Р Е Ш Е Н И Е № 26 гр.София, 08.05.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 1411 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. Касаторите С. Х. Д. и Р. Г. Д. чрез адвокат П. Г. от САК обжалват въззивно решение № 2354 от 03.12.2016 г. по в.гр.д.№ 1569/2016 г. по описа на Апелативен съд – София, ІІ гр. състав с оплаквания, че същото е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени процесуални нарушения - основания за отменяването му по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Молят актът да бъде отменен и да се постанови ново решение по съществото на спора, като претенцията им бъде уважена съобразно неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза. Претендират направените разноски. Ответникът по касация Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез гл.юрисконсулт Б. Б., е подал отговор на касационната жалба, като възразява, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение. Третото лице – помагач Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси” към Министерски съвет не е депозирал отговор на касационната жалба. Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното: С първоинстанционното решение № 546 от 19.01.2016 г. по гр.д.№ 20236/2014 г., постановено от СГС, І-4 състав, Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, е осъдена да заплати на С. Х. Д. и Р. Г. Д. сумата 39 890,50 лв., заедно със законната лихва върху нея, считано от 16.12.2014 г. – обезщетение за ползата, от която ищците са били лишени чрез ограничаване на правото им да ползват съобразно правата си апартамент № 12, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, втори надпартерен етаж, с площ 175,40 кв.м., като иска за главницата е отхвърлен за разликата над сумата 39 890,50 лв. до пълния претендиран размер от 43 500 лв. Иска за заплащане на обезщетение за забавено плащане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 8 500 лв. е отхвърлен като неоснователен. Въззивният съд е отменил решението на СГС в неговата осъдителна част и е отхвърлил иска за присъждане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за исковия период от 16.02.2011 г. до 16.12.2014 г. в размер на 39 890,50 лв. с лихва за забава, считано от 16.12.2014 г. до окончателното изплащане. Апелативният съд е приел, че за времето от 27.11.2014 г. до 16.12.2014 г. претенцията е неоснователна, тъй като считано от 27.11.2014 г. ищците са изключителни собственици на имота. За периода от 16.02.2011 г. до 27.11.2014 г. претенцията е преценена като неоснователна поради отсъствието на връчена на служител на МРРБ покана, която да съдържа обективирано желание за лично ползване на имота и да касае конкретно процесния отрязък от време. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите относно съдържанието на поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС, включително необходимо ли е писменото поискване да обективира желание за лично ползване, като с определението, постановено във фазата по селекция, е прието, че въззивното решение противоречи на ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК и мотивите по т.ІІ.2 от ТР № 5 от 24.06.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГК. В цитираната задължителна практика е разяснено, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ. Законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието на писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС. От момента на получаването му ползващият съсобственик дължи обезщетение, както и изпада в забава при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Фактическият състав на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ. Причина за разместването на блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Поради това не е необходимо тази воля да бъде заявявана пред ползващия съсобственик. По основателността на касационната жалба: Изложеното във връзка с основанието за допускане на касационното обжалване налага извода, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Въззивният съд е приел за установено, че ищците и Държавата са били съсобственици на процесния имот за частта от исковия период, ограничена между 16.02.2011 г. и 27.11.2014 г.; че обектът се е ползвал единствено от Държавата чрез държавната агенция – трето лице-помагач в процеса, както и че е отправена покана до съсобственика за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. В противоречие със закона и задължителната практика по тълкуването му е прието, че надлежната покана по чл. 31, ал. 2 ЗС следва да обективира желание за лично ползване на имота и да касае конкретно процесния отрязък от време. Допуснатото нарушение се е отразило на правилността на съдебния акт и налага същия да бъде отменен. Същевременно касационната инстанция констатира, че въззивният съд е допуснал и съществено нарушение на процесуалните правила, което препятства произнасянето по съществото на спора с настоящото решение. В случая е налице спор между ищците и Държавата, предмет на който е вземане от облигационен характер. Надлежен ответник в процеса е самата Държава, представителството на която по гражданските дела е уредено с императивните правила по чл. 31 ГПК. Съгласно чл. 31, ал. 1 ГПК Държавата се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено друго. С чл. 31, ал. 2 ГПК министърът на регионалното развитие и благоустройството е посочен като представител на Държавата по делата, които се отнасят до недвижими имоти - държавна собственост, т.е. по вещните искове, исковете за граници и за защита на владение. Предявената от касаторките претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС не попада в категориите искове, визирани в чл. 31, ал. 2 ГПК. По тази причина и доколкото със закон не е предвидено друго, в настоящото производство Държавата е следвало да вземе участие чрез министъра на финансите. Обстоятелството, че в исковата молба е посочен ненадлежен представител на Държавата, не прави процеса недопустим, нито исковата молба - нередовна, защото в изпълнение на основополагащия принцип за законност (чл. 5 ГПК) съдът е длъжен служебно да приложи императивните законови правила относно представителството на Държавата, като конституира надлежния й представител - в случая Министърът на финансите. Без значение за приложението на чл. 31 ГПК са обстоятелствата кой е органът, упражняващ поначало правото на собственост на Държавата върху процесния имот по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗДС, както и дали този или друг орган е предизвикал с поведението си правния спор. Веднъж повдигнат пред съда, спорът подлежи на разглеждане по реда на приложимия процесуалния закон, който урежда и представителството на Държавата. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно, защото е постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Тъй като процесуалното нарушение не може да бъде отстранено в касационното производство, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд (чл. 293, ал. 3 ГПК). При новото разглеждане ще следва препис от исковата молба и доказателствата към нея се връчат за отговор на надлежния представител на Държавата в лицето на Министъра на финансите, на когото да се даде възможност да депозира отговор по реда на чл. 131 ГПК, както и възможност в определен от съда срок да потвърди извършените без представителна власт действия. При отсъствие на потвърждаване ще следва всички съдопроизводствени действия да бъдат повторени с участието на представителя по чл. 31, ал. 1 ГПК. При новото разглеждане на спора следва да бъде разрешен и въпросът за отговорността за разноските, направени в настоящото производство (чл. 294, ал. 2 ГПК.). По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 2354 от 03.12.2016 г. по в.гр.д.№ 1569/2016 г. по описа на Апелативен съд – София, ІІ гр. състав. ВРЪЩА делото на Апелативен съд – София за ново разглеждане от друг състав съобразно указанията, съдържащи се в мотивите на настоящото решение. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: