Р Е Ш Е Н И Е № 110 гр. София, 15 октомври 2020 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на втори септември през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Николай Любенов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 453 по описа за 2020г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена жалба от подс.А. К. П. чрез защитата й срещу решение № 51/16.04.2020г. по ВНОХД № 043/2018г. на Софийския апелативен съд, н.о. Касаторът поддържа всички налични касационни основани, свързани с неправилно приложение на закона и неговото нарушаване, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и с явна несправедливост на наложеното наказание. Позовава се на пренебрегване на решение №7/2009г. по к.д.№ 11/2009г. на КС на РБ, на провокация в нарушение на чл.6,т.1 от КЗПЧОС. Твърди се, че деянието по чл.278а, ал.1-ва, пр.1-во и 2-ро, вр.чл.26, ал.1 от НК не е съставомерно нито от обективна, нито от субективна страна. Заявява се, че по обвинението по чл.278б, ал.1, т., пр.2-ро,вр.чл.18, ал.1, пр.1-во от НК на 06.06.2020г. е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване. Решението почивало на предположения и било постановено при липса на мотиви и необсъждане на апелационните доводи. Твърди се също така, че били ползвани негодни доказателствени средства- протоколите за извършените претърсвания и изземвания били изготвени в нарушение на чл.110, ал.1 –ва и чл.137, ал.2-ра от НПК. Начина на изземване и съхраняване, на необходимата процесуална верига, не гарантирал автентичност, ползваните експертизи били изготвени в нарушение на изискванията за компетентност и безпристрастност, на обективност, мотивираност и проверяемост на изводите им. Били игнорирани доказателства и доказателствени средства , които подкрепяли тезата на защитата и оборващи обвинението. На последно място като произтичащо от първите две основания се претендира явна несправедливост на наложеното наказание. Касаторът моли да се отмени атакуваното решение, като подсъдимата бъде оправдана, алтернативно моли след отмяната на решението делото да бъде върнато за ново разглеждане за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения или решението да бъде изменено, като се намали наказанието. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пред касационната инстанция намира касационната жалба за неоснователна, като посочва че атакуваното решение съдържа обективен и логически анализ на доказателствената съвкупност, с изложени подробни съображения по приложимото право и с обсъждане на възраженията с надлежна аргументация за тяхната неоснователност. Държавният обвинител се позовава на заключенията на археологическите експертизи, съгласно които безспорно било установено че иззетите вещи представляват движими културни ценности, като в заключение твърди че съдът законосъобразно е приел наличие на обективен признак на състав на престъпление по чл.278а, ал.1 и по чл.278б, ал.1 от НК. Твърди също така, че е налице и субективната страна, съответно съставомерност и по този признак на деянията, позовавайки се на начина на извършване, на познанията на подсъдимата, проявена конспиративност. След като е имала познание за вида на вещите, е имала според прокурора и задължението да уведоми властта за археологическите паметници, което не е изпълнила. Предвид на това материалния закон е правилно приложен, като липсват основания за оправдаване на касаторката. Според прокурора наложеното наказание е справедливо, тъй като били отчетени всички необходими обстоятелства за постигане целите на закона. Моли да се остави жалбата без уважение. Подсъдимата П., редовно призована, явява се лично и надлежно се представлява от защитници. Касационната жалба с направеното допълнение се поддържа изцяло. Излагат се допълнителни съображения за приложението на материалния закон в светлината на решение №7/2009г. на КС на РБ. Излагат се доводи за разширително тълкуване на нормата на чл.278а, ал.1 от НК относно кумулативно изискване за идентифициране и регистриране, както и конкретно за издание от 1920г. на романа „Под игото“ на Иван Вазов, с позоваване на чл.97, ал.5 от ЗКН и чл.2 от НК, за липсата на изискване за изминал срок и стойност. Оспорва се дадената оценка на печатни издания,като има позоваване на интервю с определена различна стойност от един от експертите. Твърди се, че предложени от защитата данни за цени от външни аукциони и предлагания в страната, не са отчетени от съдилищата по същество, и че този белег на книгите по чл.278а от НК, който да ги прави културна ценност по смисъла на закона, не е налице. Относно обвинението по чл.278б. от НК се твърди за ниски стойности на книги на Казандзакис и на Бергсон, които не са и български. По отношение на църковната утвар, рипиди, потири и обкови се оспорва категоризацията им като културна ценност от категория 2 по приложение 12 от Наредбата. Излагат се съображение, че категоризацията е извършена по предположение, като липсват още от обвинението факти от кой паметник са елементи, нито данни за това каква артистична, историческа или религиозна стойност има този паметник, от който вещите се твърдят, че са част. Прави се позоваване на спор между вещите лица за възрастта на вещите, като се твърди, че да има културна ценност по т.2 от Приложението се изисквали няколко елемента, от които бил налице един, а за останалите имало предположения. По отношение на една каменна фигура се твърди, че по обвинението и в съдебните актове подсъдимата е призната за виновна по отношение на археологическа находка. Защитата посочва,че в ЗКН липсва такова понятие, доколкото в чл.146, ал.1 от него се използва понятието археологически обект, като поради липсата на такова понятие в закона, подсъдимата в тази част следвало да бъде оправдана. Заявява се, че това била фигура, намерена от монсеньор Е. в Италия, внесена е оттам с документ от българското консулство, като според защитата не може да е културно археологически обект по нашия закон. По отношение на колекцията, предмет на обвинението, защитата сочи, че липсвали мотиви, което съставлявало съществено процесуално нарушение. Не били обсъдени изтъквани доводи относно негоден доказателствен материал, не били обсъдени показания на служител под прикритие за срещите с подсъдимата, във връзка с твърдение, че по обвинението по чл.278а относно 2,3 и 4 деяния не ставало дума за предлагане за продажба, което съставлявало изпълнително деяние. Липсвало обсъждане и на доказателства по деянието, свързано със св.М., както и по пето поред деяние за църковна утвар, свързана със св.Д. А., като се твърди, че нямало предлагане за продажба в доказателствата по делото. Твърдението за липса на умисъл, съответно материалите, вклч.и ВДС от СРС, не било обсъдено, както и изявленията на подсъдимата, че за продажба може за се мисли след надлежна идентификация и регистрация. На поредно място се оспорва безпристрастност на експерта Х. с оглед участието му в процесуално-следствени действия и изразяване на предварително становище, преди да бъде назначен за експерт. Депозира се и оплакване за липса на обсъждане на твърдението за провокация, за игнориране на Л. И., която не била разпитвана по делото, но била изпратена за контакт. По отношение на обвинението за колекция по чл.278б от НК защитата заявява, че от обвинителния акт липсвали факти относно приемането на всички описани вещи за колекция, които да съответстват на зададените в чл.108 от ЗКН критерии. Оспорва невъзприемането и необсъждането на показанията на св.К. З., оспорва възприемането като част от колекция учебници на Американското девическо училище, тъй като не е било част от Роберт колеж по времето, което обучението би имало значение за българската история, предвид представители на изпълнителната власт на Третата българска държава, които са завършили там. Защитата излага и доводи относно задължителна регистрация на вещите, които са предмет на престъпление по чл.278а от НК, като съдебните инстанции в противовес на това приели, че тя не е необходима, като същевременно е възприето в съдебните актове, че всяка от инкриминираните вещ отговаря на критериите по приложението за регистриране. Според защитата се игнорира желанието на подсъдимата да търси идентификация, доказващо се от разузнавателните средства и от служителите под прикритие. Въззивната инстанция възложила непосилна тежест на подсъдимата според защитата-вместо да търси купувач, предварително трябва да идентифицира всичките си вещи, които са били хиляди, вкл. и неиззети по делото. С процедурата по ЗКН според защитата би отнело време и съставлявало непосилна финансова тежест. Необсъдени останали оплакванията за несъставомерност на деянието- като например за предлагането на Д. М., която върнала книгите, тъй като нямало купувач. Подсъдимата по същество добавя, че поддържа казаното от защитата и твърди, че наказателното производство било начин да се смени титуляр на наследството, което тя получила, но някой не бил съгласен с това. В осъществяване на правото си да се изказва последна подсъдимата П. моли да се уважи жалбата й. При последната си дума желае същото. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 7/16.10.2017г. по НОХД № С-31/2015г. на Софийски градски съд,,н.о.,14-ти състав подс.П. е била призната за виновна в извършване на престъпление за периода 01.01.2012г. до 06.11.2012г. в [населено място] по чл.278а, ал.1, пр.1-во и 2-лро, вр.