13 Р Е Ш Е Н И Е № 440 гр.София , 27 април 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети декември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП АТАНАС ГЕБРЕВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 1420/2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е инициирано по жалба от подсъдимата Ю. Е. К., срещу въззивна присъда № 88 от 17.03.2015 г., постановена по внчхд № 3030/2014г. на Софийски градски съд, 16 въззивен състав, в частта й относно предявените граждански искове. Наведените касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК се свързват само с неправилност и незаконосъобразност на потвърденото с въззивната присъда осъждане на К. да заплати обезщетение за претърпени от частната тъжителка Л. Т. неимуществени вреди. Искането, което се прави, е за изменение на присъдата на въззивната инсатнция, като бъдат отхвърлени предявените граждански искове, алтернативно – като бъде намален размерът на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди. В писмено допълнение към касационната жалба се развиват подробно съображения в подкрепа на заявените касационни основания. Излагат се доводи за липса на мотиви на въззивния съдебен акт по отношение на деликта, обосновал присъждането на обезщетения на Т.. Пространно се аргументира тезата, че не е реализиран деликт, понеже липсват елементите му. Твърди се, че липсва противоправност на поведението на подс. К., понеже няма конкретна правна норма, която тя да е нарушила с поведението си. Подчертава се, че частната тъжителка Т. целенасочено и по собствено желание е прекъснала лечението си, с което е попречила за достигане на желания краен резултат от него. Оспорват се изводите на решаващия съд за това, че са налице претърпени вреди от пострадалото лице, като се посочва, че по начало медицинската интервенция е обществено полезно действие, което в своята цялост и завършеност води до положителен резултат. С избирателно позоваване на приетите по делото експертизи се аргументира, че проведеното от подсъдимата лечение е било допустимо съобразно медицинските практики, както и че всяко обширно протетично, парадонтално или ортодонтско лечение води до нарушение на функцията и естетиката на лекуваните зъби, както и до други странични ефекти, включително болка с временен и краткотраен характер. Посочва се липса на умисъл у подсъдимата. Твърди се неподкрепеност от доказателствения материал на изводите на съда, че извършеното от К. не е било съобразено с конкретните правила на денталната медицина и е липсвало съгласие на увредената. Развиват се съображения, че решаващият съд не е обсъдил възможността причинените на пациентката повреди да представляват непредвидени усложнения от лечението й, което би изключило субективния признак на деликта, като се акцентира върху факта на решимост на пациентката в необичайно кратък срок да бъде коригирина аномалията в подредбата на зъбите и върху това, че като е прекъснала лечението си при подсъдимата, пациентката сама е допринесла за влошаване на състоянието си. Излагат се и съображения, че гражданските искове са недоказани по размер, като се твърди и несъобразяване с критериите по чл. 52 от ЗЗД. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. Ю. К. – адв. С., поддържа жалбата по изложените в нея доводи, като намира атакуваната присъда за неправилна в частта, в която се потвърждава първоинстанционната присъда в гражданско осъдителната част. Другият упълномощен защитник на подсъдимата – адв. Т., излага доводи за това, че не е доказана противоправността на деянието, като акцентира на наличие на съгласие от страна на частната тъжителка за започване на лечението и на факта, че тя сама е прекратила лечението си. Счита за недоказано по размер присъденото обезщетение. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на жалбата. Подсъдимата професор Ю. К. моли да бъде уважена жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 13.12.2013г., постановена по нчхд № 15830/2011г. по описа на Софийски районен съд, подс. Ю. Е. К. – А. е призната за виновна в това, че на 29.03.2010г. в [населено място] в кабинет в сградата на ФДМ на МУ – /населено място/, посредством преизпиляване на зъбите с оглед последващо лечение на парадонтит с лазер, нанесла на Л. Л. Т. лека телесна повреда, изразяваща се в депулпиране /умъртвяване/ на 17 зъба в устната кухина на Т., довело до нарушения във функциите на същите – до сериозни затруднения в дъвченето и силен оток, за немалък период от време, с което е причинила на същата разстройство на здравето, поради което и на основание чл. 130, ал. 1, вр. чл. 78а от НК е освободена от наказателна отговорност и й е наложено административно наказание глоба в размер на 2500лв. На основание чл. 45 от ЗЗД Ю. Е. К. – А. е осъдена да заплати на Л. Л. Т. сумата от 15 000лв., представляваща обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието – 29.03.2010г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска до пълния предявен размер от 20 000лв. Подс. Ю. Е. К. – А. е призната за виновна и в това, че за периода 29.03.3010г.-01.04.2010г. в [населено място] в кабинет в сградата на ФДМ на МУ – /населено място/, чрез изпиляване на зъбите с оглед лечение на парадонтит – посредством извършена интервенция с лазер и поради поставяне на временни конструкции, навлизащи в интерденталното пространство, поради наличието на дълбоки препарационни граници, дразнещи гингивата, нанесла на Л. Л. Т. лека телесна повреда, изразяваща се в болезненост в устната кухина, оток и затруднено преглъщане и отваряне на устата, с което е причинила на същата болка и страдание – престъпление по чл. 130, ал. 2, като на основание чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 5, вр. чл. 2, ал. 2 от НК, поради изтекла давност не й е наложено наказание. На основание чл. 45 от ЗЗД Ю. Е. К. – А. е осъдена да заплати на Л. Л. Т. сумата от 5 000лв., представляваща обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието – 29.03.2010г. – 01.04.2010г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска до пълния предявен размер от 20 000лв. Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските и на държавната такса върху уважените граждански искове. По жалба от подс. К. пред СГС е образувано внчхд № 3030/2014г. С определение от 08.10.2014г. по посоченото дело поради изтекла давност и с оглед на изявлението на подсъдимата, е прекратено наказателното производство за извършено в периода 29.03.2010г. – 01.04.2010г. престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК. Посоченото определение е било обжалвано пред ВКС и с Решение № 500 от 06.01.2015г. по нд № 1729/2014г. на ВКС, трето наказателно отделение, е отменено протоколно определение от 08.10.2014 г., постановено по внчхд № 3030/2014г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 82, ал. 1 от НК е било прекратено наказателното производство за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, водено срещу подсъдимата Ю. Е. К.. Коригирано е основанието за прекратяване - наказателното производство, водено срещу Ю. Е. К. за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, извършено на 29.03.2010г. - 01.04.2010г. е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, вр. чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК. Присъдата от 13.12.2013г., постановена по нчхд № 15830/2011г. на СРС,103 състав, е отменена в частта, в която подс. Ю. Е. К. е призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, осъществено на 29.03.2010г. - 01.04.2010г. Делото е върнато на СГС за по-нататъшното му разглеждане. С присъда № 88 от 17.03.2015г., постановена по внчхд № 3030/2014г. по описа на СГС, НО, 16 въззивен състав, описаната присъда от 13.12.2013г. по нчхд № 15830/2011г. на СРС, 103 състав, е била отменена, като подс. Ю. Е. К. – А. е призната за невиновна в това, че на 29.03.3010г. в [населено място] в кабинет в сградата на ФДМ на МУ – /населено място/, посредством преизпиляване на зъбите с оглед последващо лечение на парадонтит с лазер, нанесла на Л. Л. Т. лека телесна повреда, изразяваща се в депулпиране /умъртвяване/ на 17 зъба в устната кухина на Т., довело до нарушения във функциите на същите – до сериозни затруднения в дъвченето и силен оток, за немалък период от време, с което е причинила на същата разстройство на здравето, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдана по повдигнатото с частната тъжба обвинение за престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК. В гражданско осъдителната й част присъдата е била потвърдена. Подадената срещу въззивната присъда касационна жалба от подсъдимата К. е била върната с разпореждане на съдия-докладчик като недопустима. С определение № 101 от 08.09.2015г. по нчд № 1082/2015г. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, е отменил посоченото разпореждане за връщане на касационната жалба. Преди осъществяване на касационния контрол от настоящата инстанция е необходимо да се очертаят пределите на касационната проверка. Това е необходимо с оглед на предвидените в чл. 347, ал. 1 от НПК предели на касационната проверка. Принципно, касационната проверка не е нито всеобхватна, нито служебна. Поради това, законът изисква обжалващите страни да посочат в подадените от тях жалби и протести касационното основание по чл. 348 от НПК, данните, които го подкрепят и искането, което се прави. Касационното производство се ограничава до проверка на атакувания акт в пределите, определени от обжалвалата страна и на основанията, посочени от нея. Изключенията от това са визирани в чл. 347, ал. 2 от НПК, както и в случаите, когато обжалването е в тясна връзка и зависимост с непосочени в жалбата /или протеста/ въпроси. Без съмнение, предмет на касационно обжалване, съгласно чл. 346, т. 2 от НПК, са новите присъди на въззивната инстанция, освен тези, с които деецът е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от НК. Атакуваният съдебен акт е нова присъда, понеже е налице произнасяне на въззивната инстанция по виновността на подсъдимата, като постановеното от районния съд осъждане на К. за престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК е отменено и подсъдимата е призната за невиновна и оправдана по това обвинение. Внимателният прочит на подадената срещу новата въззивна присъда касационна жалба сочи, че нито в подадената в срок жалба, нито в допълнението към нея, направено по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК, подсъдимата е заявила недоволство от постановената спрямо нея оправдателна присъда по обвинението, по отношение на което наказателното производство е продължило – по чл. 130, ал. 1 от НПК, като също така не е оспорила мотивите и основанията за оправдаването си. Съдържанието на жалбата и на допълнението й сочи на недоволство от гражданско осъдителната част на съдебния акт, като доводите, развити в подкрепа на заявените касационни основания, са свързани единствено с изводите на контролирания съд, обосновали ангажирането на отговорността на подсъдимата за обезщетяване на вреди, причинени на частната тъжителка. Освен това, изрично направеното искане с касационната жалба, поддържано и в съдебното заседание пред настоящата инстанция, е за изменение на присъдата само в гражданско осъдителната част, понеже се иска отхвърляне на гражданските искове или намаляване на размера на присъденото обезщетение. Липсва оспорване на присъдата от страна на частната тъжителка в частта относно мотивите за оправдаването й. Поради тези съображения, свързани с определящото предмета на касационното производство съдържание на касационната жалба, подадена от подсъдимата, касационният съдебен състав счита, че извън предмета на проверката му е постановената присъда в частта й, с която подс. К. е призната за невиновна и оправдана по обвинението по чл. 130, ал. 1 от НК, включително и по отношение на основанията за оправдаването. По-нататък, съобразно съдебната практика, включително и задължителната – ТР № 1/2013г. на ОСНК на ВКС, при предявен и приет за съвместно разглеждане граждански иск, решаващият съд дължи произнасяне по него, както в случаите на оправдаване на подсъдимото лице, така и при прекратяване на наказателното производство на основание изтекла давност за наказателно преследване. Първоинстанционният съд е обективирал вътрешното си убеждение по въпроса за основателността на предявените граждански искове, като е уважил предявените от частната тъжителка искове за обезвреда, произтичащи от непозволено увреждане от двете деяния, квалифицирани като престъпление по чл. 130, ал. 1 и по чл. 130, ал. 2 от НК. Въззивният съд е осъществил контрол на постановената първоинстанционна присъда по отношение на обвинението за извършено престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК и по ангажирането на деликтната отговорност на подсъдимата във връзка с това обвинение. Прекратяването на наказателното производство по обвинението, повдигнато с частната тъжба, за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, вр. чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК е настъпило в хода на въззивното производство. Съобразно с т. 2 от ТР № 1/2013г., въззивната инстанция се е произнесла по приетия за съвместно разглеждане граждански иск, произтичащ от това деяние, независимо от прекратяването на наказателното производство. С касационната жалба, както вече беше обсъдено, се атакува въззивната присъда в гражданско осъдителната й част. В тази част новата въззивна присъда съдържа потвърждаване на първоинстанционната присъда. Това произнасяне включва потвърждаване на първата присъда по отношение на осъждането на К. на основание чл. 45 от ЗЗД да заплати на Л. Т. сумата от 15 000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от деянието, осъществено на 29.03.2010г., както и осъждането на К. основание чл. 45 от ЗЗД да заплати на Л. Л. Т. сумата от 5 000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от деянието, осъществено в периода 29.03.2010г. – 01.04.2010г. В частта, с която се атакува потвърждаването от въззивната инстанция на осъждането за заплащане на обезщетение, произтичащо от деяние, извършено в периода 29.03.2010г. – 01.04.2010г., по отношение на което наказателното производство е прекратено и присъдата в частта относно осъждането на К. за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК е отменена, касационната жалба следва да се прецени като недопустима. Независимо от постановения акт – нова въззивна присъда на СГС, в тази му част съдебният акт има характер на решение, постановено в хипотезата на чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 от НПК. Съобразно очертания в чл. 346 от НПК предмет на касационна проверка, актът, с който от СГС е потвърдена присъдата, постановена от СРС, по отношение на осъждането на подс. К. да заплати на частния тъжител Т. обезщетение за причинени неимуществени вреди на основание чл. 45 от ЗЗД в размер на 5000лв., произтичащи от деяние, извършено в периода 29.03.2010г. – 01.04.2010г., /извършена интервенция с лазер и поставяне на временни конструкции/, и отхвърлянето на граждански иск до пълния предявен размер, има характер на решение и не подлежи на касационен контрол. Поради това, в тази част касационната жалба от подс. К. не следва да бъде разгледана поради недопустимост. При тези съображения единствен предмет на касационна проверка остава потвърденото от въззивния съд осъждане на Ю. К. да заплати на Л. Т. на основание чл. 45 от ЗЗД сумата от 15 000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от деянието, осъществено на 29.03.2010г. и отхвърлянето на граждански иск до пълния предявен размер. По отношение на това произнасяне от въззивната инстанция не са относими съображенията, изложени по-горе досежно гражданския иск, произтичащ от деянието, осъществено в периода 29.03.2010г. – 01.04.2010г., независимо, че се касае до потвърждаване на първоинстанционнана присъда в тази й част. Това е така, понеже въззивнният съд е приел, че деянието, инкриминирано с частната тъжба, извършено на 29.03.2010г., не съставлява престъпление и е оправдал подсъдимата по обвинението по чл. 130, ал. 1 от НК, а това сочи, че е извършил нова преценка на фактическите и правни основания за ангажиране на деликтната отговорност на подс. К.. Макар и да е потвърдил първоинстанционната присъда по отношение на осъждането на К. на основание чл. 45 от ЗЗД, въззивният съд е извършил собствена преценка на фактите и на предпоставките по чл. 45 от ЗЗД, като срещу тези фактически и правни аргументи, изложени за пръв път в съдебния акт на втората инстанция, са насочени възраженията в касационната жалба. /В този смисъл е и определение № 101/08.09.2015г. на ВКС, второ наказателно отделение/. Именно в така очертаните предели, с оглед на предмета на касационно обжалване и обхвата на проверката, очертан с жалбата, дължи произнасяне касационната инстанция. Извършената от ВКС проверка за наличието на сочените в жалбата от подсъдимата и допълнението към нея касационни основания, сочи на извод за тяхната неоснователност. Без основание е позоваването в касационната жалба на разпоредбата на чл. 300 от ГПК и установената с нея задължителна сила на влязлата в сила присъда за гражданския съд по отношение на въпросите дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Посоченото е без отношение към произнасянето на наказателния съд в рамките на неприключилото производство по гражданския иск – задължителната сила е на влязлата в сила присъда /каквато настоящата не е/ и тя е по отношение на гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. В тази връзка, е несъстоятелно и твърдението в допълнението към касационната жалба, че предвид на постановеното оправдаване на подсъдимата, то деянието й не е противоправно. Противоправността е своеобразно качество на престъплението, като тя отразява запретеността на деянието от наказателно правната норма и установената наказуемост на това деяние. Наред с това, е необходимо установяване и на другите указани в чл. 9, ал. 1 от НК характеристики, за да се квалифицира едно деяние като престъпление. Противоправността на деянието също така е елемент от състава на непозволеното увреждане, но по смисъла на чл. 45 от ЗЗД тя не може да се идентифицира само с нарушаване на наказателно правна норма, а нейният обхват е значително по-широк. Затова, деянието може да е едновременно престъпление и деликт, но може да осъществява и само деликт при нарушаване на забраната да се вреди виновно другиму. В допълнението към касационната жалба се съдържат оплаквания за необоснованост на някои от фактическите изводи на въззивния съд, в частност тези, дали пациентката е била информирана за последиците от предлаганото й лечение и дали тя е дала информирано съгласие за провеждането му. Оспорват се също така фактически изводи на решаващия съд, с доводи, изведени избирателно от експертните заключения. Следва да бъде посочено, че така направените оплаквания от касатора са такива, за необоснованост на съдебния акт, а необосноваността не съставлява самостоятелно касационно основание, поради което те няма как да бъдат разгледани. Освен това, оценката на доказателствата е суверенно право на решаващия съд и касационната намеса по отношение на нея е недопустима. Твърдяното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, се подкрепя със съображения за липса на мотиви по отношение на фактическия състав на деликта и вътрешно противоречие на мотивировката на въззивния съд. Тези оплаквания са без основание. Въззивният съд, при спазване на процесуалните правила, е направил задълбочен и логичен анализ на доказателствата по делото, като е ясно проследим процеса на формиране на вътрешното му убеждение. Изложил е съображения за кредитиране на доказателствените източници, като приетите експертни заключения са обсъдени подробно. Съдът не е допуснал превратно възприемане на доказателствата или такова, не според действителното им съдържание. Прочитът на мотивите на въззивната присъда сочи на извод, че те съдържат съображения както от фактическа страна, така и правната оценка на тези факти на плоскостта на състава на непозволеното увреждане. Несъгласието на касационния жалбоподател с тези изводи и направената собствена интерпретация на избирателно посочени части от експертните заключения, не могат да обосноват оплакването по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото твърдения на една от страните в процеса какви фактически обстоятелства счита за установени, не запълват съдържанието на касационното основание „допуснато съществено нарушение на процесуалните правила“. От въззивния съд не са нарушени правилата за събиране и оценка на доказателствата. Кредитирането с доверие на показанията на свид. Т. не е произволно, понеже заявените от него факти са преценени като достоверни и чрез съпоставката с доказателства, установени от други доказателствени източници. Така че, не само въз основа на показанията на цитирания свидетел, е направен извод за това, че частната тъжителка Т. не е била пълноценно информирана от К. в конкретика за предлагането лечение, даже напротив – подсъдимата е укрила от пациента очакваните силни болки от едновременното изпиляване на зъбите. Поради това, заявеното в касационната жалба, че пациентката е демонстрирала решимост да й бъде проведено лечение в необичайно кратък срок /което се претендира като изключващо противоправността/, не намира опора в материалите по делото. Т. се е съгласила с предложения й от подсъдимата темп на осъществяване на лечението, но без да е била информирана в конкретика за плана за реализирането му, за обичайно възможните неблагоприятни последици и евентуални усложнения. Въззивният съд не може да бъде упрекнат и в неправилен подход при оценката на приетите по делото експертни заключения. Те са били подложени на внимателен анализ във връзка с доказателствените източници и доколкото се касае до отделни заключения, изготвени от вещи лица със специализация в различни области /лицево-челюстна хирургия, пародонтология, ортодонтия, протетика/, аргументирано са направените изводите за това, дали проведеното лечение е било в съответствие с добрата дентална практика. Лишено от основание е и оплакването за липса на мотиви на въззивната присъда във връзка с основанието и размера на уважената гражданско правна претенция. Съдебният акт съдържа дължимата аргументация по отношение на основанието за ангажиране на отговорността на К. за обезвреда на причинените на Л. Т. неимуществени вреди. Съдът е обективирал също така и съображенията си по отношение на обективните критерии за преценка на справедливото по размер обезщетение. Предвид на изложеното, не се установяват нарушения от категорията на съществените, допуснати при постановяване на атакувания съдебен акт. Настоящият състав на касационната инстанция също така не намира въззивният съд да е нарушил материалния закон, като е потвърдил осъждането на основание чл. 45 от ЗЗД на Ю. К. да заплати на Л. Т. сумата от 15 000лв. - обезщетение за причинени от деянието на 29.03.2010г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането. /Извън контрола е отхвърлителната част поради липса на жалба от страна на частната тъжителка и граждански ищец/. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, чиито елементи са: деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. При установяване на фактическия състав на деликта, първият елемент, който принципно е установим и е намерен за установен от контролирания съд, е деянието. Съобразно очертаните предели на касационната проверка, въпросът е дали на 29.03.2010г. подс. К. е извършила деяние, и отговорът на този въпрос е положителен. Деянието представлява конкретна външна проява на дадено лице и съобразно фактическите рамки на обвинението и фактите, възприети от въззивния съд, конкретното поведение на К. се е изразило в извършени на 29.03.2010г. за времето от 14 до 21 часа стоматологични манипулации – д-р К. е извършила изпиляване на 26 зъба – безпрагово и с дълбоки препарационни граници, извършила е целенасочено умъртвяване /депулпиране/ на 17 зъба след поставяне на упойки. Осъществяването от страна на подсъдимата на описаните действия не е спорно и е изводимо от доказателствената съвкупност. В касационната жалба се възразява срещу изводите в атакуваната присъда за това, че извършеното от подс. К. е противоправно. Възраженията на касатора се основават на липсата на конкретни правни норми, съдържащи предписание за дължимо поведение и на това, че за постигане на определен финален медицински резултат е необходимо да се премине през отделни стадии на лечение, които моментно не са благоприятни. Въззивният съд е изложил правилна мотивировка по отношение на противоправността на деянието, като е посочил, че с осъществените действия – стоматологични интервенции по изпиляване на зъбите на Т., подсъдимата е нарушила не само общия запрет да не се вреди виновно другиму, а и поведението й има конкретно противоправно измерение. Това е така, понеже лечението на пострадалата – пациентката Т., е било насочено едновременно към наличните при нея ортодонтска деформация и хроничен пародонтит. При осъществяване на лечението на деформацията и на пародонталното заболяване, подсъдимата е била длъжна да се съобрази с правилата на добрата стоматологична практика, които макар да нямат характер на писани правни норми, са общоприет модел – протокол за поведение на лекуващия при определени заболявания и състояния на пациента. Тези правила на денталната медицина са изводими чрез специалните знания на вещите лица, изготвили медицинските заключения. От експертните заключения е видно, че макар лечението на ортодонтската деформация чрез изпиляване на зъбите и последващо поставяне на коронки да представлява признат медицински метод /независимо, че посредством изпиляването и последващото естетично зъбопротезиране да не се лекува ортодонтската деформация – заключение на вещото лице д-р Б./, то самото изпълнение на този метод не е било съобразено с конкретни изисквания. А това е така, понеже при Т. е било налице и пародонтално заболяване, чието лечение принципно е прието да се осъществява в три последователни етапа, като извършването на протетични процедури – поставяне на коронки и мостове за подобряване на естетиката, се предприемат само и единствено след постигане на здрави пародонтални тъкани при джобове с дълбочина при сондиране не повече от 3 мм, а в случая това правило не е било съобразено /експертно заключение на д-р М./, както и че е приложима терапия с едновременно умъртвяване на зъби, но е допустимо да бъдат едновременно умъртвени до пет- шест зъба. Следователно, извършеното от подс. К. изпиляване на 26 зъба и депулпиране на 17 зъба, на фона на конкретната дентална проблематика при пациентката, поради неговата несъобразеност с правилата на стоматологичната практика, правилно е било преценено от въззивния съд като противоправно. Соченото от защитата обстоятелство, че тези действия от стана на лекуващия стоматолог са били насочени към постигане на желан благоприятен резултат от лечението не е от характер да изключи противоправността на поведението на подсъдимата, понеже извършената на 29.03.2010г. стоматологична интервенция е при неспазване на правилата на денталната практика и не може да се възприеме, че постигането на положителен резултат от лечението би оправдало извършени действия в нарушение на възприетата добра практика. Още повече, че за извършването на тази интервенция липсва информирано съгласие на пациентката – макар Т. да се е съгласила да бъде коригиран ортодонтския й проблем чрез изпиляване на зъби и поставяне на коронки, тя не е била уведомена от лекуващия стоматолог в конкретика за характера и обема на манипулациите, както е за възможността те да доведат до умъртвяване на живи зъби. Правилно контролираният съд е приел, че с описаното си поведение подс. К. е причинила на Л. Т. вреда, изразяваща се в причиняване на остра пулпитна симптоматика, която е наложила умъртвяване на други шест зъба и свързаните с това болки и затруднения в дъвченето и говоренето. Несъмнено е установена и причинната връзка между деянието и причинения резултат. Видно от експертните заключения /д-р М., д-р М., д-р К./, изпиляването на зъбите може да доведе до пулпитна симптоматика поради термично увреждане на зъбната пулпа, до нарушаване на функцията, естетиката и странични ефекти като болка. Според заключението на вещото лице д-р М., както и съобразно медицинската документация от лечението на пострадалата в „АДМ дентално студио“ и показанията на д-р А., вследствие на изпиляването на зъбите, Т. е имала силна болка в зъбите, които не са били умъртвени и се е наложило лечение за спешно неутрализиране на пулпитната симптоматика в шестте зъба. Следователно, именно поведението на подс. К. е каузално по отношение на увреждането на зъбната пулпа при пострадалата, което е имало за последица болки и страдания и девитализиране на още шест здрави зъби. Без съмнение, болките и негативните усещания могат да съпътстват стоматологичното лечение, като това се отнася в още по-голяма степен до обширно лечение, каквото е предприето в случая. Само че, за да се приемат тези съпътстващи странични ефекти за естествена и присъща последица от лечението, те би следвало да са с временен и краткотраен характер /в този смисъл, заключение на вещото лице д-р К./. В случая, обективно е установено, че причинената с изпиляването на зъбите пулпитна симптоматика не само не е била с временен характер, а е довела до необходимост от належащото й преодоляване чрез умъртвяване на живи зъби, в които е манифестирана тази симптоматика. Наведените в касационната жалба съображения за това, че като е прекъснала лечението си при д-р К., частната тъжителка е допринесла за влошаване на състоянието си и вредите за нея не биха настъпили, са лишени от основание. Това е така, понеже след като е извършила изпиляване на зъби на Т. на 29.03.2010г., в следващите дни – 30.03. и 31.03.2010г, тъжителката отново е била подложена на по-нататъшни интервенции, въпреки че се е оплакала от нетърпима болка, което обстоятелство води до извод, че подсъдимата не е предприела никакви действия за да преодолее причинената пулпитна симптоматика, даже напротив – продължила е осъществяване на други манипулации. Без основание са възраженията в касационната жалба за това, че деянието не е било извършено виновно от подс. К.. В тази насока въззивният съд е изложил пространни и верни мотиви, като е приел, че у подсъдимата липсва умисъл, което е обосновало и оправдаването й по обвинението поради субективна несъставомерност. При все това обаче, е налице изискуемата за деликта вина, като в конкретния случай тя е във формата на несъзнавана непредпазливост. Подс. К. не е целяла или допускала настъпването на вредните последици от поведението си при едновременното изпиляване на 26 зъба на Т., но предвид на професионалните си знания и умения /освен лекар по дентална медицина, тя е и хабилитиран преподавател/, както и на обема на извършената медицинска интервенция и на факта, че в процеса на изпиляването тя е извършила умъртвяване на 17 зъба, се налага извод, че е могла и е била длъжна да предвиди увреждането – засягането на пулпата на част от зъбите на пострадалата, наложило тяхното умъртвяване. Не може да бъде възприет като основателен доводът на касатора, че не е била обсъдена възможността настъпилият резултат да е възможно непредвидено усложнение от лечението. Експертните заключения сочат, че възпаляването на пулпната тъкан и пулпитната болка са възможна последица от термични фактори при изпиляване наведнъж на голям брой зъби на пациент, така че тази последица като възможен резултат, е следвало да бъде предвидена от лекуващия стоматолог. Изложените съображения сочат, че в съответствие с материалния закон предявеният иск за обезщетяване на претърпени от Т. неимуществени вреди в резултат от деянието, извършено от подс. К. на 29.03.2010г., е уважен като основателен, предвид осъществяването на състава на непозволено увреждане. По отношение на неговия размер, същият е определен от въззивния съд в съответствие с критериите за справедливост, залегнали в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и тези критерии са преценени чрез обективното им проявление. Като обективни обстоятелства правилно са били възприети тези, че пулпитната симптоматика е била проявена едновременно в шест зъба, което сочи на търпени болки и страдания в обем, надхвърлящ обичайния при такива увреди. Доказателствено подкрепени са и изводите за това, че при Т. е било нарушено осъществяването на основни функции, свързани с дъвчене, говорене, даже и дишане поради болката. Отчетено е и обстоятелството за необходимост от подлагане на допълнителни манипулации за преодоляване на болката и лекуване на засегнатите от пулпитна симптоматика шест зъба. Възприемането на изброените обстоятелства е довело до законосъобразен извод, че за репариране на причинените на Л. Т. неимуществени вреди от деянието на 29.03.2010г. подс. К. следва да й заплати сумата от 15 000лв. В този смисъл оплакването за нарушение на закона при решаване на въпроса за гражданската отговорност е неоснователно, както е неоснователно и искането за корекция на въззивното решение с отхвърляне или намаляване размера на разглеждания граждански иск. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 88 от 17.03.2015г., постановена по внчхд № 3030/2014г. по описа на СГС, НО, 16 въззивен състав в обжалваната част, в която е потвърдена първоинстанционната присъда, с която на основание чл. 45 от ЗЗД Ю. Е. К. – А. е осъдена да заплати на Л. Л. Т. сумата от 15 000лв. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от Ю. Е. К. срещу същата присъда, в частта, в която е потвърдена първоинстанционната присъда, с която на основание чл. 45 от ЗЗД Ю. Е. К. – А. е осъдена да заплати на Л. Л. Т. сумата от 5 000лв. В останалата част присъдата е влязла в сила. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.