4 Р Е Ш Е Н И Е № 123 гр.София, 14.03.2011г. в и м е т о н а н а р о д а Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в открито заседание на първи март, две хиляди и единадесета година в състав: Председател:надежда зекова Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА светла бояджиева като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1167 описа на ВКС за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Обжалвано е решение от 04.03.2010г. по гр.д.№ 1066 / 2009г., с което Русенски окръжени съд е отхвърлил иска на Л. Ф. А. за сумата 2500 лева, предявен срещу [фирма]-Русе на основание чл.215 КТ. С определение от 14.12.2010г. ВКС е допуснал касационно обжалване за тълкуване на понятието “място на работа” по смисъла на чл.121, ал.1 КТ, с оглед задължението на работодателя да заплаща обезщетение за командироване по чл.215 КТ. Жалбоподателят - Л. Ф. А. поддържа, че обжалваното решение е неправилно и моли да бъде отменено като бъде уважен предявения от него иск. Ответникът [фирма]-Русе в писмено становище поддържа, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил решение от 29.10.2009г. по гр.д.№1062/2009г. на Русенски РС, е отхвърлил иска на Л. Ф. А. за сумата 2500 лева, предявен срещу [фирма]-Русе на основание чл.215 КТ. Установено е по делото, че между страните има сключен трудов договор от 08.09.2008г., който е прекратен на 21.01.2009г. Съдът е приел, че за времето от 01.08.2008г. до 31.12.2008г., ищецът, който е работел като “строител жилище” е имал за месторабота[населено място] - “СБАЛО-О. клиника”, но не са му издавани камандировачни заповеди и не са плащани командировъчни видно и от заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Съдът е приел, че в случая липсва основание да се приложи чл.66, ал.3 КТ, за да се приеме, че мястото на работа е по седалище на дружеството-гр.Русе, а и няма доказателства за командироване по смисъла на чл.8 от Наредба за командировките в страната/НКС/. Направен е извод, че мястото на работа в случая е[населено място], където ответното дружество имало обекти, а не е седалището на дружеството, и не са налице предпоставките на чл.121, ал.1 КТ за командироване на работници за нужди на предприятието, поради което не се дължи заплащане на командировъчни разходи, тъй като не са доказани такива. Отхвърлил е и иска за заплащане на лихви. Допуснато е касационно обжалване по въпроса за тълкуване на понятието “място на работа” по смисъла на чл.121, ал.1 КТ, с оглед задължението на работодателя да заплаща обезщетение за командироване по чл.215 КТ, който е от значение за точното прилагане на закона и при липсата на съдебна практика е налице необходимост от тълкуване на правните норми. Настоящия съдебен състав намира за правилно, разбирането, намерило израз в решения постановени по реда на чл.290 ГПК- от 17.05.2010г. по гр.д.№638/2009г. на ІІІ-то г.о. на ВКС и решение от 21.01.2010г. по гр.д.№278/2010г. на ІІІ-то г.о. на ВКС, че по силата на чл.121 КТ, когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова работника за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната му работа. В контекста и на разпоредбата на чл.6, ал.1, т.2 от Наредбата за командировките се считат командировани лицата, които са изпълнявали задълженията си извън границите на населеното място, където е седалището на работодателя. В този смисъл е и дадената уредба на понятието "място на работа" в чл.66, ал.3 КТ, като място, съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. С оглед задължението на работника да изпълни заповедта за командировка, ако тя е законна - арг. от чл.126, т.7 КТ, за работодателят възниква задължението визирано в разпоредбата на чл.215 КТ да му заплати пътни, дневни и квартирни пари. Нарушаването /неспазването/ на законоустановените изисквания за реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането / при евентуално устно разпореждане/, но не и отпадане на задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си. С оглед на така дадения отговор на въпроса настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени. В конкретния случай е безспорно, че уговореното в трудовия договор място на работа съвпада със седалището на работодателя, от което означава, че не е налице първата хипотеза, предвидена в чл.66, ал.3 КТ. Работодателят е поддържал, че е налице втората хипотеза, твърдейки че от характера на работа на ищеца-жалбоподател следва, че мястото на работа съвпада с местата, в които е извършвал строителни дейности. В случая обаче, работникът е извършвал работа на места, които не са уговорени в трудовия договор или допълнителни споразумения към него. Съдът неоснователно е обосновал характера на работата с наименованието на длъжността му – “строител жилища” и е приел, че е налице втората хипотеза на чл.66, ал.3 КТ, т.е. че от характерът на работа на ищеца следва, че мястото му на работа съвпада с местата, в които той твърди, че е бил командирован. Делото следва с оглед разпоредбата на чл.293, ал.3 ГПК да се върне на въззивния съд за ново разглеждане, тъй като се налага да бъдат извършени нови съдоприозводствени действия. С определение от 11 .05.2009г. по гр.д.№1062/2009г. Русенски районен съд е допуснал съдебно-икономическа експертиза със задача да провери на кои обекти е работил ищецът в[населено място], за какви периоди от време и какъв следва да е размера на дължимото се обезщетение за неизплатени командировки, но в съдебно заседание на 30.09.2009г. е приел заключение на същата, в което няма отговор на така поставените въпроси. Въззивният съд е длъжен да следи за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд и да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване/в този смисъл задължителна практика на ВКС в решение от 06.12.2010г. по гр.д.№304/2010г. на ВКС-постановено по реда на чл.290 ГПК/. В случая съдът не е изпълнил това свое задължение и това му процесуално нарушение е довело и до неправилно приложение на материалната норма, приемайки за неоснователен предявения иск с правно основание чл.215 КТ, без да са събрани и обсъдени всички доказателства, включително и за изпълнени от страна на работника задължения по чл.32, т.3 НКС- представяне на документи, доказващи изразходваните квартирни и пътни разходи. При новото разглеждане на делото въззивният съд ще следва да изслуша експертиза за размера на дължимите се суми за пътни, дневни и квартирни пари на ищеца на основание чл.215 КТ, като същата провери на кои обекти е работил ищецът в[населено място], за какви периоди от време и какви разходни документи е представил на работодателя си последния. Предвид изложените съображения, съдът Р Е Ш И : О Т М Е Н Я В А на решение от 04.03.2010г. по гр.д.№ 1066 / 2009г. на Русенски окръжени съд. В Р Ъ Щ А делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: