Ключови фрази

6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 614

София, 06.07.2022 г.



Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА

разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д. № 4229 по описа за 2021 г., намира следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. С. С., подадена чрез особения й представител адв. Искрен И. от ВАК, срещу решение №260128 от 13.07.2021 г., постановено по в. т. д. 107/2021г. по описа на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 260372 от 08.12.2020 г., постановено по т. д. № 200/2020 г. на Окръжен съд – Варна, в частта, в която е прието за установено, че П. С. С. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД по договор за ипотечен кредит от 07.11.2008 г. сумата от 54 536,78 евро – главница; 3683,95 евро – възнаградителна лихва за периода от 09.08.2017 г. до 17.07.2018 г.; 74,07 евро – лихвена надбавка за забава, от които 30,30 евро за периода 16.07.2018г. до 17.07.2018г. по т. 20.2 от Общите условя към допълнителното споразумение към договора за кредит и 30,30 евро за периода от 16.07.2018 г. до 17.07.2018 г. по т. 20.2 от Общите условия към допълнително споразумение към договора за кредит; 1683,04 евро, от които 949,92 евро – такса за управление по т. 12 от договора за кредит, 447,75 евро – застраховка за обезпечение на основание чл. 27 от Общите условия към договора за кредит и 285,37 евро – такса за подновяване на срока на действие на ипотеката, ведно със законната лихва върху главницата от 18.07.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 5499 от 20.07.2018 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 11055/2018 г. на Районен съд – Варна.
Касаторът счита, че решението е недопустимо, евентуално, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради допуснато съществено процесуално нарушение и поради необоснованост.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поставя следните процесуалноправни въпроси: 1/. Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване на дължимостта на вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва поради предсрочна изискуемост на кредита да бъде уважен за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ?; 2/. Допустимо ли е да се навеждат доводи за уважаване на иска за изискуемите към датата на заявлението по чл. 417 ГПК погасителни вноски и лихви по кредита, при положение че в исковата молба няма петитум за установяване на съществуването на вземане за изискуеми задължения по кредита и допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на дължимостта на вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва поради предсрочна изискуемост на кредита да бъде уважен за вноските с настъпил падеж при липса на разграничение на падежирали и непадежирали погасителни вноски към датата на заявлението, в заявлението по чл. 417 ГПК и в исковата молба, с която е предявен иск по чл. 422 ГПК? 3/. Длъжен ли е съдът да постави въпроси на страните по посочените от тях факти при нужда от изясняването им и да даде указания по чл. 145, ал. 2 ГПК, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изложи съображенията си по тях в мотивите на решението си? 4/. Допустимо ли е съдът да уважи иск за вземания по договор за банков кредит, предявен по реда на чл. 422 ГПК, в хипотеза на позоваване от ищеца на предсрочна изискуемост на кредита, при липса на разграничение на падежирали и непадежирали погасителни вноски? 5/. Следва ли второинстанционният съд с оглед задълженията си по чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника, да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и да постанови решението си върху приетите от него за установени факти, както и въз основа на закона, който е от значение за изхода на делото? Касаторът счита, че тези въпроси са решени в противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Тълкувателни решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк .д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 48 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 61206/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 246 от 21.05.2017 г. по т. д. № 2406/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 205 от 16.02.2017 г. по т. д. № 2932/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 211 от 30.06.2011 г. по гр. д. № 995/2010 г. на ВКС, IV г. о. решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, II г. о., решение 235 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 324 по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о.
Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като счита, че по поставените въпроси е налице противоречива практика.
Касаторът сочи, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Навежда доводи, че решението е вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск, на непредявено основание, вместо по предявения такъв за предсрочна изискуемост на кредита.
Ответникът по касация „Банка ДСК“ ЕАД, чрез пълномощника му адв. Х. К. Д., моли да не бъде допускано касационно обжалване поради липса на предпоставки и оспорва жалбата по същество.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното:
