Р Е Ш Е Н И Е № 224 гр.София , 14 март 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора от ВКП АТАНАС ГЕБРЕВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №1033/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби: лично от подс. В. Н. П. и от всеки един от упълномощените му защитници – адв. А. С., адв. К. К., адв. Н. Х., от защитника на подс. Н. Д. Б. – адв. М. М. е от адв. Н. А. като повереник на частния обвинител и граждански ищец Л. П. – П., срещу решение № 15 от 11.07.2018г. по внохд № 330/2017г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд. С присъда от 05.09.2017г., постановена по нохд № 1583/2016г. по описа на Специализирания наказателен съд, 14 състав, подсъдимият В. Н. П. е признат за виновен в това, че в периода 23-27 октомври 2015г. в [населено място], а именно на 23.10.2015г. в пицария „име“ на [улица], а в периода 24-27.10.2015г. с разговори по телефона, с цел да принуди Л. П. П. - П. да се разпореди със сумата от 20000лв., като му я предаде, го е заплашил с разгласяване на позорящи обстоятелства за него - а именно публикуване в интернет сайтове на статии с клеветнически твърдения по адрес на [фирма], с управител и собственик Л. П., като деянието е извършено в съучастие с Н. Д. Б., поради което и на основание 213а, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, вр. чл. 54 от НК, вр. чл. 37, ал. 1, т.1а и т.4 от НК е осъден на “лишаване от свобода” за срок от две години и "глоба" в размер на 3 000лв., като е признат за невиновен и оправдан, че е осъществил това деяние чрез разговор по телефона на 26.11.2015г., както и по повдигнатото обвинение, че деянието му следва да се квалифицира като престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на определеното наказание е отложено за срок от пет години, като на основание чл. 67, ал. 3 от НК е постановено прилагането през този изпитателен срок на пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 1, вр. чл. 42б, ал. 1 от НК - задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично. Със същата присъда подсъдимият Н. Д. Б. е признат за виновен в това, че на 25.10.2015г. на пилоните пред /сграда/ в [населено място] и на 27.10.2015г. на бензиностанция /фирма/ на бул. /улица/, /населено място/, с цел да принуди другиго – Л. П. П. – П. да се разпореди със сумата от 20 000лв., като я предаде на В. П., го е заплашил с разгласяване на позорящи обстоятелства за него - а именно публикуване в интернет сайтове на статии с клеветнически твърдения по адрес на [фирма], с управител и собственик Л. П., като деянието е извършено в съучастие с В. Н. П., поради което и на основание чл. 213а, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1, вр. чл. 54 от НК е осъден на “лишаване от свобода” за срок от шест месеца, като е оправдан по обвинението, че деянието му следва да се квалифицира като престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така определеното наказание е отложено за срок от три години. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимите В. Н. П. и Н. Д. Б. са осъдени да заплатят солидарно на Л. П. П. - П. сумата от 1 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от изнудване през 23-27.10.2015г., както и законната лихва върху тази сума от 27.10.2015г. до изплащането й, като е отхвърлен иска до пълния предявен размер над 1 000лв. до 30 000лв. Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските. Първоинстанционната присъда е била проверена по реда на въззивното обжалване по жалби от защитниците на двамата подсъдими и от повереника на частния обвинител и граждански ищец. С решение № 15 от 11.07.2018г. по внохд № 330/2017г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, втори състав, е била изменена, като наложеното наказание на подсъдимия В. Н. П. е увеличено на три години лишаване от свобода, отменена е наложената пробационна мярка задължителна регистрация по настоящ адрес; наложеното на подсъдимия Н. Д. Б. е увеличено на две години лишаване от свобода, като му е наложена и глоба в размер на 3 000лв.; увеличен е размера на присъденото на гражданския ищец Л. П. – П. обезщетение за претърпени неимуществени вреди на 10 000лв. В останалата част присъдата е потвърдена. В касационната жалба, подадена лично от подс. В. Н. П. се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. Твърди се материално правна незаконосъобразност на атакувания акт поради недоказаност на извършено престъпление с възприетата от съда правна квалификация и се прави искане за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се аргументира с неизпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото; с нарушено право на защита поради липса на описание в диспозитива на обвинителния акт на извършени от другия подсъдим Б. действия, в които да се е изразила съучастническата дейност; с неподкрепеност и невярност на изводите във въззивното решение. Във връзка с тези оплаквания се прави искане за отмяна на атакувания акт и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния или от въззивния съд. Явната несправедливост на наложеното на подс. П. наказание се претендира поради липсата на извършено престъпление и несъобразяване с данните за личността на този подсъдим, като се претендира в условията на алтернативност на направените искания намаляване на размера на наложеното наказание. С касационната жалба, подадена от защитника на подс. П. – адв. А. С., се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Оплакването за допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е с доводи за незаконен състав на въззивния съд с оглед уредената в чл. 411, ал. 1, т. 3 от НПК компетентност, за различен подход към събраните доказателства. Недоволството от дадените отговори от въззивния съд на защитни възражения – за това, дали информацията е позоряща и дали съдържа верни факти, за това, могат ли да бъдат отправени клеветнически твърдения по отношение на дружество, се посочва като нарушение на материалния закон. Прави се искане за изменение на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия. В жалбата до ВКС, подадена от защитника на подс. П. – адв. К. К., също се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Нарушението на материалния закон се аргументира с недоказаност на обвинението срещу подсъдимия, като се твърди, че П. не е отправял никакви заплахи или искания спрямо свид. П. и свид. В.. Твърди се, че в обвинителния акт не се съдържа описание на подобни заплахи или искания. Прави се искане за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия. Допускането на съществени нарушения на процесуалните правила се обосновава като нарушение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и собствена интерпретация на доказателствата, като се подчертава, че взаимоотношенията между подс. П. и свидетелите П. и В. са били свързани само с интереса на последните да получат информация за поръчителя на статиите. Поставя се акцент върху съдържанието на записа от срещата на бензиностанция „фирма“ и върху оценката му. Липсата на описание в обвинителния акт на действията, извършени от подс. Б., посочен като съучастник, се посочва като нарушаване на правото на подс. П. да научи в какво е обвинен и да организира защитата си. Въз основа на тези оплаквания се прави алтернативно искане – за отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния или от въззивния съд. В жалбата се релевира и оплакване за явна несправедливост на наложеното на подс. П. наказание като несъобразено с данните за неговата обществена опасност и се претендира намаляване на размера на наказанието. В жалбата, депозирана от подс. П. чрез защитника му – адв. Н. Х., се излагат конкретни съображения за нарушаване на процесуалните правила – разглеждане на делото от некомпетентен съд; осъждане за довършено престъпление, макар обвинението да е за опит; игнориране на определени обстоятелства – конкретно това, че подсъдимият е свалил статията и е публикувал опровержения; недоказаност на обстоятелството дали са искани пари при срещата, проведена от подс. Б. пред /сграда/; необсъждане на възражението за склоняване или предложение за подкуп от страна на свид. В., за да бъде свалена статията; неглижиране на елемент от състава на престъплението – настъпване на тежки последици, без да се обсъди за кого настъпват и как се обективират; презумиране на прекия умисъл у подс. П., без да са налице обективни данни за субективната страна на деянието. Прави се искане за отмяна на атакувания акт и оправдаване на подс. П.. Касационната жалба, депозирана от защитника на подс. Н. Б. – адв. М. М., съдържа аргументи в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Материално правната незаконосъобразност на атакувания съдебен акт се извежда чрез доводи за липса на безспорна и несъмнена доказаност на обвинението с възприетата от съдилищата правна квалификация за подс. Б.. Посочва се, че подс. Б. не е участвал в нито една среща със свидетелите П. и В., в която да е употребил принуда; че поведението на този подсъдим при срещата на бензиностанция „фирма“ е било възприето от свид. В. като „глупост“, което сочи, че не е упражнена принуда; че пострадалият П. единствено е искал информация за поръчителя на статиите, като не е бил заплашван с разгласяване на позорящи обстоятелства. Оплакването, свързано с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, се извежда от доводи за погрешна интерпретация на събраните по делото доказателства и направени въз основа на предположения изводи. Явната несправедливост на наложеното на подс. Б. наказание се претендира поради осъждането му без да е виновен. Алтернативните искания са за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подс. Б. или за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Касационната инстанция е сезирана и с жалба от повереника на гражданския ищец и частен обвинител Л. П. – П. – адв. Н. А.. Нарушението на материалния закон се поддържа с доводи за неправилно оправдаване на подсъдимите по квалификацията, възведена от обвинението – по чл. 214, ал. 2 от НК. Поставя се акцент върху разликата между престъпните състави – по чл. 213а от НК целта на деянието е осъществяване на принуда спрямо дадено лице, докато по чл. 214 от НК целта е облагодетелстване, каквато цел касационният жалбоподател намира за установена. Изразява се несъгласие с възприетото от решаващите съдилища, че разпоредбата на чл. 213а от НК е специална по отношение на тази по чл. 214 от НК. Твърди се нарушение на чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на претърпените от Л. П. – П. неимуществени вреди. Претендира се явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания, от една страна, като последица от неправилното прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, и от друга страна, поради неотчитане на завишена степен на обществена опасност на деянието. Оспорва се приложението на чл. 66 от НК. Алтернативните искания, които се правят, са за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на допуснатите нарушения на материалния закон, или за изменение на атакувания акт, като бъде увеличен размера на присъденото обезщетение и бъде отменено приложението на чл. 66 от НК. Претендира се присъждане на разноски пред настоящата инстанция. В съдебно заседание пред касационната инстанция повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Л. П. – П. – адв. А., поддържа подадената касационна жалба, като моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено в оправдателната му част и делото да бъде върнато за ново разглеждане, алтернативно – за отмяна на приложението на чл. 66 от НК и увеличаване на размера на присъденото обезщетение. Претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция. Моли жалбите на подсъдимите са бъдат отхвърлени като неоснователни. Защитникът на подс. П. – адв. Х., посочва, че съдебният акт почива изцяло на догадки и умозаключения, нямащи общо с доказателствата по делото, като намира този подход за типичен за специализираното правосъдие. Защитникът на подс. П. – адв. К., пледира за оставяне без уважение на жалбата на частния обвинител и граждански ищец. Моли за уважаване на касационната жалба на неговия доверител. Развива доводи във връзка с тезата си за неправилно изключване от въззивния съд на звукозаписа от срещата на бензиностанция „фирма“, като счита, че от този запис се доказва защитното твърдение, че пострадалият е предлагал паричната сума, за да получи информация относно поръчителите на статиите. Подчертава оплакването за нарушено право на защита, доколкото решаващите съдилища са възприели извършване на съгласувани действия от двамата подсъдими, а такива не са описани в диспозитива на обвинението. Поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и направените искания. Упълномощеният пред настоящата инстанция защитник на подс. П. – адв. Л. Р., поддържа подадените касационни жалби от подсъдимия и останалите защитници. В представени писмени бележки аргументира наличието на заявените в жалбите касационни основания. Като съществени нарушения на процесуалните правила посочва дерогацията от въззивния съд на разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Намира, че липсва доказателствена основа, която да позволява направения извод, че подс. П. е осъществил заплаха спрямо свид. П. на 23.10.2015г., понеже позорящата информация е била вече публикувана на сайта „сайт“ от свид. К. и няма данни тази публикация да е осъществена с цел някой да бъде заплашван или изнудван, като при първата среща между подсъдимия и свидетелите П. и В. няма доказателства П. да е заплашвал с разгласяване на позорящи обстоятелства. Твърди се, че изводите на инстанционните съдилища, че подс. П. е извършвал инкриминираното деяние на 23 и 24.10.2015г. са направени в нарушение на разпоредбата на чл. 14 от НПК. Оплакването за нарушение на материалния закон се аргументира с доводи, че няма доказателства процесните публикации да целят упражняване на принуда спрямо свид. П., а напротив - последният е искал да установи поръчителите им. Оспорва се съставомерноста, понеже не се установява подс. П. да е имал за цел да принуди свид. П. да се разпореди с парична сума, като го е заплашил с разгласяване на позорни обстоятелства, като се посочва и липса на съображения на въззивния съд по обективната и субективна съставомерност. Защитникът на подс. Б. – адв. М., поддържа подадената от името на този подсъдим касационна жалба и оспорва жалбата на частния обвинител и граждански ищец. Излага доводи за несъставомерност на деянието, понеже инициативата за срещите и предлагането на пари била изцяло на гражданския ищец и частен обвинител и на свид. В., за да получат информация за поръчителя на статиите. Подчертава конкретните доводи в подкрепа на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В писмено допълнение към касационната жалба, прието по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК, се развива оплакване за погрешен анализ на доказателствата, довел до неправилен извод, че подс. Б. е осъществил принуда спрямо свид. П., като инициативата за срещите е била изцяло на последния и то с цел да разбере поръчителя на статиите. Като нарушение на процесуалните правила се посочва изключването от доказателствената съвкупност на записа, направен на бензиностанция „фирма“; възприемането на определени обстоятелства досежно срещата пред /сграда/, без такива факти да са изводими от показанията на свид. В.; липсата на описание в обвинителния акт на съвместна съгласувана дейност на двамата подсъдими. Аргументират се и оплакванията по отношение на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Поддържат се исканията, направени с касационната жалба, като се претендира и намаляване на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Представителят на ВКП излага мотивирано становище за неоснователност на касационните жалби. Подсъдимите В. П. и Н. Б. не участват лично в касационното производство. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното решение в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери всички касационни жалби за НЕОСНОВАТЕЛНИ, поради следните съображения: По оплакванията, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, съдържащи се в жалбите от подс. П. и неговите защитници и от защитника на подс. Б.. В тези жалби е поставен акцент върху оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и на тях следва да бъде отговорено преди всичко, защото при констатирано неспазване на процесуалните правила би се препятствала по-нататъшната касационна проверка на атакувания съдебен акт. Доколкото в депозираните от защитниците на подс. П. и лично от него четири жалби, в писмените бележки от упълномощения от този подсъдим защитник адв. Р., както и в жалбата от адв. М. като защитник на подс. Б., съображенията в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се преповтарят, не следва да им се отговаря поотделно. Необходимо е да се посочи, че голяма част от направените пред касационната инстанция възражения са били предмет на разглеждане от въззивния съд, като последният е изпълнил задължението си да изложи доводите, поради които не ги възприема и настоящата инстанция няма основание да не се съгласи с тези съображения, които възприема като законосъобразни. Твърдението за незаконен състав на въззивния съд, развито в касационните жалби, подадени от адв. С. и адв. Х. като защитници на подс. П., касационната инстанция намира за неоснователно. Това оплакване е било предмет на разглеждане и от въззивния съд – л. 24 от решението, като доводите на контролирания съд се споделят като правилни. Специалната предметна подсъдност на специализирания съд се определя от фактическите и правни доводи, изложени в обвинителния акт и доколкото обвинението, формулирано с него срещу подсъдимите е по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, то това обвинение е било подсъдно на специализирания наказателен съд. Дали делото е подсъдно на съда се решава след внасяне на обвинителния акт в съответствие с дадената правна квалификация. Прилагането на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление с присъдата от решаващия съд, който е бил компетентен съобразно правната квалификация на обвинението, не води до промяна на подсъдността на делото. Лишено от основание е и позоваването на Решение № 20/2011г. на Конституционния съд на РБ, доколкото същото касае обявяване за противоконституционна на разпоредбата на чл. 411а, ал. 4 от НПК, която няма отношение към настоящето производство. Друго конкретно направено оплакване е за нарушено право на защита поради невъзможност на подсъдимите П. и Б. да разберат в какво се състои обвинението и да организират защитата си, доколкото обвинението срещу тях е за деяние, извършено в съучастие, без действията на съучастниците да са посочени фактически в обвинителния акт, а са описани само действия, извършени от подс. П. или само от подс. Б., без да се сочи съгласуваност в действията на двамата подсъдими. Това оплакване според настоящата инстанция е неоснователно. Диспозитивите на обвинителния акт формулират поотделно престъпната дейност на всеки един от двамата подсъдими, като се посочва, че същата е извършена в съучастие. Не е необходимо в диспозитива да се конкретизират действията, извършени от всеки един от подсъдимите в изпълнение на задружната престъпна дейност, като такова описание без съмнение е необходимо да фигурира в неговата обстоятелствена част. В обвинителния акт, поставил началото на настоящето съдебно производство, се съдържа фактическо описание на действията, извършени от подсъдимите П. и Б. по осъществяване на мотивиционно въздействие върху свид. П. – П., като макар тези действия да са описани като отделни за всеки един от тях, е проследена тяхната свързаност и логическа последователност. Посочени са конкретни фактически обстоятелства, обосноваващи обвинителната теза за съвместна и координирана дейност на двамата подсъдими – съобщаване от подс. П. на свид. В., че друго лице - подс. Б., ще дойде на срещата пред /сграда/; конкретно поискана сума и причините за поискването й от страна на подс. Б., които са свързани с предходната комуникация между подс. П. и свидетелите П. и В.; телефонен разговор между подс. Б. и свид. В., за чието съдържание Б. е поел ангажимент да предаде на подс. П.; обстоятелства по срещата на бензиностанция „фирма“ в[жк]и непосредствено последвалото я обаждане от подс. П. и казаните от него реплики. Според настоящия състав, съдържанието на обвинителния акт, с оглед на посочените конкретни доводи, по начин, позволяващ организирането на защитата на подсъдимите, фактически описва обвинителните твърдения за извършена от тях престъпна дейност, като тези твърдения включват и факти за обективната и субективна връзка в действията им, претендирани от прокуратурата като съучастнически. В тази връзка не може да бъде възприет и доводът, че решаващите съдилища са възприели съгласуваност на действията на двамата подсъдими, без такива да са били описани в обвинителния акт. Оплакването за нарушаване на задължението на съдилищата за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и за нарушаване на изискванията за състезателност на процеса и равенство на страните се прави пред настоящата инстанция декларативно, без конкретно посочване на неизяснени обстоятелства или на конкретни доводи за накърняване на състезателността и равенството на страните. Всъщност такива възражения са били предмет на разглеждане от въззивната инстанция, която в обжалвания съдебен акт е обективирала извършената от нея пълноценна и всестранна проверка на доказателствената дейност на първия съд и на обосноваността на присъдата /л. 19 и сл. от въззивното решение/. Както контролираната инстанция е аргументирала, така и настоящият съд не съзира да са допуснати нарушения на правото на страните да искат допускане на доказателства и да участват при тяхното събиране, да изложат възраженията и доводите си по повод на представените от обвинението доказателства. Не се констатира ненадлежно запълване на доказателствената основа, доколкото за обстоятелствата, включени в предмета на доказване, няма доказателствен дефицит. Въпросът с оценката на събраните доказателства ще бъде разгледан по-надолу, като тази оценка е суверенно право на решаващия съд и може да бъде оспорена само при несъблюдаване на процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение – изграждането му върху ненадлежна доказателствена основа или при превратно и не според действителното им съдържание възприемане на доказателствата. Доводите в касационната жалба, подадена от подс. П., оспорващи възприетото от въззивния съд за отправяни заплахи в телефонни разговори, основани върху липса на писмени доказателства за съдържанието на тези разговори и за несъответност на възприетото досежно проведените разговори с данните от изисканите справки от мобилни оператори, са такива, за необоснованост на фактическите изводи, които не са предмет на разглеждане от касационната инстанция. Отделно от това, твърдението за неверност на фактическите изводи не е направено коректно, понеже в решението си /л. 17/ въззивният съд е посочил общо шест изходящи обаждания към телефонния номер на свид. П. и от двамата подсъдими, а не само от страна подс. П.. Проведените разговори поотделно от подс. П. и от подс. Б. не са били ценени изолирано, а в тяхната взаимна логическа връзка, като не следва да се пропуска и обстоятелството, че макар формулираната заплаха да е обективирана в разговори със свид. В., тя е била насочена към свид. П. като собственик и управляващ дружеството. Освен това контролираният съд не е правил изводи за съдържанието на разговорите въз основа на данните, получени по реда на ЗЕС, а само ги е използвал в контекста на свидетелските показания и с оглед на проверката на последните. Изводите за конкретното съдържание на разговорите са направени въз основа на свидетелските показания на В. и П., чието кредитиране е било внимателно и пространно аргументирано от контролирания съд. Тезата за избирателно ценене на доказателствата, развита в жалбата от адв. С. като защитник на подс. П., е аргументирана във връзка с оценката на ВДС въз основа на експлоатирани СРС и по отношение на записа, направен от свид. К. В. на срещата на бензиностанция „фирма“. По отношение на данните, получени при експлоатация на СРС, въззивният съд е изложил съображенията си за несъгласие с възприетото от първостепенния съд, като е ценил тези данни във връзка с останалите доказателствени източници. Твърдението за тяхна избирателна оценка е незащитимо, защото, макар данните от експлоатирани СРС да се отнасят за период, следващ инкриминирания, съдържанието им е възприето като подкрепящо, макар и косвено, изводите за конкретното поведение на подс. П. за осъществяване на заплаха с разгласяване на позорни обстоятелства спрямо свид. П. и за поискване на определена парична сума. Не се касае до произволно интерпретиране на доказателствен източник, а до оценката му във взаимовръзка с другите доказателства. По отношение на частния звукозапис, направен от свид. В. и който е бил обект на експертно изследване – този запис е бил изключен от доказателствената съвкупност както от първия, така и от въззивния съд. Срещу изключването му се възразява в касационната жалба от адв. С. – защитник на подс. П., както и в допълнението към касационната жалба от адв. М. – защитник на подс. Б.. Настоящият състав се съгласява с принципните съображения, изложени от инстанционните съдилища, за допустимост този запис да бъде използван като доказателство/но не и като доказателствено средство/ в настоящето производство. В най-общ план, за осъществяване на тайно записване на друго лице е необходимо спазване на реда за прилагане на специални разузнавателни средства, но при все това частен звукозапис, извършен в нарушение на забраната за навлизане в защитена лична сфера на друго лице, би могъл да послужи в процеса на доказване в наказателното производство, доколкото макар да нарушава цитираната забрана, служи на целта за разкриване и доказване на престъпление. Не всеки незаконно получен доказателствен материал е недопустимо да бъде използван, като за допустимостта да бъде включен в преценката на решаващия съд е необходима оценка на тежестта на нарушаването на чуждата лична сфера, от кого е извършено нарушението – държавен орган или частно лице, дали нарушението се е отразило върху достоверността на доказателството и т.н. В случая изключването на обсъждания звукозапис от доказателствата, ценени от решаващите съдилища, не е поради недопустимост, а е сторено, освен поради техническото му качество, и поради съображение за наличие на други доказателства за същите обстоятелства, които отразява записът. То не нарушава и правото на защита, понеже за обстоятелствата, установими чрез този запис, са събрани по надлежния процесуален ред доказателствени факти по отношение на предмета и съдържанието на разговора и конкретно разменените реплики между участниците. Фактът, че записът е с лошо качество, посочен от въззивния съд, не е единственото съображение за изключването му, понеже съдържанието на разговора, отразено в прието експертно заключение, сочи на съществено затруднение да бъдат смислово и логически оценени репликите на лицата. При все това, съдържанието на разговора, отразено в резултат на експертно изследване, макар да не може да бъде преценявано като цялостно и пълно отражение на случилото се, не поставя под съмнение фактическите изводи, направени въз основа на показанията на свидетелите В. и П.. Оспорването на възприемането с доверие от съдилищата на показанията на свид. К. В. с довода, че същата е направила опит да извърши престъпление по Глава осма, Раздел четвърти от НК, развито в жалбата от адв. С., както и същото оплакване – за предложение или склоняване към подкуп от страна на свидетелката, развито в жалбата от адв. Х., не може да бъде възприето като основателно. На идентични доводи е отговорил в решението си въззивният съд. Дали дейността на свидетелката по изтегляне на сумата от 20 000лв., за да я предаде на подсъдимите, осъществява състав на престъпление, не е предмет на настоящето наказателно производство, а и съдът в актуалния регламент на НПК не разполага със „сигнална“ функция, каквато се претендира от защитника С.. Показанията на свид. В. досежно изтеглянето на посочената сума, за да бъде предадена, не могат да бъдат възприети като дискредитирани и това правилно е аргументирано в решението на въззивния съд въз основа на внимателна проверка на вътрешната последователност, логичност на тези показания, като е обсъден и въпросът дали тяхната достоверност може да бъде поставена под съмнение поради заинтересованост. В съществената си част доводите, заявени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК в обсъжданите жалби са такива за необоснованост на съдебния акт и за недоказаност на обвинението. Касационната инстанция не разполага с правомощие да проверява верността на фактическите изводи, така че не е в състояние да отговори на множеството твърдения в жалбите за невярно установени фактически обстоятелства. Както вече беше аргументирано във връзка с конкретни възражения, не се констатира неправилна, превратна или в нарушение на правилата на логиката оценка на доказателствата, което да постави под съмнение верността на възприетата фактическа обстановка. Въззивната инстанция в решението си е извършила и собствен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване и е защитила правилността на изводите по фактите. Кредитирането с доверие на показанията на свидетелите П. и В., като основен източник на факти по отношение на осъществено заплашване с разгласяване на позорни обстоятелства за постр. П. и изискваното от него поведение за заплащане на сумата от 20 000лв., не е произволно, а е в резултат на задълбочена преценка на тези гласни доказателствени средства – на собственото им съдържание, както и на тяхната подкрепеност от други обективни доказателства. Приетите от решаващите съдилища фактически обстоятелства не са произволни, както се твърди в касационните жалби, като оспорването от страна на защитниците е свързано най-вече с обстоятелствата дали спрямо свид. П. са били отправяни заплахи от подсъдимите лица, чия е била водещата роля в контактите – на подсъдимите или на пострадалия, за какво е била предназначена обсъжданата парична сума, каква е била целта на свидетелите П. и В. – да бъдат свалени статиите, да узнаят кой е техния поръчител или да се предотврати бъдещо разгласяване на позорни обстоятелства. Различната интерпретация в касационните жалби на тези обстоятелства по-нататък служи за основа на оспорване на съставомерността на извършеното от двамата подсъдими. Прегледът на доказателствената дейност на контролирания съд сочи, че конкретно възприетата фактология не се основава на превратно или не според действителното им съдържание ценене на доказателствата. Обстоятелствата на срещата между свидетелите П. и В. с подс. П. в пицария „име“ сочат на това, че съдържанието на разговора е било насочено към сваляне на дискредитиращите статии от електронния сайт и узнаване на поръчителя, като подс. П. чрез заявеното от него принципно е посочил възможността да се публикуват поръчкови статии. В тази връзка е без основание довода в писмените бележки от адв. Р. за липса на отправена заплаха от страна на подс. П. при срещата на 23.10.2015г., защото той касае необоснованост, а и се крикикува не възприетата фактология, а направените въз основа на нея правни изводи. По отношение на срещата на свид. В. с подс. Б. пред /сграда/ не могат да се приемат за произволни фактите, че този подсъдим е заявил, че е изпратен от П., както и че изписвайки числото 20 000 на дисплея на мобилния си телефон е посочил, че това трябва да се даде, за да спрат статиите, както и че са приготвени и други статии за фирмата на пострадалия, които ще бъдат публикувани. Коректно в решението е отразено, че на въпроса „какво правим“ на подс. Б. към свид. В. в телефонния разговор на 26.10.2015г. свидетелката по-късно в следващ телефонен разговор отговорила, че се интересуват. Не може да се поддържа липса на доказателствена основа на възприетите факти по отношение на срещата между подс. Б. и свидетелите П. и В. на бензиностанция „фирма“, както и на последвалия я разговор между подс. П. и свид. В., в който той претендирал да му бъде предадена сумата, като в противен случай ще разпростани отново статията. По-нататък, настоящата инстанция намира за неоснователно и оплакването в касационната жалба от защитника на подс. П. – адв. Х., за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила поради признаването на подсъдимия за виновен в извършване на довършено престъпление, макар обвинението срещу него да е било за опит. Действително, внесеното в съда обвинение срещу подсъдимите е било по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, а осъждането е за извършено престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Първоинстанционният съд е постановил присъдата си, като е приложил закон за по-леко наказуемо престъпление и въззивната инстанция е намерила за законосъобразни изводите му по приложението на материалния закон. Макар осъждането на подсъдимите да е за довършено престъпление, с прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление не се влошава тяхното наказателно правно положение, а и правото им на защита не може да се прецени като накърнено, понеже те са осъдени по факти, изложени в обвинителния акт, по които са се защитавали. Изложените съображения сочат на неоснователност на оплакванията, релевирани по линия на защитата на подс. П. и на подс. Б., за допуснати при постановяване на атакуваното решение съществени нарушения на процесуалните правила, поради което не са налице основания за упражняване на правомощието на ВКС по чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК. По оплакванията, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, съдържащи се в жалбите от подс. П. и неговите защитници и от защитника на подс. Б.. Доводите, направени в касационните жалби и поддържани в съдебно заседание, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, касационната инстанция също намира за неоснователни. Тези възражения се припокриват по съдържание в касационните жалби, депозирани от подс. П. и от защитниците му, както и в тази от защитника на подс. Б. и предполагат да им се отговори общо. Касационната инстанция счита за законосъобразни изводите на въззивния съд за това, че подсъдимите П. и Б. са осъществили от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Правилно са били интерпретирани елементите от състава на престъплението. От обективна страна е прието, че двамата подсъдими са осъществили изпълнителното деяние, представляващо заплашване, чрез конкретно средство – заплаха със съобщаване на трети лица на факти, които могат да накърнят обществената оценка за пострадалия, както и че са довели до знанието на пострадалия какво поведение се иска от него – да предостави определена парична сума. От субективна страна е аргументирано извършването на деянието при пряк умисъл от подсъдимите. Възражението за материално правна незаконосъобразност на въззивното решение, с което е изменена първоинстанционната присъда, на първо място се аргументира с липса на безспорна и несъмнена доказаност на обвинението, като се претендира, че не е твърдяно от държавното обвинение и не е било установено всеки един от подсъдимите да е заплашвал свид. Л. П. – П. с разгласяване на позорни обстоятелства, с цел да го принуди да се разпореди със сумата от 20 000лв. На първо място, е лишен от основание доводът, че в обвинителния акт не са били описани действия, извършени от подсъдимите, които да съдържат заплаха, както и искане за някаква насрещна престация. Внимателният прочит на обстоятелствената част на обвинителния акт сочи, че на подсъдимите са предявени по надлежния процесуален ред фактическите обстоятелства, върху които се претендира наказателната им отговорност. Това е така, понеже са посочени факти за конкретното поведение и реплики на подсъдимите и свидетелите В. и П. при всяка една от срещите и при телефонните разговори, като те са изложени в тяхната логическа връзка. На второ място е необходимо да се посочи, че оплакването за допуснато при постановяване на атакуваното въззивно решение нарушение на материалния закон