чл.26, ал.1 от НК и по реда на чл.54 от НК е и е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода, както и 8 хиляди лева глоба. Предметите на престъплението по 5-те отделни деяния на продължаваното престъпления били отнети в полза на държавата. Със същата присъда подсъдимата е била призната за виновна в извършване на престъпление за същия период и на същото място по чл.278б, ал.1, пр.2-ро , вр.чл.18,ал.1 от НК и по реда отново на чл.54 от НК и е наложено наказание от една година лишаване от свобода. С приложението на чл.23, ал.1 от НК е определено за изтърпяване по-тежкото от така определените наказания, а именно 3 години лишаване от свобода, с приложение на чл.66, ал.1 от НК за срок от 5 години. Приложен е и чл.23, ал. 3 от НК, като към определеното най-тежко наказание е присъединена и глоба в размер на 8 хиляди лв. Присъдени в тежест на подсъдимата са и направените по делото разноски. С атакуваното с касационната жалба решение № 54/16.04.2020г. по ВНОХД № 043/2019г. на Софийски апелативен съд, н.о.,3-ти състав,посочената присъда е изцяло потвърдена. Настоящето касационно производство е първо поред. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице- процесуалния представител на подсъдимата, като при разглеждане по същество се открояват следните належащи за решаване въпроси: На първо място следва да се разгледа поставеното оплакване за изтекла абсолютна давност по едно от обвиненията. Възражението е основателно. Макар към момента на изготвяне на второинстанционните мотиви и решение срокът да не е бил изтекъл, както отбелязва защитата в касационната жалба, това се е случило на 06.06.2020г. Предвид обстоятелството, че деянието по чл.278б, ал.1-ва от НК е наказуемо с лишаване от свобода до три години или с глоба от петстотин до две хиляди лева глоба, както и с обществено порицание, то се налага приложението на чл.81, ал.3-та, вр.ал.1-ва, вр.л.80, а1-ва, т.5-та от НК. Абсолютната погасителна давност за наказателна преследване в случая е 7 години и половина, започваща да тече по правилата на чл.80, ал.3-та от НК, от момента на довършване на престъплението, а според обвинителния акт това се е случило най-късно на 06.11.2012г. Изтичането на давността налага приложението на чл.24, ал.1, т.3 от НПК, според изискванията на чл.354, ал.1, т.2 от НПК. Присъдата в тази част , както и потвърдителното решение в същата част, следва да бъдат отменени, като наказателното производство се прекрати. Предвид това императивно изискване на закона е безпредметно да се обсъждат оплакванията на касатора в тази част на обвинението. Но е необходимо да се отбележи, че изпълнителното деяние на престъплението по чл.278б, ал.1 от НК има своята специфика, която не е намерила законово отражение в обвинението. Субекта на престъплението е всяко физическо лице, което притежава своя културна ценност (доколкото подсъдимата не е обвинена по отношение на документ от Националния архивен фонд). Прави впечатление, че държавната обвинителна власт е изпуснала една важна характеристика на предмета на престъплението по чл.278б, ал.1 от НК – чия е собствеността на вещите, освен че се твърди, че са културни ценности, по отношение на продадените при доверителни сделки вещи, както и при предлагането за отчуждаване. В обстоятелствената част на обвинението не се твърди, че това са „свои“ вещи на подсъдимата, тоест, че тя е титуляр на правото на собственост. Всъщност, това е твърде значимо обстоятелство, за да бъде пренебрегвано. Собствеността може да бъде ограничавана само в предвидените от закона случаи и тя е конституционно защитена-чл.17, ал.3 от Конституцията на Република България. Единствената намеса на държавата чрез забрана при упражняване правото на собственост върху културни ценности и въведената наказуемост за унищожаване или повреждане на свои такива вещи. Семантиката на използваните понятия/глаголни действия означава винаги и единствено само нарушаване на физическата, материалната субстанция на вещите, които са засегнати от действието унищожаване или пък повреждане.Наказателния закон използва унифицирани понятия, които се използват с едно и също значение при различните състави на престъпление- като например в чл.216 и чл.319 от НК. Няма никакво правно и логическо основание да се възприема различно съдържание на използваното понятие в чл.278б, ал.1 от НК, освен ако не се пристъпи към едно, в определена степен произволно и разширително тълкуване на материалната наказателна норма, което е съвършено недопустимо. Отчуждаване може да има, но то е съставомерно по чл.278а, ал.1 от НК, като е очевидно, че законодателят прави ясна разлика между правните действия/актовете на разпореждане, и действията, с които физически се въздейства на материалната субстанция на вещите. Обвинителната власт е отбелязала единствено като своя (на подс.П.) колекцията по смисъла на чл.108 от ЗКН (т.н. архив „Абагар“). Справедливо се отбелязва от защитата, че обвинителната власт не е защитила обосновано обвинителната си теза по отношение на твърдението за наличието на колекция- тъй като законът изисква всяка вещ от съвкупността на колекцията само по себе си да съставлява движима културна ценност. Това е задължително условие, за да може колекцията да попадне в обхвата на чл.108 от ЗКН. Очевидно е, че за всяка една движима вещ от твърдяната колекция не е установено по безспорен начин, че тя представлява движима културна ценност, отделен е въпросът, че има твърде нови издания-от 30-те до 60-те години на миналия век, които далеч не отговарят на критерия, заложен още в т.10 от приложението към чл.33а от ЗПКМ(отменен), действащо по силата на § 23, ал.3, вр.ал.1 от ПЗР на ЗКН до издаване от министъра на културата на Наредба № Н-3/03.12.2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности, които разпоредби не променят статута на българските печатни книги поне до новелата (ДВ, бр. 54 от 2011 г.) на чл.97,ал.5 от ЗКН,изменена с ДВ, бр. 1 от 2019 г. Съдържанието им е твърде различно –от църковна литература, историческа такава до художествена , включваща например романа „Война и мир“ на Л.Н.Толстой, без дори посочена година на издаване, за да може да се установи изискуемата се от закона цялост и тематична свързаност. Така или иначе изтеклата давност обезпредметява спора по правото и съдът е задължен да се произнесе в посочения по-горе смисъл. По отношение на другото обвинение – за деяние по чл.278а, ал.1-ва, пр.1-во и 2-ро, вр.чл.26, ал.1 от НК= касационните оплаквания следва да се разгледат в светлината на дадените отговори на въззивната инстанция на първо място по приложението на материалния закон. В значителна част тези отговори носят формален характер. По отношение на възражението за екземпляр от книгата „Под игото“, екземпляр от юбилейно издание, подписано от класика на българската литература И. Вазов, въззивната инстанция се е задоволила да отбележи, че съдът от първата инстанция обосновано е отговорил в мотивите си, че тази книга съставлява културна ценност с оглед подписването й от автора. Съдът от първата инстанция се е занимал с този въпрос, като от своя страна е заявил, че не „споделя изводите на защитата“ че някои от вещите не са културни ценности, като тази книга например, тъй като изданието не е над 100 години, съобразно т.10 от приложение № 12 от Наредбата № Н-3/03.12.2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности, издадена от министъра на културата. Първата по ред инстанция е мотивирала своето несъгласие с доводите на защитата с това,че „за нуждите на настоящето производство е достатъчно да се установи дали инкриминираните вещи са културни ценности или не.“ А според съда това е било установено въз основа на експертните заключения. Този процесуален подход е формален, непълен и съвършено произволен. Съдилищата и в двете инстанция са били задължени да отговорят цитираната норма създава ли правило за поведение и ако създава, какъв характер има то. Всъщност законодателят се е постарал да избегне до възможната степен субективната преценка, като е въвел критерий за регистриране на книги, които съставляват движима културна ценност. Това представлява изискването да се води регистър след идентификацията на вещите, които съставляват културни ценности. В този регистър не може да попадне вещ , която не е културна ценност, движима при това. По аргумент за противното (per argumentum a contrario), вещите, които се изключват по силата на нормативната разпоредба от регистриране, не могат да съставляват движима културна ценност. В такъв случай съвсем не е достатъчно позоваването на експертното заключение. Съдилищата са били длъжни да отговорят защо то, противопоставено на нормата в подзаконовия нормативен акт, е вярното и защо не се прилага тя, а се прави позоваване на чл.7 от ЗКН. Впрочем този закон в чл.97 е променян двукратно, като е въведена алинея пета, впоследствие изменена с ДВ,бр.1/2019г. Тази норма създава съвсем друг правен режим, различен от възможността по чл. 7, ал.4-та, т.4-та, при която е възможно да се преценява дали антикварен предмет, каквато може да бъде и книгата, представлява особено рядък и ценен екземпляр. С въвеждането на новата норма, която се явява специална по отношение на чл.7, ал.4, т.4 от ЗКН, и тази възможност е отпаднала. Това обстоятелство обаче не е било анализирано от нито едно от съдилищата (разбираемо за първата инстанция, чието произнасяне е предхождало създаването на тази нова норма) , макар да са били задължени да го сторят, включително и на възражението за приложението на чл.2, ал.1 от НК по отношение и на бланкетните норми. Независимо от това се дължи и друг отговор - дали при уредбата на по чл. 7, ал.4-та, т.4-та от ЗКН и без новелата на чл.97, ал.5-та, при установения основен режим на културните ценности, които представляват книгите, дали е налице или не субективната страна при книги, които могат да се определят като особено редки или ценни екземпляри. Даденият отговор на страница 35-та от мотивите, л.221 от съдебното производство пред втората инстанция, че познанията на подсъдимата и интелектуалните и възможности позволявали да се запознае със ЗКН и подзаконовия акт далеч не е достатъчен, за да обоснове наличието на виновно поведение. Очевидно е, че законодателно е създаден режим, който по начало изключва наказателната й отговорност, и в този смисъл са необходими повече аргументи, които убедително да отговорят защо се ангажира отговорността й в такъв случай и как тя би могла да прецени кои вещи (които не отговарят на обективно установените критери като датировка и стойност) са особено редки и ценни екземпляри. Задължително е било да се отговори също така какъв характер има тази преценка, от кой следва да се извърши, чия е инициативата по тази конкретна норма и кога става антикварния предмет, респективно книгата, културна ценност- преди или след идентификацията. На следващо място защитата възразява по отношение качеството на културна ценност на Библия „“Москва“,Московска синодална типография,1784г., църковнославянски превод на Библията. Основното възражение относно липсата на пазарни аналози за стойността на предметите имплементира в себе си и позоваване на интервю на един от експертите, починал понастоящем- директорът на НИМ,професор Божидар Димитров, дал различна стойност от тази в заключението от 105 х. лева, т.7-ми от дос.п-во, л.95. Независимо от това дали ще бъде прието като достоверно само заключението, това възражение следва да бъде обсъдено и да бъде даден аргументиран отговор, а това не е сторено от въззивната инстанция. Не е отговорено и на възражението относно приложението на материалния закон- дали категоризацията на културните ценности при идентификацията и регистрацията им е в зависимост от наличието на алтернативност или кумулативност при преценката на двете условия- датировка и стойност. Въпреки графичното приложение изводът за кумулативно изискване за наличие и на двете предпоставки не е невъзможен. Разбира се,съдилищата, най-вече съдът от първата инстанция, са се опитали да обосноват неприложението на т.10 от приложение 12 от цитираната наредба. Аргументацията е обаче твърде оскъдна и произволна, съдържаща в себе си голословни утвърждения, които не намират опора в нормите и съжденията на съда. Чл.7 от ЗНА изрично е указал, че наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. Съдилищата не са възприели противоречие, което да налага приложение на чл.15, ал.3 от ЗНА, а са задължени да го посочат, ако има. Прави впечатление, че съдът от първата инстанция се е задоволил да изтъкне само: „…в резултат на тълкуване на разпоредбите, уреждащи идентификацията и регистрацията , съдът не споделя изводите на защитата…“-л.934 от съд.п-во пред първата инстанция, стр.164 от мотивите, предпоследен абзац. Какъв вид тълкуване е предпочел съдът е останало неизвестно от мотивите, което е съществен недостатък при упражняване правото на защита и съответно оспорване на съдебния акт. Справедливо е да се изтъкне, че този акт е постановен 2017г. и съответно съдебната инстанция не е могла да отчете новата разпоредба на чл.97, ал.5 от ЗКН, което е било задължение, както се изтъкна, на съда от втората инстанция. Съображенията за необходимостта от анализ на приложението по новата норма вече бяха изложени по-горе, като без да бъде даден отговор, включително и на доводите на защитата в тази връзка, не може да се претендира за завършен и отговарящ на изискванията на чл.339, ал.2 от НПК съдебен акт. Много важно обстоятелство, което е следвало да се анализира от съдилищата, съставлява предмета на престъплението и неговите характеристики, определени от закона. Като културна ценност този предмет, по отношение на всяка една движима вещ, трябва да е в обхвата на защитените обществени отношения, посочени в чл.1 и 2 от ЗКН. Не е възможно движимата вещ да бъде отделена от този кръг защитени обществени отношения и да се включват други културни образци, били те и действително със световно