О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 7 гр. София, 14.01.2016 г. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА като разгледа докладваното от съдия Г.Никова ч. гр. д. № 4242 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 3037 от 23.07.2015 г. на С. В. С. чрез адвокат В. Ф. от АК – Р. срещу определение № 141 от 13.07.2015 г. по в.ч.гр.д.№ 193/2015 г. по описа на Апелативен съд – В. Т., с което е потвърдено определение № 426 от 18.03.2015 г. по гр.д.№ 1151/2014 г. по описа на Окръжен съд – Русе. Наведени са оплаквания, че въззивното определение е незаконосъобразно и се иска да бъде отменено, след което делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия от първоинстанционния съд. В приложеното към касационната частна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване по процесуално-правен въпрос (уточнен и обобщен от касационната инстанция) относно пределите на силата на пресъдено нещо в хипотеза на разгледан частичен иск, който е отхвърлен за част от частично претендираната сума, съответно - допустимо ли е ищецът да предяви нов иск за разликата над размера на частичния иск до пълния размер на претендираното вземане. Касаторът счита, че въпросът е обусловил волята на съда и произнасянето по него е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като същевременно поддържа, че възприетото от въззивния съд становище (че в такива случаи предявяването на нов иск за посочената разлика е недопустим) противоречи на задължителна практика на ВКС – т. 1 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, както и незадължителна – Решение № 111 от 28.09.1990 г. по гр.д.№ 105/90 г., ВС, 5 членен състав. Касационната частна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима от гледна точка разпоредбите на чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК. Не е постъпил отговор от насрещната страна – [фирма]. За да се произнесе относно наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, взе предвид следното: С влязло в сила решение № 566 от 30.10.2014 г. по в.гр.д.№ 763/2014 г. по описа на ОС – Русе, след частична отмяна на първоинстанционното решение по гр.д.№ 37/2014 г. на РС – Русе, [фирма] е осъдено да заплати на С. В. С. сумата 1 000 лева – част от частично претендирано (до размер на сумата 1 250 лв.) обезщетение за неимуществени вреди, за които в исковата молба е отбелязано, че възлизат общо на 50 000 лева. В исковата си молба по така приключилото дело С. В. С. е твърдял, че вредите са резултат от неоснователно образувани против него изпълнителни производства – и.д.№ 130/2009 г. и и.д.№ 373/2012г. по описа на ЧСИ с рег.№ 832. По делото било установено, че С. В. С. е абонат на [фирма], като с молба до изпълнителния директор на дружеството поискал разсрочване на задълженията си за срок от 10 месеца. Предложението му не било прието и до сключването на споразумение за разсрочено плащане не се стигнало. През 2009 г. (в периода до 20.08.2009 г.) и на 25.03.2010 г. С. внасял в касата на дружеството различни суми относно ч.гр.д.№ 4121/09 г. на РС – Русе. В производството по последното била издадена Заповед от 10.07.2009 г. за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по заявление на дружеството, депозирано пред съда на 08.07.2009 г. Било разпоредено С. В. С. да заплати на топлофикационното дружество сумата 1347,62 лв. - главница по доставена топлинна енергия по 34 бр. фактури за периода 20.03.2007 г. – 27.05.2009 г., 141,91лв. - лихва за забава от падежа на всяка фактура до 08.07.2009 г., 31,79лв. разноски и 229,37 лв. юрисконсултско възнаграждение. Длъжникът подал възражение по чл. 414 ГПК за недължимост на вземането по издадената заповед, във връзка с което последвало образуването на гр.д.№ 5694/09 г. на РС – Русе по предявения от [фирма] установителен иск по реда на чл. 422 ГПК. С решението по това дело била установена дължимостта на сумите, за които е издадена заповедта по ч.гр.д.№ 4121/09 г. на РС – Русе. От служебна бележка, подписана от изпълнителния директор на топлофикационното дружество се установило, че към 05.03.2010 г. (датата на постановяване на решението по чл. 422 ГПК) С. В. С. е внесъл сума в размер на 1 030 лв. от присъдените по ч.гр.д.№ 4121/2009 г. по реда на чл.410 от ГПК. След постановяване на решението по чл. 422 ГПК са внесени още 200 лв. – също във връзка с ч.гр.д.№ 4121/09 г., или цялата внесена сума във връзка със заявлението по чл. 410 от ГПК, е 1 230 лв. Независимо от това, въз основа на влязлото в сила решение по гр.д.№ 5694/09 г. по иска по чл.422 ГПК, в полза на дружеството е издаден изпълнителен лист от 11.01.2012 г. и по молба от 26.01.2012 г. - образувано изпълнително дело № 20128320400373 при ЧСИ рег.№ 832 за събиране на всички суми, чиято дължимост била установена с решението по чл. 422 ГПК. В хода на изпълнителното производство, с молба вх.№ 9165 от 13.03.2013 г. длъжникът уведомил съдебния изпълнител, че е изплатил дължимите на взискателя суми и е представил преписи от приходните касови ордери. От своя страна с писмо от 10.05.2012 г. дружеството настояло пред съдебния изпълнител, че твърденията за извършени плащания са неверни. Предвид становището на взискателя, изпълнителното производство продължило с удръжки от пенсията на С. В. С. до 19.06.2013 г. Въз основа на тези факти въззивният съд приел с влязлото в сила решение № 566 от 30.10.2014 г. по в.гр.д.№ 763/2014 г. по описа на ОС – Русе, че частичният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е частично основателен – за сумата 1 000 лева от претендираната по делото сума 1 250 лв., явяваща се част от сумата 50 000 лева – равностойност на претърпените от ищеца неимуществени вреди по негова собствена оценка. Прието е, че действията по двукратно събиране на сумата 1 230 лв. – веднъж чрез извършените плащания с посочено основание „ч.гр.д.№4121/09 г.” още през 2009 г. и на 25.03.2010 г. и втори път – в рамките на образуваното по молбата на дружеството от 26.01.2012 г. изпълнително производство, са неправомерни, както и че в резултат от тях С. В. С. е понесъл неимуществени вреди. При заявени твърдения, че поради действията на дружеството ищецът се разболял през 2012 г. от коренчева болест, лежал на легло 3 месеца, а през 2013 г. прекарал инсулт; в продължение на 15 дни го държали в памперс, който увредил всичките му органи и системи; от увреждане на централната нервна система изгубил говора си; получил парализа на десен крак и дясна ръка; не можел да се движи и обслужва без придружител; бил притеснен и стресиран прекомерно, тъй като пенсията му е 309 лева, месечно внасял 120 лева, това е единственият му доход, а живее сам и е инвалид І група с животоподдържащи лекарства, за които трябва да отделя по 150 лева задължително; бил принуден да търси помощ, да се снабдява с документи, да посещава дружеството многократно, да търси в заем пари, за да погасява задължението си, тъй като личната му пенсия е недостатъчна и има големи разходи за лекарства; съдът приел, че е налице причинно-следствена връзка между неправомерното поведение на [фирма] и обстоятелството, че С. В. С. тежко е преживявал обстоятелството на водените срещу него изпълнителни дела въпреки извършените плащания, че се тормозел и споделял, че не може да спи, бил потиснат. За така понесените неимуществени вреди при условията на чл. 52 ЗЗД било определено обезщетение в размер на сумата 1 000 лв., а в останалата част (за разликата от 250 лв.) искът е отхвърлен. Последвало е предявяването на последваща искова молба - на 19.12.2014 г., уточнена с молба от 09.02.2015 г. С нея С. В. С. заявил претенция срещу [фирма] за обезщетяване на неимуществените вреди, понесени от него в резултат на описаното двойно плащане, като в обстоятелствената част на уточнената искова молба като основание на претенцията са въведени същите факти, послужили като основание и на частично уважената му претенция по частичния иск, разгледан по гр.д.№ 37/2014 г. на РС – Русе, съответно - в.гр.д.№ 763/2014 г. на ОС – Русе. С петитума е заявено искане за присъждане на сумата 48 750 лв. – разлика между справедливия според ищеца общ размер от 50 000 лева за тези вреди и частично предявения по гр.д.№ 37/2014 г. на РС – Русе размер от 1 250 лв. Образуваното по така подадената искова молба гр.д.№ 1151/2014 г. по описа на ОС – Русе е прекратено с определение № 426 от 18.3.2015 г. по съображения, че са налице предпоставките по чл. 299, ал. 2 ГПК. Прието е, че влязлото в сила решение, постановено в производството по гр.д.№ 37/2014 г. на РС – Русе (съответно – в.гр.д.№ 763/2014 г. на ОС – Русе), е формирало сила на пресъдено нещо както относно дължимостта на присъденото обезщетение от 1 000 лв., така и относно неоснователността на претенцията за разликата над този размер. Спорът не може да бъде пререшаван, а повторно заведеното дело следва да бъде прекратено. Воден от същите съображения, с атакуваното определение въззивният Апелативен съд е потвърдил определение № 426 от 18.3.2015 г. по гр.д.№ 1151/2014 г. по описа на ОС – Русе. С оглед така формираната решаваща правораздавателна воля, ВКС намира, че поставеният въпрос относно пределите на силата на пресъдено нещо в хипотеза на разгледан частичен иск, който е отхвърлен за част от частично претендираната сума, съответно - допустимо ли е ищецът да предяви нов иск за разликата над размера на частичния иск до пълния размер на претендираното вземане има обуславящо значение за изхода на спора, в смисъла, разяснен с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК, което обосновава наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Налице е и допълнителен критерий за селектиране на касационната частна жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по този въпрос не е формирана задължителна съдебна практика. Настоящият състав на съда намира, че в хипотеза на разгледан частичен иск, който е отхвърлен за част от частично претендираната сума, се формира сила на пресъдено нещо относно недължимостта и на сумата, представляваща разликата над размера на частичния иск до пълния размер на претендираното вземане, съответно – не е допустимо ищецът да предяви нов иск за тази разлика. Съображенията в подкрепа на този извод са следните: Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила между страните по делото относно заявеното искане при основанието, от което е изведено. По този начин са очертани пределите на силата на пресъдено нещо, като обективните такива са дефинирани чрез същите белези, с които си служи законът и при индивидуализиране на спорното право - основанието и петитума (определящ вида и размера на търсената защита) на иска. Чрез тези индивидуализиращи белези на спорното право, които определят и предмета на спора, става ясно, че силата на пресъдено нещо обхваща предмета на спора и е средство за неговото разрешаване. Тя превръща спорното правно положение в безспорно и това съдебно установяване следва да бъде зачетено при евентуалните бъдещи спорове. Така решението по частичния иск формира сила на пресъдено нещо по отношение на съдебно предявеното право, включително и по неговия размер. В случаите на частично отхвърлен частичен иск силата на пресъдено нещо надхвърля предела на частично признатия за неоснователен размер, като се разпростира и върху разликата над сбора от присъдената и неприсъдената суми, отричайки основателността на претенцията и в останалата й част – до пълния (по виждания на ищеца) размер на вземането. Правилата на логиката налагат да се приеме, че след като не е налице основание ищецът да получи „по-малкото” (разликата над присъдената сума по частичния иск до пълния размер на частично заявената претенция), то не е допустимо както да търси, така и да получи „по-голямото” - разликата над пълния размер на частично отхвърлената частична претенция до пълния размер на вземането, претендирано в последващо гражданско дело въз основа на правопораждащи факти, идентични на заявените и разгледани в рамките на предходния процес по частичния иск. Този извод не само не се намира в противоречие с постановките на т. 1 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, на които се позовава касаторът, а напълно кореспондира с тях. В посочената част на това ТР изрично е прието, че „при уважаване на частичния иск, той (ищецът) може да предяви нов иск за разликата, а при отхвърлянето му, тъй като се отрича цялото спорно право, не би могъл успешно да търси допълнително присъждане”, като е допълнено, че „при отхвърлянето му (на частичния иск) се отрича основателността на претенцията като цяло”. Очевидно, в тази част на ТР № 1 от 17.07.2001 г. се коментират два варианта : 1) на изцяло уважен частичен иск, в който случай последваща претенция за разликата до пълния размер на облигационното парично притезание би бил допустим, без да е предопределено и основателен, и 2) на изцяло отхвърлен частичен иск, в който случай последваща претенция за разликата до пълния размер на облигационното парично притезание би бил недопустим, поради изцяло отречената основателност на претенцията. Обсъждания в настоящото определение случай е подвид на втория визиран в т. 1 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС вариант, при който наличието на отхвърлителен диспозитив за каквато и да е по своя размер част от частичната претенция отрича основателността както на предявената, така и на непредявената разлика над частично уважената част от притезанието и съответно – препятствува последващо сезиране на съда с искане за присъждане на непредявената в предходното дело разлика. Касаторът се позовава и на т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, разясняваща, че със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, а не и мотивите към него, но тази практика е неотносима към разглеждания казус. Това е така, защото произнасянето относно неоснователността на иска за неимуществени вреди за разликата над 1 000 лева, се съдържа в диспозитива на съдебното решение (в частта, с която решение № 566 от 30.10.2014 г. по в.гр.д.№ 763/2014 г. по описа на ОС – Русе частично потвърждава решението по гр.д.№ 37/2014 г. на РС – Русе) и по този начин е формирана сила на пресъдено нещо по тази част от спорния предмет, източник на която не са мотивите, а диспозитива. По същата причина неотносима е и цитираната от касатора незадължителна практика (Решение № 111 от 28.09.1990 г. по гр.д.№ 105/90 г., ВС, 5 членен състав), в която е разискван въпроса за значението на мотивите от гледна точка наличието на противоречиви съдебни актове по смисъла на чл. 231, ал. 1, б. „г” ГПК (отм.) При така дадения отговор на значимия правен въпрос, касационната частна жалба се явява неоснователна. Атакуваното определение е валидно, допустимо и правилно – постановено в съответствие с процесуалния закон, поради което следва да бъде потвърдено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 141 от 13.07.2015 г. по в.ч.гр.д.№ 193/2015 г. по описа на Апелативен съд – В. Т., с което е потвърдено определение № 426 от 18.03.2015 г. по гр.д.№ 1151/2014 г. по описа на Окръжен съд – Русе. ПОТВЪРЖДАВА въззивно определение № 141 от 13.07.2015 г. по в.ч.гр.д.№ 193/2015 г. по описа на Апелативен съд – В. Т.. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: