Ключови фрази
Непозволено увреждане * обезщетение за неимуществени вреди * незаконен съдебен състав * писмени доказателства * очевидна фактическа грешка * оспорване на истинността на документ * допълване на решение * свидетелски показания


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 168

гр. София, 02.08. 2013 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети май през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 580 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби на ищеца Н. М. Н., подадени съответно срещу решение № 1772/18.11.2011 г. и решение № 1940/14.12.2011 г., постановени по гр. дело № 2975/2011 г. на Софийския апелативен съд. С първото от тях – решение № 1772/18.11.2011 г., постановено в „производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК” (както е посочено в него), апелативният съд е отменил решение № 2944/25.05.2011 г. по гр. дело № 1138/2008 г. на Софийския градски съд, с което ответниците Б. П. В. и [фирма] са осъдени да заплатят солидарно на жалбоподателя сумата 5 000 лв., ведно със законната лихва от 28.09.2007 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 987 лв. – разноски по делото, и касаторът е осъден да заплати на ответниците сумата 100 лв. – разноски по делото. С второто обжалвано решение с № 1940/14.12.2011 г., постановено в „производство по реда на чл. 247 и сл. от ГПК” (както е посочено в него), въззивният съд е отхвърлил предявените от жалбоподателя срещу ответниците искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и е потвърдил решение № 2944/25.05.2011 г. по гр. дело № 1138/2008 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени тези искове за сумата над 5 000 лв. до пълния предявен размер.
И в двете касационни жалби се излагат оплаквания и доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваните решения – касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. К. поддържа, че обжалваните решения на въззивния съд са постановени от съдебен състав, по отношение на който били налице основания за отвод. Излага оплаквания и съображения, че въззивното производство е следвало да се развие по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), а не по реда на ГПК от 2007 г. Поддържа, че и двете обжалвани решения са ненадлежно мотивирани. В касационната жалба срещу решение № 1772/18.11.2011 г. се сочи и че въззивният съд не провел производство по оспорване истинността на представени от ответниците писмени доказателства по делото, каквото производство не е било проведено и от първоинстанционния съд, а оспорването е било направено своевременно; освен това въззивният съд основал решението си на тези писмени доказателства - удостоверения. Излага се и оплакване, че въззивният съд не е допуснал и събрал доказателства, поискани с въззивната жалба на касатора-ищец и с отговора му на въззивната жалба на ответниците. Поддържа се и че апелативният съд игнорирал и не обсъдил в решението си събрани по делото доказателства. Излагат се и оплаквания и съображения за нарушения на материалния закон. В касационната жалба срещу решение № 1940/14.12.2011 г., жалбоподателят излага и оплаквания, че това решение е било постановено, без преди това да е било проведено открито (публично) съдебно заседание, както и че в него въззивният съд е приел, че в първоначалното решение е допусната очевидна фактическа грешка, докато касаторът счита, че в случая „евентуално” била налице правната фигура на „непълнота на решението”. Изложеното в двете касационни жалби се поддържа от страна на жалбоподателя в откритото съдебно заседание и в представена в същото писмена защита.
Ответниците Б. П. В. и [фирма] в отговора си, в съдебното заседание и в писмена защита излагат становище и съображения за неоснователност на касационните жалби.
С определение № 62/15.01.2013 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато по следните два процесуалноправни въпроса: 1) относно действието във времето на нормите на ГПК от 1952 г. (отм.) и на ГПК от 2007 г., регламентиращи въззивното производство; и 2) относно разликата между понятията „очевидна фактическа грешка” и „непълно решение”. В определението по чл. 288 от ГПК е прието, че тези два правни въпроса са обуславящи правните изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на спора по делото – с оглед касационната проверка не само на правилността, а и на валидността и допустимостта на обжалваните решения на въззивния съд.
Първият процесулноправен въпрос е по приложението на § 2, ал. 1, във вр. с § 3 и § 48 от ПЗР на ГПК от 2007 г. По него е налице трайно установена практика на съдилищата, включително на ВКС, съгласно която гражданските дела, образувани по искови молби, подадени преди 01.03.2008 г., т.е. – преди датата на влизане в сила на новия ГПК от 2007 г., се разглеждат, както от първоинстанционния, така и от въззивния съд по реда на отменения ГПК от 1952 г. Гражданските дела, образувани по искови молби, подадени след 29.02.2008 г., т.е. – вече при действието на ГПК от 2007 г., се разглеждат от първоинстанционния и от въззивния съд по реда на новия процесуален закон.
Вторият процесулноправен въпрос е по приложението на чл. 192, ал. 2 и чл. 193 от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. – на чл. 247 и чл. 250 от ГПК от 2007 г. Процесуалноправната доктрина и константната съдебна практика еднозначно приемат, че очевидна фактическа грешка е налице при всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда, видна от мотивите към съдебното решение, и нейното външно изразяване в текста на самото съдебно решение, т.е. – в неговия диспозитив; както и че непълно съдебно решение е налице тогава, когато изобщо липсва формирана воля на съда по част от спорния предмет на делото. Когато, видно от мотивите към съдебното решение, съдът е формирал воля по целия спорен предмет (по цялото спорно право, когато то е делимо, респ. – по целия размер на предявения паричен иск; по всички предявени по делото съединени искове и пр.), но е пропуснал да изрази част от така формираната своя воля в текста на самото съдебно решение, т.е. – в неговия диспозитив, е налице очевидна фактическа грешка, а не непълнота на съдебното решение.
При извършената касационна проверка, настоящият съдебен състав намира, че двете обжалвани решения на въззивния съд са валидни и процесуално допустими, но неправилни, поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съображенията за тези изводи са следните:
Основателни са оплакванията на касатора, че въззивното производство по делото е следвало да се развие по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), а не по реда на ГПК от 2007 г.; че двете обжалвани решения са с неясни мотиви; че въззивният съд не е разгледал и не се е произнесъл по своевременно направено от жалбоподателя-ищец, оспорване истинността на представени по делото от ответниците, като писмени доказателства, официални удостоверителни документи, като е основал решението си с № 1772/18.11.2011 г. на тях; че въззивният съд не е допуснал и събрал доказателства, поискани с въззивната жалба на касатора-ищец и с отговора му на въззивната жалба на ответниците; че решение № 1940/14.12.2011 г. е било постановено, без преди това да е било проведено открито (публично) съдебно заседание.
Видно от пощенското клеймо (лист 6 от първоинстанционното дело), исковата молба по делото е подадена по пощата на 29.02.2008 г., т.е. преди влизането в сила на 01.03.2008 г. на ГПК от 2007 г. С оглед на това, съгласно § 2, ал. 1, във вр. с § 3 и § 48 от ПЗР на същия и даденото по-горе разрешение на първия поставен по делото процесуалноправен въпрос, делото е следвало да бъде разгледано от въззивната съдебна инстанция по реда на отменения ГПК от 1952 г., а не – както неправилно е приел въззивният съд – по реда на новия ГПК от 2007 г. Следва да се отбележи, че в тази връзка въззивният съд не се е съобразил и с постановеното по делото – по повод повдигнатия спор за родовата му подсъдност, определение № 164/26.03.2009 г. по частно гр. дело № 118/2009 г. на ВКС, ІV-то гр. отд., в което също е прието, че приложимият в случая процесуален закон е ГПК от 1952 г. (отм.). Това допуснато от апелативния съд нарушение на съдопроизводствените правила е довело и до другите такива, част от които са съществени.
Предявените по делото искове с правни основания чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД са за обезщетение за твърдяни от касатора-ищец неимуществени вреди, претърпени от него вследствие „неверни, позорни, обидни и клеветнически твърдения” в публикувана в брой 5286 от 2007 г. на издавания от ответното дружество вестник „Стандарт”, статия, написана от ответницата В., озаглавена: „Издирван от МВР напира за кресло” и със следното съдържание, отнасящо се до ищеца: „Обявеният за общодържавно издирване отпреди няколко години скандалноизвестен адвокат Н. Н. се е кандидатирал за кмет. Той беше разследван за измами на свои клиенти. Взимал им пари, които уж щели да бъдат за подкупи на съдии. Неговата кандидатура е от „Зелената партия””.
В съдебното заседание на първоинстанционния съд, проведено на 10.06.2010 г., във връзка с истинността на изнесеното в публикацията, и конкретно – с оглед установяване спорните по делото обстоятелства, дали ищецът е бил обявен за общодържавно издирване и дали срещу него са били образувани прокурорски преписки и дисциплинарни производства, от страна на ответниците по делото са представени и са приети три броя удостоверения, както следва: с рег. № У-14767/12.04.2010 г., издадено и подписано от „за” директора на Главна дирекция „Криминална полиция” на МВР; по вх. № А-82/10/08.03.2010 г., издадено и подписано от районния прокурор и съдебния администратор на Ш. районна прокуратура; и с изх. № 20/10.03.2010 г., издадено и подписано от председателя на Ш. адвокатска колегия. В същото съдебно заседание първоинстанционният съд, който е разгледал делото по реда на ГПК (отм.), е предоставил възможност на всяка от страните в срок до следващото съдебно заседание да се запознае с приетите писмени доказателства. В рамките на така предоставения срок, с писмено заявление с вх. № 80864/16.11.2010 г. от страна на ищеца е оспорена истинността на съдържанието на тези три удостоверения, както и автентичността на последното от тях, като в тази връзка са изложени подробни твърдения и съображения и са направени доказателствени искания. В рамките на определения им от съда в съдебното заседание от 18.11.2010 г. срок, с писмено становище с вх. № 86971/03.12.2010 г. ответниците са заявили, че ще се ползват от трите оспорени удостоверения. Въпреки новото искане на ищеца за откриване на производство по реда на чл. 154-156 от ГПК (отм.), направено с писмено заявление с вх. № 26.04.2011 г., в съдебното заседание на 28.04.2011 г. първоинстанционният съд не е открил такова производство и като е намерил делото за изяснено от фактическа страна, е оставил без уважение „останалите заявени доказателствени искания на страните” и е дал ход по същество.
С въззивната си жалба ищецът е поискал разпит във въззивното производство на още двама свидетели с оглед доказване на претърпените от него неимуществени вреди, а с възражението си срещу въззивната жалба на ответниците той е поискал и от въззивния съд да проведе производството по реда на чл. 154-156 от ГПК (отм.), както и разпит на още трима свидетели с оглед доказване неистинност на изнесеното в статията, както и на претърпените от него неимуществени вреди. В съдебното заседание, проведено на 14.11.2011 г., въззивният съд е оставил без уважение искането на касатора-ищец за разпит на свидетели, като се е мотивирал с това, че в първоинстанционното производство са разпитани трима свидетели, че съгласно разпоредбата на чл. 266 от ГПК (от 2007 г.) допускането на нови гласни доказателства пред въззивната инстанция, които са могли да бъдат посочени и събрани в първоинстанционното производство, не е допустимо, и че не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 от ГПК (от 2007 г.). Апелативният съд не е открил производство и не се е произнесъл по направеното от ищеца оспорване истинността на трите удостоверения, като въз основа на тях в мотивите към решението си с № 1772/18.11.2011 г. е приел за установено, че срещу ищеца е имало образувани дисциплинарни преписки, че спрямо същия има водени прокурорски преписки за престъпления по чл. 339, ал. 1, чл. 286 и чл. 209 от НК, и че той е бил обявен за общодържавно издирване. Приел е също и че видно от събраните по делото писмени и гласни доказателства, ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се направи безспорен и непротиворечив извод за релевантните му твърдения относно предпоставките за ангажиране отговорността за вреди по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД. В тази връзка въззивният съд изрично е приел и че ангажираните от ищеца гласни доказателства по отношение на вредите, които е претърпял от твърдяните в статията обстоятелства, не доказват пълно и главно претърпените от него такива вреди.
С горното въззивният съд е допуснал нарушения на процесуалноправни норми – чл. 186, чл. 154-156, чл. 205, ал. 1 от ГПК (отм.) – в противоречие със задължителните указания и разясненията, дадени с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (най-вече – т. 6 и мотивите към нея). Както вече беше посочено, апелативният съд е следвало да разгледа делото по реда на ГПК (отм.), в който е възприет модела на пълното въззивно обжалване, при което въззивният съд следва да повтори опорочените, респ. – да извърши неизвършените от първоинстанционния съд, дължими процесуални действия по делото; да допусне поискани от страната доказателства, които се отнасят не само до новооткрити или новонастъпили обстоятелства, а и такива доказателства, които страната е могла да посочи пред първоинстанционния съд, но не е направила това поради виновното си процесуално поведение, включително – неразпитани пред първата инстанция свидетели, които подкрепят вече установени пред нея обстоятелства, ако са необходими с оглед защитната позиция на страната, която се позовава на тях; както и да приключи устните състезания и да постанови решението си само при напълно изяснено дело.
Горните нарушения на съдопроизводствените правила са съществени, тъй като ако те не бяха допуснати от въззивния съд, респ. – ако той се беше произнесъл по направеното от ищеца оспорване истинността на документите, представляващи относими към спора писмени доказателства, и ако беше допуснал и събрал във въззивното производство, посочените от ищеца доказателства, които са необходими за изясняването на делото от фактическа страна, въззивният съд би могъл да достигне до друг краен извод по съществото на материалноправния спор по делото. Това обуславя неправилност на обжалваното въззивно решение № 1772/18.11.2011 г., но не и нищожност или недопустимост на същото, тъй като горните негови пороци по никакъв начин не засягат изискванията за постановяване на валидно съдебно решение, респ. – по никакъв начин не засягат процесуалните предпоставки за допустимост на производството по делото и на постановеното по него въззивно решение.
Видно от мотивите му към обжалваното решение № 1772/18.11.2011 г., въззивният съд е формирал воля за неоснователност (като недоказани по основание) изцяло на предявените по делото искове с правни основания чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, както и за неоснователност на въззивната жалба на ищеца и за основателност на въззивната жалба на ответниците. Така формираната от него воля, обаче е погрешно – не изцяло изразена в текста на самото решение – неговия диспозитив, с който единствено е постановена отмяна на осъдителната част от първоинстанционното решение за солидарното осъждане на ответниците за сумата 5 000 лв., ведно със законната лихва върху нея и с разноски по делото. С оглед на това и предвид възприетото по-горе разрешение на втория поставен по делото процесуалноправен въпрос, въззивният съд правилно е приел в мотивите към решението си с № 1940/14.12.2011 г., че в предходното решение с № 1772/18.11.2011 г. той е допуснал очевидна фактическа грешка. Тази очевидна фактическа грешка е поправена с решението с № 1940/14.12.2011 г., с което е постановено и отхвърляне на предявените по делото искове за сумата 5 000 лв. и първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която тези искове са отхвърлени за разликата над тази сума до пълния им предявен по делото размер. По изложените съображения, оплакванията и становището на касатора, че в случая не била налице очевидна фактическа грешка, а непълнота на съдебното решение, са неоснователни.
Основателно е оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд е постановил решението си с № 1940/14.12.2011 г. – за поправката на допуснатата очевидна фактическа грешка, без да е провел открито съдебно заседание с призоваване на страните, каквото е изискването на чл. 192, ал. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.). Това процесуално нарушение на апелативния съд, обаче не е съществено, тъй като не е повлияло на правилността на извода му за наличието на допусната очевидна фактическа грешка в основното решение с № 1772/18.11.2011 г. Още по-малко това процесуално нарушение би могло да обуслови нищожност или недопустимост на решението за поправката с № 1940/14.12.2011 г.
Съгласно указанията и разясненията, дадени с ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС и т. 11 от ППВС № 1/10.11.1985 г., дори и да е налице някое от основанията за отвод по чл. 12 от ГПК (отм.), то не може до обуслови нищожност или недопустимост, а единствено – неправилност на съдебното решение. Освен това, в случая нито касаторът-ищец, нито някой от ответниците е искал отвеждане на съдебния състав на въззивния съд или на член от него на някое от основанията по чл. 12 от ГПК (отм.), нито пък от доказателствата и данните по делото се установява обективно да е налице някое от тези основания за отвод или самоотвод. По тези съображения, и това оплакване на касатора е неоснователно.
Предвид гореизложеното, на основание чл. 293, ал. 2, пр. 2 и ал. 3 от ГПК, обжалваното въззивно решение № 1772/18.11.2011 г. следва да бъде отменено, като неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав. Отмяната следва да бъде постановена и по отношение на обжалваното решение № 1940/14.12.2011 г., с което е поправена очевидната фактическа грешка, тъй като – с оглед неговия несамостоятелен характер, то се инкорпорира в поправеното решение и става неразделна негова част, като двете съдебни решения (поправеното и това за поправката) съставляват и следва да се разглеждат като един цялостен съдебен акт на въззивния съд.
При новото разглеждане на делото, което следва да стане по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), апелативният съд следва да разгледа и да се произнесе по направеното от ищеца оспорване истинността на трите представени от ответниците удостоверения с №№ У-14767/12.04.2010 г., А-82/10/08.03.2010 г. и № 20/10.03.2010 г. (подробно индивидуализирани по-горе), като се произнесе и по направените във връзка с това оспорване доказателствени искания, както и по направените във въззивното производство доказателствени искания на ищеца, при съобразяване на посочените и по-горе, задължителни указания и разяснения, дадени с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (най-вече – т. 6 и мотивите към нея). В новото си решение въззивният съд следва да изложи ясни мотиви, като обсъди събраните пред двете съдебни инстанции доказателства по делото и въз основа съвкупната им преценка да формира извода си налице ли са фактическите състави на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД – по предявените по делото искове. При разрешаването на материалноправните въпроси по делото, въззивният съд следва да се съобрази и със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните за присъждане на разноските по делото, включително тези пред ВКС, както и по направеното възражение за прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1772/18.11.2011 г., поправено с решение № 1940/14.12.2011 г., постановени по гр. дело № 2975/2011 г. на Софийския апелативен съд;
ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за ново разглеждане от друг негов състав.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.