значение и ценност. ЗКН урежда културното наследство на Републиката, но не и световното такова. В този смисъл се дължи отговор на възраженията по принцип и конкретно за отделната книга на немския схоластичен теолог и защитник на католицизма Йохан Еск. Може да се отбележи, че подвързването на една книга с друга се възприема нееднозначно и са необходими повече аргументи от голословно утвърждаване на единство като културна ценност. Разбира се, възможно е само подвързията да представлява сама по себе си културна ценност, но в случая подобно нещо не се твърди и установява. Не са изложени никакви аргументи, включително и от експерта, доц. д-р Н. В., защо в съчетание със съчинението на Теофилакт Български, Охридски архиепископ следва да се цени и този екземпляр, който може да представлява културна ценност и да е особено ценен за културата на немската република, но в материалите по делото не е направена никаква значима връзка с българската култура и история. Оценяването на съчиненията на Теофилакт Български е извършено неразделно с това на Йохан Еск, със същата аргументация за съчетание между двете съчинения, без да е възможно да се обособи отделна цена за всяка една от двете книги. В заключението по оценката й,т.1-ва- л.92 от т.7-ми на дос.п-во се дава оценка за една книга и стойността от 115 х. лева не е еднозначно определена за съчиненията на Теофилакт Български. На последващо място е следвало да бъде даден отговор на направените възражения относно пунктове 3,4 и 5 от обвинението по чл.278а, ал.1, пр.1-во и 2-ро, вр.чл.26, ал.1 от НК и конкретно дали посочените като предмет на престъплението вещи отговарят на критериите за културни ценности. Без отговор е останало възражението за непълнота още от обстоятелствената част на обвинението и на обвинителния акт като цяло. Защитата възразява срещу липсата на посочване те част от кой паметник съставляват. След като са категоризирани във 2-ра категория по Приложение № 12 от цитираната Наредба № във 2-ра категория по Приложение № 12 от цитираната Наредба № Н-3, то това според защитата означава, че това са „елементи, представляващи интегрална част от паметници с артистична, историческа или религиозна стойност, които са били разчленени и датират от поне 100 години, като стойността е без значение.“ За касационната инстанция няма съмнение, че те се намират в страната, но дали имат връзка с нея, е следвало обвинението да отговори изрично относно цялото, от което те са били част. Това цяло трябва да отговаря на критерия за културна ценност, като без съмнение и елементите от него по смисъла на закона и подзаконовия нормативен акт ще имат такова качество, независимо от тяхната стойност. Така например напрестолния кръст (първо изследван от назначената по време на въззивното производство експертиза) е с надпис на кирилица, което обстоятелство навежда на извод, че има връзка с културното наследство на страната, на втория обект, рипида с работен № 9, също има изображения на страна „Б“на Св.св.Кирил и Методий, което е аргумент във връзка с културното наследство на страната (макар че почитаните като светци братя са част от световното културно наследство и всеки един отделен народ, свързан с християнството, би могъл да твори религиозни и художествени артефакти с тях). За втората рипида, трета изследвана по посочената експертиза подобни аргументи, още повече да са интерпретирани от обвинителната власт, не се откриват. За четвъртата изследвана вещ- обков на Св.Богородица с младенеца, не се откриват доводи, че тя е свързана със страната, а с християнските религиозни ритуали и със сицилианския град Месина. На свързаната с иконата щампа- изследвана пета по ред, има текст на италиански език, от който връзката с културното наследство на страната ни не става ясна. Изследваната под № 6 икона на „Свети Георги Победоносец“ с обков експертите по предположение са определили като вероятно руска, връзката с културното наследство на страната е останала неясна от фактите по обвинението и мотивите на двете съдебни инстанции. Доколкото това е вещ, която присъства в бита на хората, може да се приеме по начало, независимо от вероятността да е руска, че е присъствала в нашия културен ареал и е изпълнявала своето предназначение, но като цяло нито стойността и, нито възрастта е точно определена. Категория 2 от приложение № 12 не изисква стойност, но вещта трябва да е датирана отпреди сто години, докато експертите не са категорични, приемайки за възможна датировка от началото на ХХ-ти век. Богослужебните предмети- потири или чаши за свето причастие също не показват признаци за връзка с културното наследство на страната, доколкото имат надписи на латински, ктиторски- на английски(потир, изследван като 9-ти предмет). Напълно е възможно да имат, но това не личи от заключенията на експертите, които се задоволяват с голословни утвърждения, нито от изложените от обвинението факти. Касационният състав отбелязва, че на възраженията относно мраморния фрагмент, който подсъдимата е предложила за отчуждаване и съответно след това отчуждила на служител под прикритие(с идентификационен № 96), в мотивите на двете инстанции по същество не е даден убедителен отговор. Първостепенният съд е признал, че разполага само с обясненията на подсъдимата и свидетелски показания, които потвърждават тезата и,че този фрагмент е бил собственост на починалия Г. Е. че го е държал в домът си и че е бил пренесен от подсъдимата в страната след неговата смърт. Съдът от първата инстанция е приел обаче за достатъчно, че фрагментът е бил на територията на страната, за да се установи нормативната необходимост от идентифициране и регистрация преди извършване на възмездна сделка с този фрагмент. Съдът от тази инстанция освен това не е възприел по категоричен начин за установено по делото,че починалият Г. Е. го е притежавал, без да разполага с насрещни доказателства, които да опровергават тезата на подсъдимата – в нарушение на чл.14, ал.2 от НПК и чл.16 от НПК. Неохотно съгласявайки се, че „дори и да се приеме за безспорно установено“- това, че починалият Е. е намерил в Италия мраморния фрагмент ( впрочем това означава, че съдът не е приел за безспорно, че Г. Е. е намерил фрагмента), първата по делото инстанция твърди, че това обстоятелство не дава отговор на въпроса чия собственост бил фрагмента, преди Е. да го придобие. Този съд не е дал важни отговори по приложение на материалния закон във връзка с направените и изложени по-горе възражения на подсъдимата и нейната защита, но се е занимал с въпроси извън предмета на делото и които не са били предмет на разследване. В светлината на цитираното от защитата решение на Конституционния съд №7/29.09.2009г.по к.дело № 11/2009г. (Обн., ДВ, бр. 80 от 09.10.2009 г.) трябва да се отбележи, че придобивната давност е напълно законен способ за придобиване на собственост. Държавната власт е ограничила това право само ако е придобиване чрез престъпление- чл. 80, ал. 2 от Закона за собствеността, с каквито данни по отношение на уважавания католически религиозен деец Г. Е. първостепенният съд очевидно не разполага. Аргументите на първостепенният съд не почиват на законова основа и пренебрегват напълно нормата на чл.97, ал.6 от ЗКН(нова- ДВ, бр.54/2011г.), съгласно която внесените на територията на страната археологически предмети с произход други държави, в случаите, когато са придружени с документ за произхода и способа за придобиването му, не подлежат на идентификация. Съдът е можел да обсъди свидетелските показания на св.Д. Д. относно наличието на такъв документ, а дори и способа за придобиване да не може да бъде установен, очевидно е, че придобивната давност е оригинерен такъв . Но така или иначе отговор е задължително да бъде даден, а това не е сторено от предходните инстанции. Едва след като бъде установен по безспорен начин има ли предмет на престъпление в спорните случаи, то тогава може да се разсъждава и за наличието или не на субективна страна, все в светлината на излаганите по-горе съображения за приложението на чл.7, ал.4-та, т.4-та от ЗКН. Съществена част от възраженията на защитата е оплакването за неточно формулирано обвинение. Действително ЗКН не борави с понятието „археологическа находка“, в чл.146, ал.1 от ЗКН законодателят си служи с понятието археологически обекти. В категория 1-ва на приложение № 12 понятието от закона се приповтаря – „археологически предмети, датиращи от поне 100 години, които са открити при разкопки и находки“. Смисловото съдържание е едно и също, и в този смисъл порокът не е съществен, но обвинението следва да използва понятията от закона. И едва след като се дадат отговорите на повдигнатите въпроси и се установи наличието на обективна и субективна страна на деянието по чл.278а, ал.1, пр.1-во и 2-ро, вр.чл.26, ал.1 от НК, тогава следва да се обсъдят възраженията за това дали е налице провокация, тоест активни действия на служителите под прикритие, които да предразполагат , да склоняват подсъдимата да извърши предлагането или отчуждаването. Без, разбира се, действията по „внедряване в търговската среда“ да се абсолютизират, тъй като без проявен интерес от служителя под прикритие до сделки и съответно до разкриване на престъпление може никога да не се достигне. За да се обсъжда обаче наличието на провокация, следва да има осъществен състав на престъпление и това е първият отговор който се дължи и на който не е отговорено от инстанциите по същество по изискуемия се от закона начин. Очевидно е, че защитата използва всички възможни основания, които са и изключващи се, за да защити правния интерес на подсъдимата. По отношение на направените възражения за безпристрастност, за процесуалната дейност по претърсване и изземване, съдът от втората инстанция е изложил споделими съображения, които се поддържат и от касационната инстанция. Няма никакво съмнение относно претърсените места и иззетите вещи, като не е прекъсната и процесуалната верига, идентифициращи ги като иззети и след това изследвани движими вещи, съответно определяни като културни ценности. Процесуалната дейност на съда от първата инстанция също не е дала основания да се приеме, че той е действал в нарушение на чл.6, т.1-ва от КЗПЧОС. И по двата критерия, субективен и обективен, ползвани в практиката на ECHR- Европейския съд по правата на човека, не може да се установи, че изразените опасения от защитата са обективно обосновани. Различната правна оценка на фактите не е достатъчна, за да се възприеме една такава генерализирана позиция, съдът не е дал повод с изявленията си да се възприеме лична заинтересованост. Безпристрастността на съда се предполага до доказване на противното – така делото Piersack срещу Белгия, решение от 1 октомври 1982 г., серия A № 53, рр.14-16, а защитата не представя убедителни съображения за извод за липса на изискуемата се безпристрастност на първостепенния съд. Не са изложени доводи и съобразно обективните критерии за безпристрастността на един съд, които да налага обратни изводи – съдът е независим, не е взел участие в предварителни процедури, които могат да застрашат обективността на преценката му, участието на състава в разглеждане на делото не е преднамерено, а е плод на случаен избор. В заключение, касационният състав счита, че липсата на задълбочен и аргументиран отговор на направените възражения, наличието на частичен и непълен такъв правят мотивната част на решението лишена от съдържание относно приложението на материалния закон, като не може да се направи окончателен извод за наличието на извършено престъпление и неговата обективна и субективна страна. Дори и частичната липса на мотиви представлява съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.348,ал.3, т.2-ра, пр.1-во, вр.ал.1-ва, т.2-ра от НПК. Това налага отмяна на решението в частта по обвинението по чл.278а, ал.1, пр.1-во и 2-ро, вр.чл.26, ал.1-ва от НК и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане следва да се отговори задължително на направените възражения относно приложението на материалния закон, като при необходимост следва да се използва и експертна помощ. При оспорваните заключения е необходимо да се съобрази дали на поставените въпроси е отговорено в съдържателен план, дали са посочени източниците за подпомагане на окончателните отговори и дали получените отговори удовлетворяват изискванията за пълнота и ясност, а също така и за обоснованост, както и да не поражда съмнение - аргумент от чл.153 от НПК. В зависимост от това въззивната инстанция трябва да реши дали е наложително да се назначат допълнителни или повторни експертизи. Предвид тези съображения касационната инстанция намери че следва да се отмени решението и присъдата в частта по обвинението по чл.278б, ал.1, т., пр.2-ро,вр.чл.18, ал.1, пр.1-во от НК, както и относно приложението на чл.23, ал.1 от НК, като наказателното производство се прекрати по реда на чл.24, ал.1-ва, т.3 от НПК поради изтичането на предвидената в закона давност. В останалата част и по обвинението за извършено престъпление по чл..278а, ал.1-ва, пр.1-во и 2-ро, вр.чл.26, ал.1 от НК решението на въззивната инстанция следва да се отмени, а делото в тази част следва да се върне за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2-ра и ал. 3, т. 2-ра НПК, Върховният касационен съд, състав на първо наказателно отделение, РЕШИ: ОТМЕНЯ въззивно решение № № 51/16.04.2020г. по ВНОХД № 043/2018г. на Софийския апелативен съд, н.о.,3-ти състав, както и присъда № 7/16.10.2017г. по НОХД № С-31/2015г. на Софийски градски съд,,н.о.,14-ти състав в частта за престъпление по чл.278б, ал.1, пр.2-ро , вр.чл.18,ал.1 от НК, както и в частта относно приложението на чл.23, ал.1 от НК. ПРЕКРАТЯВА наказателното производство в тази част поради изтекла давност. ОТМЕНЯ въззивно решение № 51/16.04.2020г. по ВНОХД № 043/2018г. на Софийски апелативен съд, н.о.,3-ти състав в останалата част и връща делото за ново разглеждане на въззивната инстанция от друг състав на съда от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове: 1. 2.