За да потвърди решението, с което са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1,т.2 ГПК искове въззивният съд е приел, че между страните в възникнало валидно облигационно правоотношение въз основа на сключен между тях договор за ипотечен кредит от 07.11.2007 г., по силата на който банката е предоставила на ответницата в качеството й на кредитополучател сумата от 80 000 евро за срок от 240 месеца и с падеж 9-то число на месеца, при възнаградителна лихва в размер на сбора от БЛП, определен периодично от кредитора и стандартна надбавка, като към момента на сключване на договора БЛП е бил в размер на 4,19 %, надбавката е била 2,46 % или общо 6,65 %. В чл. 13 от Договора за кредит е уговорено заплащане на такси съгласно тарифата на банката. В т. 20.1 от Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити, неразделна част от договора е уговорено, че при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора за кредит, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорната лихва, увеличена с наказателна надбавка от 3 %. В чл. 20.2 от ОУ е уговорена предсрочна изискуемост на кредита при забава в погасяването над 90 дни, при което кредитът се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10 %. Въззивният съд е кредитирал съдебно-счетоводната експертиза по делото, според която сумата по кредита е усвоена изцяло от кредитополучателя. Установено е частично погасяване на кредита, като след 30.11.2017 г. плащанията на редовните вноски е спряло. До деня на връчване на изявление за обявяване на предсрочната изискуемост – 30.05.2018 г., забавата е била 295 дни. Предвид изложеното съдът е приел, че са налице условията по чл. 20.2 от Общите условия към договора за кредит за обявяване на предсрочна изискуемост. Прието е, че волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост е връчено на длъжника чрез ЧСИ по реда на чл. 47 ГПК чрез залепване на уведомление. По отношение на дължимите от длъжника суми съдът е кредитирал заключението на вещото лице в съдебно-счетоводната експертиза. Предвид съвпадението на изводите с първата инстанция въззивният съд е препратил към мотивите й по реда на чл. 272 ГПК, като е потвърдил изцяло решението.
Настоящият състав счита, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос на касатора не е коректно зададен с оглед на посочване от една страна, че става въпрос за установяване на вноски с настъпил падеж, но ако предсрочната изискуемост на кредита не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но същия и не е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС. Съгласно приетото в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, става изискуемо след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В случая съдът е изследвал дали е обявена предсрочната изискуемост на кредита, като изводите му изцяло съответстват на практиката на ВКС-решение №148/02.12.2016год. на ВКС по т.дело №2072/2015год., І т.о. ТК и възможността да се връчи уведомлението от банката до длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита чрез ЧСИ, съгласно чл.18, ал.5 и чл.43 от ЗЧСИ и прилагане на правилата на чл.37-58 ГПК. Волеизявлението на банката, че ще счита кредитът за предсрочно изискуем, е надлежно връчено на длъжника съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК. В чл. 47, ал. 1-3 ГПК е уредена процедура, чрез която се гарантира, че ще бъде положена нужната грижа за откриването на насрещната страна, за да й бъде връчено съобщение. Ако въпреки това страната не бъде открита, в чл. 47, ал. 5 ГПК законодателят е уредил фикция, че съобщенията ще се считат за връчени. Такъв е и настоящият случай.
Вторият и третият въпрос, поставени от касатора, са неотносими към спора. Съдът е уважил предявения иск както за вноските с настъпил, така и вноските с ненастъпил падеж. Сочената от касатора хипотеза би била налице само ако съдът беше възприел, че не са налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Тогава съдът щеше да е поставен пред въпроса дали да уважи иска само за вноските, които са изискуеми. В този смисъл Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК. Но в настоящия случай съдът е приел, че е надлежно обявена предсрочната изискуемост на кредита. Поради това липсва причина за разграничение между вноските по кредита на падежирали и непадежирали. А и такова разграничение в исковата молба, както е прието в т. 2 от Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, не е нужно. Ищецът е сезирал съда с искане за установяване на дължимостта на всички непогасени вземания по обявен за предсрочно изискуем кредит, като по този начин е очертал основанието и петитума на иска. Предвид изложеното, обжалваното решение не е вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, както твърди касаторът във връзка с поставените правни въпроси.
Четвъртият и петият правен въпрос също не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване на решението. Касаторът сочи, че съдът не е обсъдил доводите му, че претендираните суми не се дължат на соченото от банката основание и че изявлението на банката за предсрочна изискуемост на кредита не е било получено от длъжника. Според настоящия състав съдът е обсъдил в решението си всички относими към спора доводи на страните, а несъгласието на касатора с мотивите на съда касае съществото на спора, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК настоящият съд счита, че цитираната от касатора съдебна практика е достатъчна, за да служи за общо ръководство на съдилищата при точното прилагане на закона и няма нужда от конкретизирането или допълването на същата. Освен това касаторът не е обосновал по какъв начин отговорът на поставените въпроси е от значение за развитието на правото. Противоречивото прилагане на съдебната практика на ВКС може да е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както излага касаторът.
Според настоящия състав решението не е очевидно неправилно. Същото не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При очевидната неправилност недостатъците на решението трябва да са от такова естество, че да могат да бъдат установени непосредствено. В настоящия случай решението съдържа последователна аргументация, като е невъзможно да се направи извод за правилността му без изследване на доказателствата по делото.
Поради гореизложено настоящият състав на ВКС намира, че не е налице нито едно от сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касация не е направил искане за заплащане на разноски, поради което такива не се присъждат.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260128 от 13.07.2021г., постановено по в.т.д. №107/2021г. на Апелативен съд –В..
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: