Р Е Ш Е Н И Е № 160/2015 г. гр.София, 29.02.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми декември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 2290 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. С определение № 318 от 25.09.2015 г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на И. А. Ч. чрез адвокат Г. Г. М. от САК срещу въззивно решение № 208 от 04.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 494/2014 г. на Апелативен съд – гр. Варна в частта му, в която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл. 108 ЗС. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Налице ли е противопоставимо на бившия съпруг в производството по чл. 108 ЗС ползване на семейното жилище, което е предоставено на ответника – другия бивш съпруг, ако съдът при бракоразводното решение не е определил наемното правоотношение между страните ?”. Касаторът поддържа, че в допуснатата до обжалване част решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон - основания за отменяването му по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо това да се постанови установителен диспозитив относно признатите му права по отношение на процесния имот и осъждане на ответницата да му предаде владението върху същия. Претендира разноски. Ответницата по касация Р. Г. Ч. чрез адвокат К. П. е депозирала писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК, като възразява срещу основателността на жалбата. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С посоченото решение апелативният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил решение на първата инстанция (№ 264 от 10.07.2014 г. по гр.д.№ 973/2013 г. по описа на ОС – Добрич), с което е признато за установено по отношение на Р. Г. Ч., че И. А. Ч. е собственик на 23 602/231 206 ид.ч. от недвижим имот - апартамент, находящ се в жилищна сграда с административен адрес: [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 3, ап. 5, с площ от 119,90 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.622.1095.3.10 в сграда № 3, изградена в поземлен имот с идентификатор 72624.622.1095, при съседи : на същия етаж 72624.622.1095.3.11 и 72624.622.1095.3.9 ; под обекта - 72624.622.1095.3.5 ; над обекта - 72624.622.1095.3.15 ; с прилежащо избено помещение № 4, с площ от 10,89 кв.м. и таванско помещение № 4, с площ от 20,02 кв.м. и 3,461% ид.части от общите части на сградата, съставляващи транформирано лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК (отм.), като иска за установяване право на собственост поради пълна транформация на лично имущество за разликата над 23 602/231 206 ид.ч. до претендираното изключително право на собственост върху апартамента е отхвърлен. Отхвърлен е и иска за предаване владението на апартамента. Апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която е признато за установено по отношение на Р. Г. Ч., че И. А. Ч. е собственик на 23 602/231 206 ид.ч. от недвижим имот - гараж, находящ се на партерния етаж на жилищна сграда с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 21,70 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.622.1095.3.53 в сграда № 3, изградена в поземлен имот с идентификатор 72624.622.1095, при съседи : на същия етаж 72624.622.1095.3.52, 72624.622.1095.3.60 и 72624.622.1095.3.59 ; под обекта – няма ; над обекта - 72624.622.1095.3., съставляващи транформирано лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК (отм.), като иска за установяване право на собственост поради пълна транформация на лично имущество за разликата над 23 602/231 206 ид.ч. до претендираното изключително право на собственост върху гаража е отхвърлен. По делото безспорно са установени следните обстоятелства: Р. Г. Ч. и И. А. Ч. са сключили граждански брак на 09.08.1981 г., който е прекратен с развод, считано от 22.03.2013 г. – при действието на новия Семеен кодекс. От брака има родени две деца - на 28.01.1982 г. и на 31.05.1989 г., които са били пълнолетни по време на бракоразводното производство. С бракоразводното решение (влязло в сила в тази част на 11.07.2013 г.) ползването на семейното жилище – процесният апартамент, е предоставено на бившата съпруга, която го ползва и понастоящем, като не е определен размер на сума, която Р. Г. Ч. да следва да заплаща на И. А. Ч. за ползването. С исковата молба, предявена на 30.12.2013 г., бившият съпруг и настоящ касатор е заявил установителни искове относно апартамента и гаража в [населено място], като е поддържал да е налице пълна трансформация. В частта, с която установителните искове за собственост поради осъществена трансформация на лично имущество са уважени, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила на 16.02.2015 г. В частта, с която тези искове са отхвърлени за разликите над признатите за лична собственост на И. А. Ч. 23 602/231 206 ид.ч. до претендираното изключително право на собственост върху апартамента и гаража, въззивното решение не е допуснато до касация и съответно е влязло в сила на 25.09.2015 г. Наред с установителните искове И. А. Ч. е предявил и осъдителен иск по чл. 108 ЗС за предаване владението на апартамента, който е отхвърлен с аргумента, че по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище, между бившите съпрузи възниква наемно отношение по силата на чл. 57, ал. 1 във връзка с чл. 56, ал. 5 СК. Формиран е извод, че Р. Г. Ч. владее имота на правно основание, което е пречка да бъде осъдена да предаде владението му. По основанието за допускане на касационното обжалване: Съгласно чл. 56, ал. 1 СК при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда, а ако от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Постановената мярка относно ползването на семейното жилище съставлява акт на спорна съдебна администрация - не е акт на правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но определя реда и начина на упражняване на материалните субективни права. Във всички хипотези на предоставяне ползването на семейното жилище по силата на съдебното решение по чл. 56 СК възниква наемно отношение – чл. 57, ал. 1 СК. Страни по него са собственикът на имота – в качеството на наемодател, и бившият съпруг, на когото е предоставено ползването - в качеството на наемател, като произнасянето по чл. 56 СК в съдебното решение замества съгласието на наемодателя. Доколкото този акт на съдебна администрация от една страна ограничава правомощията на собственика да ползва лично вещта си, а от друга страна е противопоставен обществен интерес от по-висш порядък - гарантиране правото на жилище на непълнолетните родени от брака деца като израз на прокламираната с чл. 2, т. 4 СК особена закрила на децата, с оглед постигането на правна симетрия в Закона е предвидено, че в случаите на предоставено ползване на съпруг, който упражнява родителските права върху ненавършили пълнолетие родени от брака деца, наемното правоотношение се учредява за определен срок – докато се упражняват тези права, когато семейното жилище е съсобствено на бившите съпрузи или е собственост на неупражняващия родителските права съпруг, съответно - за срок до една година, когато семейното жилище е собственост на близки на неупражняващия родителските права съпруг. В случаите, когато няма ненавършили пълнолетие родени от брака деца и в съдебното решение не е определен срок, за който ползването се предоставя при условията на чл. 56, ал. 5 СК, наемното правоотношение възниква като безсрочно с произтичащата от това възможност за приложението на чл. 238 ЗЗД. Доколкото наемното правоотношение по дефиниция е възмездно, с решението по чл. 56 СК съдът следва да определи и размерът на наема за периода на ползването – чл. 57, ал. 2, изр. 1 СК. Тъй като се касае за акт на съдебна администрация и като се има предвид разпоредбата на чл. 57, ал. 2, изр. 3 СК, пропускът това да бъде сторено може да бъде отстранен въз основа на последващо предявен самостоятелен иск. Наемното правоотношение възниква с влизането в сила на бракоразводното решение, от който момент се дължи и заплащането на наемната цена, а същата - дори да не е определена с това решение, е определяема и е равна на средния месечен пазарен наем за имот от вида на този, представляващ семейно жилище (в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 392 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 1641/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Определянето на размера на наемната цена, като предпоставка за точно престиране на задължението по чл. 228 ЗЗД, е в интерес най-вече на бившия съпруг, на когото е предоставено ползването, доколкото го брани срещу възможността наемодателя да развали наемното правоотношение при условията на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Предвид изложеното, на обуславящия изхода на спора правен въпрос следва да се отговори така: Налице е противопоставимо на бившия съпруг в производството по чл. 108 ЗС ползване на семейното жилище, което е предоставено на другия бивш съпруг, независимо от това дали с бракоразводното решение са определени срок на наемното правоотношение и размер на наема. Когато няма ненавършили пълнолетие родени от брака деца и в съдебното решение не е определен срок, за който ползването се предоставя при условията на чл. 56, ал. 5 СК, наемното правоотношение възниква като безсрочно с произтичащата от това възможност за приложението на чл. 238 ЗЗД. Учреденото при условията на чл. 56 СК наемно правоотношение може да бъде развалено на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД. По основателността на касационната жалба: Успешното провеждане на иска по чл. 108 ЗС предполага установяване право на собственост в патримониума на ищеца, както и упражняването на фактическа власт върху процесната вещ от страна на ответника, без да е налице противопоставимо на собственика основание за това. Предвид изхода на спора по установителния иск за собственост поради осъществена трансформация, настоящият касатор се легитимира като притежател на 23 602/231 206 ид.ч. от процесния апартамент при условията на чл. 23, ал. 2 СК, както и на половината от останалите 207 604/231 206 ид.ч. на основание чл. 28 СК. Така И. А. Ч. следва да бъде признат за собственик на 127 404/231 206 ид.ч. от вещта. Не се спори, че фактическата власт върху имота се упражнява от неговата бивша съпруга – ответницата по иска и по касация Р. Г. Ч., която противопоставя предоставеното й ползване с бракоразводното решение. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд правилно е съобразил валидното възникване на създаденото по силата на бракоразводното решение наемно правоотношение при условията на чл. 56, ал. 5 СК. Считано от влизане в сила на това решение за бившата съпруга е възникнало правото да ползва съсобственото на страните жилище изцяло, като това й право принципно е годно да се противопостави и успешно да отблъсне претенция по чл. 108 ЗС от другия бивш съпруг и нейн съсобственик. В нарушение на процесуалните правила, обаче, не е било обсъдено писмено доказателство, представено още с исковата молба – нотариална покана от 31.10.2013 г., рег.№ 977, т.І, № 39 по описа на нотариус Е. С. (рег.№ 301 на НК). Така допуснатото процесуално нарушение се е отразило на крайния изход на спора, като е довело до постановяването на частично неправилно въззивно решение. Същото следва да бъде частично отменено и доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен с настоящото решение, като се съобрази следното: С цитираната нотариална покана настоящият касатор е поискал от бившата си съпруга да заплаща ежемесечно, до пето число на текущия месец, парична сума с оглед предоставеното й с бракоразводното решение ползване на семейното жилище, като е заявил, че в противен случай претендира да получи фактическата власт върху имота. Така направените изявления от касатора по своята правна същност представляват писмено предупреждение по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, в което са посочени срок за изпълнение на задължението на ответницата по чл. 228 ЗЗД, както и е оповестено намерението му при неизпълнение да счита договора за развален, претендирайки последицата от това – предаване на имота. Нотариалната покана е връчена на Р. Г. Ч. на 29.11.2013 г. В отговор ответницата не е заплатила парична сума във връзка с ползването (каквато е било възможно да престира независимо от факта, че не е била определена с бракоразводното решение, доколкото наемната цена е определяема и се равнява на средния месечен пазарен наем за имот от вида на процесното жилище) нито на 05.12.2013 г., нито впоследствие, а е адресирала да касатора своя нотариална покана от 17.12.2013 г., рег.№ 4426, т.І, № 153 по описа на нотариус Ю. Д. (рег.№ 519 на НК). С отговора на исковата молба е заела позиция единствено, че разполага с противопоставимо на претенцията по чл. 108 ЗС предоставено й от съда ползване на имота, като не е възразявала (и не е доказала) да е погасила задълженията си по чл. 228 ЗЗД по някой от уредените със ЗЗД погасителни способи за периода от възникване на наемното правоотношение (11.07.2013 г.) до връчване на нотариалната покана на 29.11.2013 г., а и впоследствие. Предвид липсата на надлежно изпълнение на задължението за заплащане на наем, считано от 06.12.2013 г. са настъпили последиците от отправеното от касатора писмено предупреждение по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, а именно – разваляне на наемното правоотношение. С оглед преустановеното действие на последното, считано от 06.12.2013 г. в полза на ответницата не съществува противопоставимо на съсобственика й основание да ползва неговите 127 404/231 206 ид.ч. от общата вещ, поради което следва да бъде уважена претенцията по чл. 108 ЗС за предаване фактическата власт върху тази част от имота. При този изход на спора касаторът има право да му бъде възстановена част от разноските за защита в касационното производство, а именно: заплатената държавна такса за фазата на селектиране – 30 лв., заплатената държавна такса за разглеждане по същество на спора по чл. 108 ЗС – 323 лв., както и ½ от заплатеното възнаграждение за един адвокат (доколкото същото е уговорено за защита и по исковете по чл. 23 СК, в която част обжалването не е допуснато), т.е. 500 лв. Така общо дължимите на касатора разноски възлизат на сумата 853 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 208 от 04.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 494/2014 г. на Апелативен съд – гр. Варна в частта, с която е потвърдено решение № 264 от 10.07.2014 г. по гр.д.№ 973/2013 г. по описа на ОС – Добрич в частта, с която е отхвърлен предявения от И. А. Ч. срещу Р. Г. Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението на 127 404/231 206 ид.ч. от недвижим имот - апартамент, находящ се в жилищна сграда с административен адрес: [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 3, ап. 5, с площ от 119,90 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.622.1095.3.10, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р. Г. Ч., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 3, ап. 5, че И. А. Ч., ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [община], е собственик на 127 404/231 206 (сто двадесет и седем хиляди четиристотин и четири върху двеста тридесет и една хиляди двеста и шест) идеални части от недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в жилищна сграда с административен адрес: [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 3, ап. 5, с площ от 119,90 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.622.1095.3.10 в сграда № 3, изградена в поземлен имот с идентификатор 72624.622.1095, при съседи : на същия етаж 72624.622.1095.3.11 и 72624.622.1095.3.9 ; под обекта - 72624.622.1095.3.5 ; над обекта - 72624.622.1095.3.15 ; с прилежащо избено помещение № 4, с площ от 10,89 кв.м. и таванско помещение № 4, с площ от 20,02 кв.м. и 3,461% ид.части от общите части на сградата, като на основание чл. 108 ЗС ОСЪЖДА Р. Г. Ч., ЕГН [ЕГН], ДА ПРЕДАДЕ на И. А. Ч., ЕГН [ЕГН], владението върху посочените 127 404/231 206 (сто двадесет и седем хиляди четиристотин и четири върху двеста тридесет и една хиляди двеста и шест) идеални части от описания недвижим имот. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 208 от 04.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 494/2014 г. на Апелативен съд – гр. Варна в частта, с която е потвърдено решение № 264 от 10.07.2014 г. по гр.д.№ 973/2013 г. по описа на ОС – Добрич в частта, с която е отхвърлен предявения от И. А. Ч. срещу Р. Г. Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението на разликата над 127 404/231 206 (сто двадесет и седем хиляди четиристотин и четири върху двеста тридесет и една хиляди двеста и шест) идеални части до претендираното изключително право на собственост върху недвижимия имот, представляващ апартамент, находящ се в жилищна сграда с административен адрес: [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 3, ап. 5, с площ от 119,90 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.622.1095.3.10. ОСЪЖДА Р. Г. Ч., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 3, ап. 5, ДА ЗАПЛАТИ на И. А. Ч., ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [община] сумата 853 (осемстотин петдесет и три) лева – разноски за защитата пред ВКС. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: