Р Е Ш Е Н И Е № 140 Гр. София, 20 април 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на четиринадесети април през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА ЛАДА ПАУНОВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Долапчиев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 170/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава Тридесет и трета от НПК, образувано по искане на адв. И. В. – защитник на осъдения Б. Т. Б., за възобновяване на в. н. о. х. д. № 984/2014 год. по описа на Окръжен съд – гр. Варна. Изложени са доводи за наличието на основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Възразява се срещу отказа на съда да приложи института на условното осъждане, което е довело до явна несправедливост на наложеното наказание. Защитникът обосновава тезата си с тежкото семейно положение на осъдения Б. и необходимостта да полага грижи за свои близки със сериозни здравословни проблеми, както и с изнасянето на публична продан на семейното жилище, поставящо в затруднено положение семейството му. Наред с това сочи, че към момента на деянието подзащитният му е неосъждан, което обосновава възможност за отлагане изтърпяването на наказанието лишаване от свобода. Изтъква, че приложението на чл. 66 от НК се налага и предвид обстоятелството, че това ще даде възможност на осъдения да работи и да заплати на гражданските ищци присъдените им обезщетения в размер на 400 000 лева. Поддържа искане да бъде отменено въззивното решение и делото да бъде върнато на друг състав или съдебният акт да бъде изменен в санкционната му част като изтърпяването на наказанието бъде отложено за изпитателен срок от три години. В съдебно заседание защитникът поддържа искането като доразвива изложените в него съображения. Осъденият Б. Б. не изразява лично становище във връзка с основателността на искането за възобновяване на наказателното производство. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че искането е неоснователно и съдът е направил законосъобразна преценка, че не са налице предпоставките на чл. 66 от НК, тъй като след осъществяване на деянието – предмет на настоящото дело осъденият е извършил нови две престъпления, за които е постановена осъдителна присъда. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като е направено от процесуално легитимирана страна, в установения от закона срок и има за предмет акт по чл. 419, ал. 1, изр. 1 от НПК. Разгледано по същество искането е неоснователно. С присъда № 190/03. 06. 2014 год. по н. о. х. д. № 1525/2014 год. Районният съд – гр. Варна е признал Б. Т. Б. за виновен в това, че в периода от 10. 08. 2007 год. до 15. 12. 2008 год. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице – управител на [фирма], с цел да набави за себе си имотна облага възбудил и поддържал заблуждение у Д. Ж. С., Д. М. Н., П. Д. Х., Д. М. Д., С. С. С., С. В. Ц., Б. П. С., Д. Й. К., И. П. Ч. и Г. З. Т., че ще им продаде вещно право на строеж и ще изгради в завършен вид съответния недвижим имот и с това им причинил имотна вреда общо в размер на 451 726,03 лева, като причинените вреди са в големи размери, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 1 и 3 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 58 А вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 вр. чл. 2, ал. 2 от НК го е осъдил на единадесет месеца лишаване от свобода. На основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил най-тежкото измежду наказанието по посоченото дело и това по н. о. х. д. № 1646/2011 год. на РС – гр. Велико Търново, а именно единадесет месеца лишаване от свобода. На основание чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС съдът е определил първоначален общ режим на изтърпяване на определеното общо най-тежко наказание в затворническо общежитие от открит тип. Съдът се е произнесъл и по предявените граждански искове и е възложил направените по делото разноски в тежест на осъдения. Присъдата е била проверена по реда на въззивното обжалване, като с решение № 316/05. 11. 2014 год., постановено по в. н. о. х. д. № 984/2014 год. по описа на Варненския окръжен съд, е била потвърдена изцяло. Не могат да бъдат споделени възраженията на защитата за явна несправедливост на наложеното наказание поради това, че същото следва да бъде изтърпяно ефективно. Въпросът за приложението на чл. 66 от НК е бил поставен на вниманието на двете предходни инстанции и е намерил своето правилно разрешение в постановените от тях съдебни актове. Първостепенният съд е изложил убедителни съображения относно отсъствието на една от законовите предпоставки за условно осъждане на Б. Б.. От своя страна, макар да е дал лаконичен и пестелив отговор на възраженията във въззивната жалба, окръжният съд с основание се е солидаризирал със законосъобразния извод на първата инстанция, че условното осъждане няма да съдейства за поправянето и превъзпитанието на осъдения. Тази констатация се споделя и от настоящия състав на ВКС. В основата на изводите си предходните съдебни инстанции са поставили принципното положение, че разпоредбата на чл. 66 от НК представлява само една правна възможност за осъдения. Тя визира изключение от правилото за ефективно изтърпяване на наложеното наказание и поради това следва да се прилага след внимателна преценка за кумулативното наличие на посочените в нея предпоставки. Безспорно, както е отбелязано и в проверяваните съдебни актове, налице са първите две условия за отлагане изпълнението на наказанието – наложената на Б. Б. санкция е лишаване от свобода за срок от единадесет месеца и към момента на деянието той е бил с чисто съдебно минало. Наред с това обаче законът изисква и положителен извод за постижимост на целите по чл. 36 от НК и преди всичко на индивидуалната превенция и без ефективното лишаване от свобода. Именно тази предпоставка не е налице в разглеждания казус. Липсата на предходни осъждания, отчитана към момента на деянието – предмет на настоящото дело, не е единственото обстоятелство, което има отношение към преценката дали е възможно да се реализират целите на наказанието като цяло и индивидуалната превенция в частност. От значение са и редица други факти, които са били съобразени от районния съд и са получили вярна оценка и от въззивната инстанция. Правилно е било отчетено, че продължаваното престъпление, за което е осъден Б., е осъществявано в един дълъг период от време – от 10. 08. 2007 год. до 15. 12. 2008 год., т. е. повече от година. Съобразено е било, че вследствие дейността на осъдения са пострадали голям брой лица – девет души, а размерът на вредите – 451 726,03 лева, значително надхвърля възприетия в практиката на ВКС критерий за големи размери. Съдилищата са обсъдили и факта, че Б. Б. се е възползвал от жилищната нужда на пострадалите и техните семейства. Наред с това нужната тежест е била отдадена и на обстоятелството, че настоящото деяние е извършено в реална съвкупност с други престъпления (едно от които идентично по вид с деянието по това дело). Съвкупната преценка на всички тези факти показва, че независимо от чистото съдебно минало към момента на деянието, обществената опасност на осъдения съвсем не е незначителна. Напротив, обсъдените от долустоящите инстанции обстоятелства обосновават извод за системност и упоритост на Б., за трайна нагласа за нарушаване на закона, за формиран устойчив модел на незаконосъобразно поведение, поради което единствено с ефективното изтърпяване на наказанието и с изолирането на осъдения от обществото ще бъде постигнат необходимият корекционен ефект спрямо него. От друга страна, макар разпоредбата на чл. 66 от НК да отдава приоритетно значение на индивидуалната превенция, тя задължително изисква и положителен извод, че ще бъде постигната и генералната такава. Коментираните по-горе обстоятелства, очертаващи висока степен на обществена опасност не само на дееца, но и на извършеното от него престъпление, мотивират и настоящата инстанция да приеме, че ефективното изтърпяване на наказанието е необходимо както за поправянето и превъзпитанието на осъдения, така и за постигане на превантивен ефект спрямо останалите членове на обществото. Неоснователни са доводите в искането, че диференцираната процедура, по която се е развило производството пред първата инстанция – съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, е довела до липса на обективност, всестранност и пълнота при установяване на обстоятелствата, значими за индивидуализация на наказанието. Не бива да се забравя, че разглеждането на делото по реда на Глава двадесет и седма от НПК винаги и задължително е предпоставено от лично изявление на подсъдимия, с което той заявява изричния си отказ да се събират доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съчетан с доброволното им и цялостно признаване. Спецификата на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, обаче, не изключва възможността за събиране на доказателства за факти извън съдържащите се в обстоятелствената част на обвинителния акт, в това число и такива, отнасящи се до личността на подсъдимия и имащи отношение към индивидуализация на наказанието. В този смисъл е и ТР № 1/2009 год. на ОСНК. Ето защо не може да се разумно да се поддържа, че разглеждането на делото по реда на глава двадесет и седма от НПК е представлявало процесуална пречка за попълването му с доказателства, касаещи вида и размера на наказанието и начина на неговото изтърпяване. Доказателствени искания в тази насока изобщо не са били правени. Не са били излагани и каквито и да било съображения, които да изискват от първата или от въззивната инстанция събирането на доказателства, отнасящи се до семейното или имотното положение на осъденото лице. Едва с искането за възобновяване на наказателното производство са наведени доводи за влошено здравословно състояние на най-близките на осъдения, като са представени и доказателства, които обаче, с оглед спецификата на производството по Глава тридесет и трета от НПК и предвид правомощията на касационната инстанция не могат да бъдат приети и обсъждани. Сами по себе си съображенията за тежко семейно положение на Б. не могат да надделеят над извода, че за постигане на целите по чл. 36 от НК и най-вече на индивидуалната превенция се налага наказанието от единадесет месеца лишаване от свобода (което с оглед задължителното приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК в настоящия казус се явява достатъчно снизходително) да бъде изтърпяно ефективно. Доводите на защитата, че не е съобразено направеното от осъдения самопризнание също не дават основание за уважаване на искането за възобновяване на наказателното производство. Вярно е, че още при привличането му в качеството на обвиняем Б. е заявил, че се признава за виновен по повдигнатото му обвинение и съгласно цитираното ТР № 1/2009 год. на ОСНК това му поведение би следвало да се третира като смекчаващо отговорността обстоятелство. То обаче не може да бъде противопоставено успешно на обсъдените по-горе отегчаващи обстоятелства, характеризиращи осъдения като личност с висока степен на обществена опасност. И при отчитането му не търпи промяна изводът за необходимостта от изолиране на осъденото лице от обществото. На последно място, обстоятелството, че Б. Б. е осъден да заплати значително по размер обезщетение на гражданските ищци също не дава основание да се приеме, че искането за възобновяване на наказателното производство е основателно. Гражданската отговорност е отделна и независима от наказателната и предпоставките за реализирането на всяка от двете отговорности са коренно различни. Обстоятелствата, релевантни за вида и размера на наказанието, са тези, посочени най-общо в чл. 54 от НК и те се отнасят до личността на дееца и особеностите на извършеното от него престъпно посегателство, очертаващи по-голяма или по-малка обществена опасност на конкретното деяние, но не и тези, свързани с размера на уважения граждански иск. За размера на наказанието и за начина на неговото изтърпяване от значение е извод, формиран върху всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, за постижимостта на целите по чл. 36 от НК, който обаче не е поставен в зависимост от това приет ли е за разглеждане граждански иск, уважен ли е той и в какъв размер. Предвид всички тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че отказът на първата и въззивната инстанция да приложат института на условното осъждане е законосъобразен и не е довел до явна несправедливост на наложеното наказание, а искането за възобновяване на наказателното производство е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв. И. В., защитник на осъдения Б. Т. Б., за възобновяване на в. н. о. х. д. № 984/2014 год. по описа на Окръжен съд – гр. Варна. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.