6 Р Е Ш Е Н И Е
№ 12
гр. София, 18 февруари 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ХРИСТИНА МИХОВА
при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор М.Михайлова, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 1225/2018 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба от повереника на частните обвинители З. К. К. и С. С. К. срещу решение № 102/10.04.2018г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по внохд № 100/2018г. по описа на същия съд.
В жалбата се релевира касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Твърди се, че спрямо подсъдимия А. е проявено необосновано снизхождение, като му е наложено наказание лишаване от свобода в занижен размер с приложението на чл. 66, ал.1 от НК. Принципно се изразява несъгласие с подхода начина на изтърпяване на наказанието да се преценява след редукцията по чл. 58а от НК. Според повереника щом преди редукцията е отмерено наказание непозволяващо приложението на чл. 66, ал.1 от НК, то е недопустимо тази разпоредба да се прилага и за окончателно определеното наказание. Същевременно даденият от въззивния съд отговор на посоченото възражение бил формален и неубедителен. Поставя се акцент на обстоятелството, че жертвата е малолетно дете, поради което неправилно при индивидуализация на наказанието е отчетено съпричиняване на резултата. Като необоснован се оспорва и извода на първоинстанционния съд, че бащата на детето е дал съгласие то да се вози на превозното средство. Прави се искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд с указания за увеличаване размера на наложеното наказание, което да бъде изтърпяно ефективно.
В съдебно заседание на ВКС прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.
Частните обвинители З. К. и С. К., редовно уведомени не вземат лично участие в касационното производство, като чрез повереника си - адв. Н. поддържат жалбата и молят да бъде уважена.
Подсъдимият С. Х. А., лично и чрез служебния си защитник адв. И. моли жалбата да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд, като провери правилността на обжалваното решение в пределите по чл. 347 от НПК, намери следното:
С присъда № 98 /22.11.2017г., постановена по нохд № 1356/2017г., Пловдивският окръжен съд, след процедура на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 372, ал. 4 във връзка с чл. 371, т. 2 от НПК, признал подс. С. А. за виновен в това, че на 04.08.2016г. на път на територията на ДЛС ”Т.”, ловно стопанство „Тъмраш”, в землището на [населено място], обл. Пловдив, при управляване без да има съответната правоспособност и като водач на МПС Г. „Д. Д.” е нарушил правилата за движение по чл. 102 от ЗДвП, като предоставил моторното превозно средство на неправоспособния 9 - годишен К. З. К. и по непредпазливост е причинил смъртта му, поради което на осн. чл. 343, ал. 3, б. ”б”, пр. 1 във връзка с ал. 1, б.”в” във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 373, ал. 2 от НПК във връзка с чл. 58а, ал.1 от НК е осъден на 2 (две) години и 8(осем) месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено с изпитателен срок от 5(пет) години, считано от влизане в сила на присъдата.
Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото.
По протест на прокурора и по жалба на повереника на частния обвинител З. К. с искане за увеличаване на наказанието и постановяване на ефективното му изтърпяване, е образувано внохд № 100/18г. по описа на Пловдивски апелативен съд, приключило с постановяването на атакуваното пред ВКС решение. С него изцяло е потвърден първоинстанционния съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира жалбата на частния обвинител З. К. за подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т.1 от НПК, поради което е допустима.
Жалбата на частния обвинител С. К. е недопустима поради процесуалната невъзможност за т.нар. „прескачащо обжалване”, позволяващо контрол на първоинстанционните актове по жалба или протест, подадени директно в касационната инстанция. Константна е съдебната практика, че за да възникне правото на касационно обжалване на въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционната присъда, е необходимо процесуалният субект първо да се е възползвал от процесуалната възможност да атакува първоинстанционния съдебен акт (вж. Р. № 10 от 21.02.2018 г. на ВКС по н. д. № 1226/2017 г., I н. о.; Решение № 491 от 16.12.2015 г. на ВКС по н. д. № 1515/2015 г., I н.о). В настоящия случай тази възможност не е използвана от частния обвинител К., поради което(щом се иска от нейна страна утежняване положението на подсъдимия за първи път в касационната жалба), произнасяне по същество по жалбата й е недопустимо.
Жалбата на частния обвинител К., като допустима, подлежи на разглеждане.
По същество е неоснователна.
В рамките на развилата се диференцирана процедура по гл.27 от НПК, с пълно признаване на фактите по обвинителния акт, въззивният съд изцяло е утвърдил приетата от окръжния съд фактическа обстановка, довела до осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 343, ал.3, б.”б”, пр.1 във връзка с ал.1, б.”в” във връзка с чл. 342, ал.1 от НК. Установено по делото, че на инкриминираната дата подсъдимият А. е предоставил на 9-годишния К. К. управлението на МПС Г. „Д. Д.” НРХ, при което възникнало транспортно произшествие, в резултат на което детето починало.
Развитите в касационната жалба съображения за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, не могат да се споделят. Апелативният съд подробно се е спрял на доводите на страните и с основание е отхвърлил искането на държавното и частното обвинение за увеличаване на наложеното наказание и отмяна на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 от НК. Обсъдил е наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността на подс. А. обстоятелства и е утвърдил заключението на първата инстанция, че наказанието следва да се определи при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, изразяващи се в чисто съдебно минало, положителните му характеристични данни, трудовата и семейната му ангажираност, както и изразеното искрено съжаление за станалото. Не е игнорирано и значението на отегчаващото отговорността обстоятелство, изразило се в завишената обществена опасност на деянието, поради факта на предоставянето на управлението на моторното превозно средство не просто на неправоспособно лице, а на такова, за което, поради малолетието му, именно възрастните следва да се грижат. Правилно не е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство факта, че подсъдимият е бил неправоспособен като водач на МПС, предвид разпоредбата на чл. 56 от НК и доколкото това обстоятелство е взето предвид при квалифициране на престъпната му дейност по чл.343, ал.3, б.”б” от НК. Така, при значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, при условията на чл. 54, ал.1 от НК инстанциите по същество са приели, че на подсъдимия следва да се определи наказание под средния предвиден размер, а именно 4(четири) години лишаване от свобода, което, след редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК е отмерено на 2(две) години и 8(осем) месеца лишаване от свобода.
При осъществяване на въззивния контрол апелативният съд не е подходил формално, като потвърждаването на първоинстанционната присъда, включително и относно размера и начина на изтърпяване на наказанието, не е резултат на безкритично му отношение към изводите на окръжния съд. Напротив, за разлика от него, въззивният съд правилно е отхвърлил заключението на първата инстанция, че една от косвените причини за настъпване на резултата се корени в поведението на бащата(касационния жалбоподател З. К.), позволил на сина си да се качи и вози на превозното средство. Касаторът, като баща упражнявал родителски контрол и надзор над малолетния си син, не може да бъде упрекнат за даденото от него разрешение, тъй като не е имал информация за липсата на правоспособност да се управлява МПС у подсъдимия, познавал го е от сравнително продължителен период от време, очевидно му е имал доверие и съответно – оправдано е поверил грижата за сина си на подсъдимия. Друг е въпросът, че даденото позволение е било единствено детето да придружи подсъдимия с превозното средство като пътник, а не и превозното средство да му бъде преотстъпено за управление.
Не така категоричен е бил въззивният съд при изтъкване на част от съображенията си относно значимите за отговорността на подсъдимия обстоятелства, приемайки, че „….пострадалият, независимо от малолетието си, в известна степен с действията си е съпричинил инкриминирания резултат”. По отношение на този факт частният обвинител възразява с основание. Първо, съдът не е посочил в какви точно фактически действия се изразява съпричиняването от страна на детето, поради което е трудно проследимо обективният му принос в каузалния процес. На второ място, малолетно лице, независимо от това, че е наказателно неотговорно, е възможен съпричиняващ на общественоопасния резултат ако, като участник в движението, е нарушило правилата за движение. Съпричиняване обаче е изключено, когато детето се намира под контрола на възрастен човек, тъй като той обективно може да прецени не само действията на малолетното лице, но и техните последици. В този смисъл задължението за съблюдаване правилата за движение не е на малолетното дете, а на възрастния под чийто контрол то се намира.( вж. Р. № 110 от 23.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 279/2014 г., II н.о) и доколкото в настоящия случай е несъмнен фактът, че пострадалият се е намирал под грижите и непрекъснатото наблюдение на подсъдимия, неправилно е заключението за съпричиняване на резултата от страна на малолетния пострадал.
На следващо място, явната несправедливост на наказанието се обосновава с доводи за настъпилите тежки последици за частните обвинители, изразяващи се в загубата на невръстният им син. Извън всякакво съмнение става дума за най-тежката лична и житейска трагедия, чиито последици в човешки план нямат аналог и които ще се понасят от частните обвинители до края на живота им. Последиците от престъплението обаче са отчетени от законодателя при определяне на престъплението, за което е признат за виновен и осъден подсъдимия и е недопустимо, предвид разпоредбата на чл. 56 от НК, да бъдат съобразявани и втори път. В заключение, изводът на съда за превес на смекчаващите отговорността обстоятелства е верен, а наложеното наказание лишаване от свобода след редукцията на чл.58а, ал.1 от НК в размер на 2(две) години 8(осем) месеца лишаване от свобода съответства на обществената опасност на извършеното и на конкретната лична обществена опасност на дееца, поради което искането в касационната жалба за връщане на делото за новото му разглеждане от въззивния съд за по-сурово санкциониране на подсъдимия, не следва да се уважава.
Неоснователно се претендира и неправилно приложение на института на условното осъждане по чл. 66, ал.1 от НК. Аргументите са развити в две насоки – принципна невъзможност за прилагане на чл. 66, ал.1 от НК за окончателното наказание лишаване от свобода, щом тази разпоредба по начало е била неприложима за отмереното като справедливо наказание преди редукцията и с невъзможността да се постигнат целите по чл.36 от НК.
Доводите не се споделят, тъй като не намират опора нито в закона, нито в материалите по делото.
Утвърдено в теорията и съдебната практика положение е, че прилагането на условното осъждане е допустимо за всяка категория престъпления, стига да са налице предвидените в чл. 66, ал.1 от НК предпоставки : 1) да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години; 2) лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и; 3) положителното заключение на решаващия съд, че за постигане на целите на наказанието, с акцент на поправянето на дееца, не се налага наказанието да се изтърпи ефективно. Настоящият случай разкрива наличието на посочените предпоставки, а към аргументацията на въззивния съд няма какво да бъде добавено, тъй като правилно са оценени, както данните характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на деянието, така и степента на обществена опасност на дееца. Наложеното на подсъдимия наказание е под 3 години лишаване от свобода, като за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК законът не поставя изисквания нито за процедурата, по която е протекло съдебното производство, нито за начина на индивидуализацията на наказанието. Щом на дееца е отмерено наказание в размер до 3 години лишаване от свобода и са налице останалите предпоставки, посочени в разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК, не съществува законова забрана за отлагане неговото изтърпяване при определен от съда подходящ изпитателен срок.
ВКС споделя напълно извода на въззивната инстанция, че за поправяне и превъзпитание на дееца не е наложително той да бъде изолиран от обществото. С основание е прието, че подсъдимият не е лице с висока или дори завишена степен на обществена опасност, а извършеното от него представлява инцидентна, макар и злощастна, проява. Чистото му съдебно минало, семейната и трудовата му ангажираност, изключително позитивната му характеристика като човек и служител, липсата не само на предходни осъждания, но и на наказания за административни нарушения, както и изразеното искрено съжаление с основание са послужили за този извод. В заключение следва да се отбележи, че внимателният прочит на материалите по делото не може да обоснове очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца - от друга, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от гореизложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 102/10.04.2018г., постановено по внохд № 100/2018г. от Пловдивския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|