се аргументира с негова необоснованост. Съдебната практика е трайна в разбирането си, че необосноваността не съставлява самостоятелно касационно основание и не може да бъде проверявана от касационната инстанция. Единствено при констатирани процесуални нарушения в осъществяване на доказателствената дейност на контролираната инстанция, довели до неизясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване или при превратно или при неспазване на правилата на формалната логика, е възможно касационната инстанция да приеме, че фактическите обстоятелства са били ненадлежно установени. В настоящето дело такива нарушения не се установяват, както вече беше изложено по-горе. След като няма пороци при формиране на вътрешното убеждение на решаващите съдилища, не се поставя под съмнение установената фактическа обстановка. В рамките на установените факти правните изводи се възприемат от касационната инстанция като законосъобразни и правилни. Конкретните доводи, развити от подс. П. и от защитниците К., Р., М., за недоказаност на осъществяването на заплаха от страна на подсъдимите и за липса на осъществено изпълнително деяние на престъплението, не държат сметка за това, че се касае до съучастническа дейност на подсъдимите П. и Б., като конкретното поведение и отправяни реплики поотделно от всеки един от подсъдимите в различно време не следва да се разглеждат сами по себе си, а във фактическа и логическа връзка. Без основание е оплакването, за неправилност на извода на решаващите съдилища, че началото на отправеното заплашване е 23.10.2015г. при срещата в пицария „име“. Независимо от липсата на конкретно формулирана заплаха от подс. П. към свид. П., съдържанието на репликите на този подсъдим, за това, че за него работят десет журналисти, че е обичайна практика да се публикуват компрометиращи материали срещу заплащане, че той ще разпореди свалянето на вече публикуваните материали за [фирма], са могли да създадат у пострадалия представа за бъдеща дейност, която би могла да се отрази неблагоприятно на обществената оценка за него. Последващите липса на отговор на повикванията от свид. П. към подс. П. и проведеният телефонен разговор съставляват част от хронологията на събитията, независимо от това, че тези обстоятелства не сочат на обективирана от подс. П. заплаха. По-нататък, обстоятелствата, че подс. П. уговорил срещата при пилоните на /сграда/, че при тази среща подс. Б. изписал на телефона си числото 20 000 и конкретизирал, че това трябва да се даде, за да спрат статиите, както и че са подготвени статии с подобно съдържание за дружеството за публикуване в чужбина, като от поведението на свидетелите зависи дали те ще излязат, недвусмислено сочат на реализиране на заплаха от страна на двамата подсъдими към свид. П.. Това, че поведението на подсъдимите се оценява като заплаха с разгласяване на позорни обстоятелства спрямо свид. П. има логическо потвърждение в последвалите телефонни разговори между подс. Б. и свид. В., съдържащи на практика въпрос за по-нататъшното поведение на свидетелите и при изразена готовност от свид. В., насочване да се „подготвят“. Осъществяването от двамата подсъдими на заплаха спрямо П. е обективирано и при срещата между свидетелите П. и В. и подс. Б. на бензиностанция „фирма“, в която този подсъдим недвусмислено посочил, че има указания да им предаде да оставят парите в пощенска кутия. Отказът на сторят това е бил последван от телефонно обаждане от подс. П. към свид. В., в който същият настоявал за нова среща за предаване на парите, на която свидетелката да отиде сама, като неизпълнението на това подсъдимият свързал с публикуване отново на статията. Тези обстоятелства също са елемент от логическото развитие на действията по заплашване, като неизпълнението на желаното от подсъдимите поведение от страна на П. е свързано с публикуване на статии за пострадалия и неговото дружество в няколко сайтове. Описаните фактически обстоятелства правилно са били анализирани от контролирания съд като осъществяващи изпълнителното деяние на престъплението по чл. 213а, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1 от НК при условията на съучастие. На практика поведението на подсъдимите лица, разледано в неговата последователност и връзката между отделните събития, сочи, че двамата са осъществили спрямо постр. П., както лично спрямо него, така и посредством свидетелката В., заплахи за бъдещо увреждащо действие спрямо П. – продължаващо разпространение и последващо публикуване на статии, засягащи обществената оценка за пострадалия. Така двамата подсъдими са мотивирали свид. П. към поведение, противно на волята му, изразяващо се в предоставяне на определена парична сума. Аргументацията на АСпНС по отношение на субективната страна на деянието и аргументирането на специалната цел е подробна и правилна и не е необходимо да бъде преповтаряна. От касаторите – подсъдими се възразява срещу възприемането от въззвния съд на осъществяване на заплаха от страна на подсъдимите лица спрямо свид. П., с доводи, че не се касае до заплаха, а до настояване от страна на свидетелите П. и В. да узнаят поръчителя на публикацията, за предлагане от страна на свид. В. на подкуп, за да бъде свалена статията и да бъде разкрит поръчителя. Тези възражения не се възприемат от настоящата инстанция. Действително, от възприетата фактология е видно, че първоначално настояването на свидетелите В. и П. пред подс. П. е било за сваляне на публикуваните в електронните сайтове статии, касаещи [фирма] и постр. П.. Впоследствие обаче, независимо от поддържания интерес в описаната насока от свидетелите, подсъдимите са поставили условие – заплащане на парична сума, за да бъде прекратено разпространяването на публикациите и да не публикуват нови статии с увреждащо обществената оценка за свид. П. и в качеството му на собственик и управляващ дружеството съдържание. Следователно, искането за извършване на имуществено разпореждане с парична сума от страна на подсъдимите е било свързано основно със заплахата от осъществяване на бъдещи увреждащи пострадалия действия. В този смисъл не може да се поддържа успешно, че свидетелката В. неправилно е възприела посочването от подс. Б. на сумата от 20 000лв. като принуда, а всъщност тази сума е била подкуп за сваляне на статията и разкриване на поръчителя й. Изяснената фактология, макар да има елемент и на интерес от разкриване на източника на информацията за статията от страна на двамата свидетели, несъмнено сочи на заплашване от страна на подсъдимите с бъдещо разгласяване на позорни обстоятелства за свид. П. и свързаното с това поискване на определено поведение от страна на този свидетел – разпореждане със сумата. Настоящият състав не възприема възраженията за материално правна незаконосъобразност, изложени в писмените бележки от адв. Р.. В тях, освен другите доводи, които вече бяха обсъдени, се претендира несъставомерност на извършеното, понеже не са налице доказателства, че при поместване на публикацията на сайта и към датата на първата среща на подс. П. със свидетелите П. и В., подсъдимият е имал за цел да принуди пострадалия да се разпореди с паричната сума, като го заплаши с разгласяване на позорни обстоятелства. Без съмнение, доказателства за подобно намерение у подс. П. няма, още повече че няма такива за това, той да е знаел за поместването в сайта на публикацията, касаеща свид. П.. Това не изключва съставомерността на извършеното, защото, за да прецени, че подсъдимите са заплашили постр. П. с разгласяване на позоряща го информация, въззивният съд е съобразил установените обстоятелства за това, че паричната сума е била поискана, за да бъде спрян достъпът на потребителите на сайта до публикацията и за да не бъдат публикувани в електронните сайтове статии с подобно съдържание. По отношение на възраженията в касационната жалба от адв. М. за това, че адресатът на принудата не се е почуствал заплашен, изводими от заявеното от свид. В. при разговора й с подс. Б., че е възприела заявеното от него като „глупост“. Преди всичко следва да се посочи, че заплашването с разгласяване на позорни обстоятелства е било доведено от двамата подсъдими в различни моменти до знанието най-вече на свид. В., а също и на свид. П., но адресатът на тази заплаха, доколкото позорящите обстоятелства, с чието разгласяване е бил заплашен, са се отнасяли до неговата личност, е бил постр. П.. Освен това, реакцията на свид. В. при срещата й с подс. Б. – нейното изявление, за което тя самата свидетелства, че е казала на този подсъдим по отношение на заявеното от него, че това са „глупости“, не могат да бъдат тълкувани в посочената от касатора насока. Това е така, понеже самата свидетелка посочва, че е възприела казаното от подсъдимия като заплаха, а и в последствие продължилото въздействие от страна на подс. Б., отново е обективирало заплахата. Възраженията в жалбата от адв. С. за материално правна незаконосъобразност поради неизясняване на въпроса дали процесните статии съдържат позорящи обстоятелства и клеветнически твърдения, настоящата инстанция не може да сподели като основателни. Обективно, съдържанието на публикацията в електронния сайт се преценява като позорящо постр. П. като личност и като изява в професионалната му дейност. Информацията в публикацията е такава, че да се отрази негативно на обществената оценка за постр. П., като заплахата от страна на подсъдимите е била с публикуване и на други статии с подобно съдържание – позорящи този свидетел. За осъществяване на заплашване чрез разгласяване на позорящи обстоятелства е достатъчно да бъде заплашен пострадалия, че позорящата информация ще бъде доведена до знанието на трети лица. Необходимо е да се отбележи, че обстоятелствата, с чието разпространяване бива заплашван пострадалия, трябва да са позорящи,засягащи обществената оценка за него. Няма изискване в закона тези обстоятелства да са верни или не. Верността на приписваните обстоятелства може да изключи наказателната отговорност на дееца при обвинение за клевета, предвид разпоредбата на чл. 147, ал. 2 от НК. При принудата по чл. 213а от НК не е необходима преценка за истинността на обстоятелствата, с чието разгласяване бива заплашен пострадалият, достатъчно е фактите да бъдат накърняващи обществената оценка за пострадалия. Доводите в същата жалба от адв. С., както и в тази от адв. Х., са свързани и с това, че позорящите обстоятелства могат да бъдат насочени само срещу човешка личност, но не и срещу юридическо лице, с което отново се претендира несъставомерност. В настоящия случай, публикуваната вече информация за пострадалия и за дейността на управляваното дружество, негова собственост, както и заплахата за бъдещо публикуване на статии с такова съдържение, независимо, че се отнася в някои части и до обстоятелства, свързани с упражняване на търговската дейност от [фирма], е насочена към накърняване на личния и професионален облик на свид. П.. Изнесените обстоятелства са позорящи с оглед на поведението му като личност и като упражняващ професионална дейност чрез дружеството си в сферата на инсталиране и експлоатация на игрални автомати. Така че не става дума за накърняване на търговската позиция на дружеството, а за разгласяване на негативни обстоятелства за свид. П., освен като личност, също и като негов собственик и управител. Настоящият състав намира за неоснователни и доводите в касационата жалба от адв. Х. за наличие на обстоятелства, обосноваващи отпадане на наказателната отговорност на подс. П. поради доброволен отказ от опит, изразил се в сваляне на статията и публикуване на опровержение. Престъплението по чл. 213а от НК е на формално извършване и поради това не е необходимо заканата да бъде изпълнена, а за да бъде осъществен състава на престъплението е достатъчно заплахата да е обективирана за постигането на преследваната от дееца цел - разпореждане от страна на пострадалия с паричната сума. Доколкото престъплението е довършено с обективиране на заплахата, последващите действия по изпълнение или неизпълнение на действията, с които е заплашен пострадалия, са без значение за съставомерността на извършеното, а също не могат да се ценят на плоскостта на доброволен отказ от довършване на деянието. Също така е без основание оплакването, че съдът е неглижирал съществен елемент състава на престъплението – настъпването на тежки последици. Този обективен признак е относим само към една от предвидените в състава на чл. 213а, ал. 1 от НК форми на заплашване –застрашаване с друго противозаконно действие с тежки последици. Предвид на изложените съображения настоящата инстанция намира за лишено от основание искането в касационните жалби от подс. П. и от защитниците му и от защитника на подс. Б. за отмяна на постановените съдебни актове и оправдаването на подсъдимите. Признаването на подсъдимия за невиновен и оправдаването му е възможно само в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Това не може да бъде сторено от касационния съд, понеже установените фактически положения обосновават извод за осъществен от всеки един от подсъдимите състав на престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 4, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. По оплакванията, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, съдържащи се в жалбата от частния обвинител Л. П. – П., чрез повереника – адв. А.. Този касационен жалбоподател претендира неправилна квалификация на извършените от подсъдимите деяния по чл. 213а от НК и прави съответно искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед признаването на подсъдимите за виновни в извършване на по-тежко наказуемото престъпление, за което е бил внесен обвинителен акт. Идентични доводи са правени и пред въззивния съд, като последният е отговорил аргументирано защо възприема дадената от първостепенния съд правна квалификация на деянието. Касационната инстанция се съгласява с изложеното от контролираната инстанция, като доколкото отново се правят такива доводи, е необходимо да изложи и собствени съображения. Разглежданите престъпни състави по чл. 214 от НК и по чл. 213а от НК не разкриват разлика по отношение на обекта на посегателство, както и по отношение на характеристиката от обективна страна, че изпълнителното деяние може да се осъществи само чрез действие, а от субективна страна е изискуем пряк умисъл поради предвиждането на спезиална цел. Първата съществена разлика между двата състава се състои в това, че принудата по чл. 214 от НК може да се осъществи чрез всички форми на психическо и/или физическо насилие, докато по чл. 213а от НК тя се осъществява единствено чрез заплашване, при това чрез изчерпателно изброените от закона форми. Друга съществена разлика е тази, че престъплението по чл. 214 от НК е резултатно, докато това по чл. 213а от НК е формално. В касационната жалба е обърнато внимание и на още една разлика – целта на дееца, като по чл. 214 от НК целта на дееца е да набави за себе си или за другиго имотна облага /користна цел/, а по чл. 213а от НК деецът цели да мотивира пострадалия да предприеме акт на имуществено разпореждане и това е достатъчно за съставомерността на деянието. Посочените разлики, отнесени към конкретната фактология на настоящето дело, сочат на правилност на правната квалификация на извършеното от двамата подсъдими по чл. 213а от НК. Това е така, защото, на първо място изпълнителното деяние се е изразило в заплашване с разгласяване на позорящи обстоятелства и това е типично изпълнително деяние по посочения престъпен състав. На второ място, установените обстоятелства по делото обосновават извод, че поведението на двамата подсъдими – заплашване на пострадалия с разгласяване на позорящи го обстоятелства, е било насочено към неговото мотивиране да осъществи акт на разпореждане с парична сума, против волята му. Доказателствата по делото не позволяват извод, че целта на подсъдимите е била користна, набавяне на имотна облага, а обосновават само целта да бъде мотивиран пострадалия да предприеме определено поведение. Така че доводите на частното обвинение за материално правна незаконосъобразност на атакувания акт не могат да бъдат възприети и не са налице основания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В жалбата от гражданския ищец и частен обвинител П. се съдържа и оплакване за материално правна незаконосъобразност на въззивното решение поради определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено на П., в нарушение на чл. 52 от ЗЗД. Това нарушение се претендира като последица от неправилната правна квалификация на извършеното. Доколкото доводите за съставомерност на деянието по по-тежко наказуемо престъпление се възприемат като неоснователни, то те не могат да обосноват сами по себе си промяна на размера на присъденото обезщетение. Освен това, за да увеличи размера на обезщетението на гражданския ищец на десет хиляди лева, АСнС е направил правилна преценка на обективните обстоятелства, имащи значение за преценката за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Съобразена е съществената степен на накърняване на доброто име на Л. П. – П. както в аспекта на личното му проявление, така и предвед негативното влияние върху обществената оценка за него като лице, упражняващо търговска дейност чрез собственото му дружество. Жалбата на адв. М. съдържа декларативно оплакване срещу увеличаването на размера на присъденото на гражданския ищец обезщетение. Поради липсата на конкретни доводи и с оглед на изложените съображения във връзка с жалбата от гражданския ищец П. за съответност на присъденото обезщетение с критериите по чл. 52 от ЗЗД, касационният състав не намира причина да ревизира изводите на решаващия съд. По отношение на оплакванията, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 5, вр. ал. 1, т. 3 от НПК, направени във всички касационни жалби. Жалбите от подс. П. и от неговите защитници съдържат доводи за несъобразяване на определеното му от въззивния съд по-голямо като размер наказание с преценката за личната му степен на обществена опасност, която се претендира да не е висока предвид чистото съдебно минало, трудовата ангажираност, липсата на противообществени прояви. В жалбата от защитника на подс. Б. се претендира явна несправедливост на наложеното на този подсъдим наказание като функция от неправилното му осъждане. Оплакванията по отношение на наказанията и на двамата подсъдими не могат да бъдат възприети като основателни. За да увеличи размера на определеното на подс. П. наказание, АСнС правилно не се е съгласил с преценката на първостепенния съд на обстоятелствата, влияещи върху отговорността му. Не могат да бъдат критикувани изводите на въззивния съд във връзка с преценката за степента на обществена опасност на деянието и на конкретния деец с оглед спецификите на извършеното от него деяние. Именно отчитането на посочените обстоятелства е обосновало утежняване на санкционните последици за подс. П.. Наказанието му е определено при превес на смекчаващите вината обстоятелства, като е видно, че тези, посочени в жалбите от защитата на подс. П., не са били неглижирани или подценени. Въззивният съд е изложил законосъобразни съображения за несъгласието си с определянето на наказанието на подс. Б. в хипотезата на чл. 55 от НК, което е било сторено от първостепенния съд. Законосъобразно не се е съгласил с преценката, направена от СпНС, че и най-лекото предвидено в закона наказание би се явило несъразмерно тежко за така извършеното престъпление, доколкото степента на обществена опасност на извършеното правилно е оценена като висока. Наказанието, определено от АСнС в хипотезата на чл. 54 от НК, е на предвидения в специалната норма минимум, като е съобразен значителен превес на смекчаващите вината обстоятелства. При тези съображения, касационната инстанция намери, че липсва очевидна диспропорция между наложените на подсъдимите лица наказания с обществената опасност на извършеното деяние и на дейците, като оценката на смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства е съответна и изчерпателна. Поради това претенцията за намаляване на наказанията, направена с касационните жалби, е лишена от основание. Касационният съдебен състав намира за неоснователни и възраженията в жалбата на частния обвинител П. чрез повереника, за несправедливост на наложените на подсъдимите наказания. В нея се претендира неправилно приложение на института на условно осъждане и се иска ефективно изтърпяване на наложените наказания. Според тази инстанция изводите на въззивния съд досежно наличието на предпоставките по чл. 66 от НК не търпят укор. Размерът на определените на подсъдимите П. и Б. наказания формално позволява отлагане на изпълнението на наложените наказания. Освен това е обоснована с оглед данните за личността на подсъдимите, преценката, че целите на специалната превенция биха могли да бъдат постигнати без изолирането им от обществото. Съображенията в касационната жалба за завишена степен на обществена опасност на конкретните деяния не могат да променят изводите за приложимост на условното осъждане, предвид преценката на възможността за поправяне и превъзпитание на подсъдимите чрез прилагане на обсъждания институт. С оглед изхода на делото и предвид направеното искане от частния обвинител и граждански ищец П., направените от него разноски за процесуално представителство пред настоящата инстанция в размер на 1 200лв. следва да бъдат възложени в тежест на подсъдимите. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 15 от 11.07.2018г., постановено по внохд № 330/2017г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, втори състав. ОСЪЖДА подсъдимите В. Н. П. и Н. Д. Б. да заплатят на гражданския ищец и частен обвинител Л. П. П. – П. сумата от по 600лв. всеки един от тях – разноски пред настоящата инстанция. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.