1 Р Е Ш Е Н И Е № 394 София, 28 март 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание проведено на шестнадесети септември, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Аврора Караджова в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Пламен Петков касационно наказателно дело № 1108 / 2013 година Касационното производство е образувано по протест от прокурор при Апелативна прокуратура – гр. София, против въззивно решение № 459 от 22. 03. 2013 год., постановено по ВНОХД № 184 / 2012 год. по описа на Апелативен съд – гр. София, с което е била потвърдена присъда от 11. 06. 2010 год., постановена по НОХД № 5210 / 2006 год. по описа на Софийския градски съд. С протеста се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Сочат се доводи за наличие на процесуални нарушения при проведения от въззивния съд доказателствен анализ, както и за допуснато нарушение на материалния закон. Прави се искане атакуваното решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Подсъдимият Т. Г. Н. и защитникът му, поддържат становище за неоснователност на касационния протест. Като съобрази депозирания протест, доводите на страните и след проверка на делото в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, I-во наказателно отделение, достигна до следните изводи: С присъда от 11. 06. 2010 год., постановена по НОХД № 5210 / 2006 год. по описа на Софийския градски съд, подс. Т. Г. Н. бил признат за невинен в това, че в периода 2000 год.-2001 год., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, е укрил от органите на Териториална данъчна дирекция София – град данъчни задължения по чл. 10, т. 18 във вр. с чл. 26, т. 7 от ЗОДФЛ /отм./ в особено големи размери, на стойност 41 131, 40 лв., е избегнал плащането на данъчни задължения, като: 1. в подадена декларация, която се изисква по закон - чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ /отм./, а именно данъчна декларация с вх. № 1389 / 03. 02. 2000 год. на ДП „Т.” затаил истина - че дължи 10 243, 60 лв. данък за м. декември на 1999 год., върху доход от 26 000 лв. негови пари без деклариран произход, внесени по сметка „107” на [фирма] и 2. в подадена декларация, която се изисква по закон - чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ /отм./, а именно данъчна декларация с вх. № 10-00-03/2459 / 13. 03. 2001 год. на ДП „Т.” затаил истина - че дължи 15 823, 90 лв. данък за м. февруари на 2000 год., върху доход от 42 000 лв. и 15 063, 90 лв. данък за м. май на 2000 год. върху доход от 40 000 лв., или общо 30 887, 80 лв. за 2000 год., негови пари без деклариран произход, внесени по сметка „107” на [фирма], поради което и на основание чл. 304 от НПК оправдан, по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. последно във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. За да достигне до този си извод, първоинстанционният съд по същество е приел, че липсва сигурна доказателствена основа инкриминираната обща сума, да представлява облагаем доход по смисъла на чл. 10, т. 18 от ЗОДФЛ /отм./, въпреки неустановения си произход, тъй като основанието за получаването й може да бъде от най-различно естество, а парите да са добити от различни източници на доходи, както и че липсват категорични доказателства за реализацията им през инкриминирания период. Присъдата била протестирана с оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и материалния закон, като с решение № 456 от 14. 02. 2011 год., постановено по ВНОХД № 565 / 2010 год. по описа на Апелативен съд – [населено място], първоинстанционния съдебен акт бил потвърден. В мотивите на въззивното решение е посочено, че нормата на чл. 10, т. 18 от ЗОДФЛ /отм./ не може да бъде приложена по отношение на доходи, чиито произход и време на придобиване са неустановени, понеже не може да бъдат определени приложимият материален данъчен закон и датата, до която е следвало да бъдат декларирани тези доходи, а пък изясняването на източника им, предопределя дали доходът е облагаем или не. Посочена е практика на ВКС, в която е възприето, че при преценката на съставомерността на престъплението по чл. 255 от НК, следва с категоричност да бъдат установени правно-значимите факти и обстоятелства – произходът на доходите, за кого са били предназначени и за кого и кога, възниква задължение за тяхното деклариране, което в конкретния случай не е било сторено с изискуемата от закона категоричност. Срещу въззивното решение бил депозиран касационен протест, като с решение № 428 от 23. 02. 2012 год., на ІІІ н.о., постановено по Н.Д. № 2031 / 2011 год. по описа на ВКС, атакувания акт бил отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. ВКС е приел, че след като от фактическите обстоятелства не се установява, че сумата произхожда от заем, не попада в изключенията по чл. 12 от ЗОДФЛ /отм./, а в категорията на „други доходи”, които по силата на чл. 10, т. 18 от посочения закон, подлежат на деклариране и като е приел, че тази норма не може да бъде приложена по отношение на т.нар. „неустановен доход”, което води до недоказаност на повдигнатото против подсъдимия обвинение по чл. чл. 257, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. последно във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, въззивния съд е допуснал нарушение на материалния закон, а оценката на доказателствата не почива на обективно, всестраннно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. С протестираното въззивно решение № 459 от 22. 03. 2013 год., постановено по ВНОХД № 184 / 2012 год. по описа на Апелативен съд – гр. София, предмет на настоящата касационна проверка, първоинстанционната присъда, посочена по-горе, била потвърдена. Касационната инстанция намира релевираните в протеста доводи за неоснователни, поради отсъствие на допуснати нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Това е така, поради следните съображения: Апелативният съд в изпълнение указанията на касационната инстанция е провел въззивно съдебно следствие с преразпит на част от свидетелите. В съответствие с принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 14 от НПК, е извършил собствен анализ на доказателствените източници, установявайки нови фактически положения, като е изложил съображения кои доказателствени материали приема и кои, отхвърля. Поради това, не може да бъде споделен доводът, изложен в касационния протест за липса на яснота на възприетата фактическа обстановка и отхвърляне констатациите на данъчните органи, още повече, че същият по съществото си, се явява в колизия с указанията дадени в точка 1-ва на ТР № 1 от 07. 05. 2009 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСНК. Не може да бъде възприето като основателно и оплакването, че анализът на гласните доказателства е сторен в противоречие с изискванията на наказателно-процесуалния закон. Различните доказателствени източници и най-вече, гласните такива, са били обект на внимателна преценка /стр. 7 и 8 от решението/, вследствие на което е било прието, че тезата за това, подсъдимият да не е получил общата инкриминирана сума под формата на заем, не се доказва по несъмнен начин по делото. Показанията на свид. Д. и обясненията на подсъдимия, като последователни както по време на досъдебното производство, така и на проведените съдебните следствия пред първоинстанционния и въззивния съд, са били възприети като достоверни и по същество, неопровергани от останалия събран по делото, доказателствен материал. Извън всякакво съмнение е обстоятелството, че достоверността на доказателствените материали не подлежи пряко на преобсъждане в касационното производство. Част от възраженията, отразени в протеста, срещу отделни фактически положения, поради отдаденото от апелативния съд доверие на обясненията на подсъдимия Н. и свид. Д., представляват оплакване на необоснованост, която не е самостоятелно касационно основание. ВКС и друг път е имал повод да посочи, че суверенната преценка на решаващия съд, разглеждащ делото по същество, на кои доказателствени средства ще се довери и на кои не, е извън обхвата на упражнявания контрол от Върховния касационен съд, щом подходът при оценката на тези доказателствени материали отговаря на процесуалните изисквания за законосъобразност, какъвто случай, е и настоящият. Така, в рамките на възприетите фактически положения, въззивният съд законосъобразно е счел, че инкриминираната сума не представлява доход с неустановен произход, и в частност, доход по смисъла на чл. 9 от ЗДОФЛ /отм./, обстоятелство, обуславящо несъставомерността на деянието по обвинението, повдигнато против подс. Н. за извършване на престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. последно във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. Липсват допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата /а и такива по чл. 348, ал. 3 от НПК/, довели до неправилно приложение на закона, поради и което не може да бъде уважено искането за отмяна на протестираното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Поради всичко гореизложено и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, I-во наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 459 от 22. 03. 2013 год., постановено по ВНОХД № 184 / 2012 год. по описа на Апелативен съд – гр. София. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.