирали. В корелация с депозираните свидетелски показания са и заключенията на графическите експертизи (единична и тройна), които са дали заключение, че върху разписката за върнати суми от св. Р. С. има положени подписи от подсъдимия и съпругата му. Според същото заключение ръкописният текст в червен тефтер, иззет от дома на П., в който са описани длъжниците и дължимите от тях суми е изпълнен в една част от самия подсъдим, а в друга от съпругата му Н. П.. В рамките на приетите от съдилищата за установени факти, законът е бил приложен правилно. Всички лица, вземали суми от подсъдимия, свидетелстват за трайно установена практика върху заеманата сума да се начислява лихва от 10 %, като в някои от случаите при забава на месечните дължими суми се начислявала и нова лихва, поради което за някои от длъжниците връщането на заема се оказало непосилно – М. П., С. Б., С. Г., Ц. Р. и К. Ц.. Тези доказателства опровергават тезата в жалбата, че подсъдимият давал „приятелски” заеми, без да начислява лихва. За такива заеми са свидетелствали само Д. Т. и Ю. Д., за които дадени средства подсъдимият е бил частично оправдан с присъдата. К. съд не споделя доводите на защитата на подсъдимия П., че осъществените от него деяния не реализират състава на престъплението по чл.252, ал.1 от НК от обективна страна. Системното заемане на парични средства срещу насрещна материална облага (уговорени или получени лихви) представлява банково кредитиране, което е поставено под разрешителен (лицензионен) или регистрационен режим – за финансовите институции. Това разбиране е трайно залегнало в практиката на Върховния касационен съд – р. № 550/21.06.2005г. по н.д. № 1082/04г. на І н.о.; р. № 147 от 30.03.2010г. по н.д. 52/10г. на ІІІ н.о.; р.№ 433/05.12.2011г. по н.д.№ 1099/11г. на ІІІ н.о.; р. № 145 от 14.07.2011г. по н.д. № 30/11г. на І н.о. и др. Твърдението, че подсъдимият е отпускал кредити като търговец, което изключва отговорността му за престъплението по чл.252, ал.1 от НК не може да бъде възприето. За извършване на дейност по отпускане на кредити със средства, които не са събрани чрез публично привличане на влогове, се предвижда регистрационен режим, като право да извършват такава дейност имат само финансовите институции, вписани в регистър на БНБ, каквато регистрация дружеството на подсъдимия няма. На П. е наложено наказание в границите на предвидения минимум на наказанието „лишаване от свобода”, а конфискация е постановена върху ¼ част от имуществото. За налагането на тези наказания съдилищата са отчели наличието само на смекчаващи отговорността обстоятелства – чисто съдебно минало и семейно положение – самостоятелното полагане на грижи за двете му деца. Не са налице многобройни или изключително смекчаващи отговорността обстоятелства, които да имат като правна последица допълнително смекчаване на отговорността. Кредитната дейност на подсъдимия е започнала през 2002г. и продължила до 2010г. при определени изрично нормативни правила в Закона за банките (до 2007г.) и Закона за кредитните институции, поради което не би могло да се приеме наличието на смекчаващо отговорността обстоятелство, свързано с липса на правна регламентация. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 26 от 15.02.2013г., постановено по внохд № 11/13г. на Апелативен съд гр. Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: