Ключови фрази
Ревандикационен иск * предаване на владение * право на строеж * приращения * самостоятелен обект * принцип на диспозитивното начало


2
Р Е Ш Е Н И Е


№ 61


София, 13.02.2012 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на седми февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА


при участието на секретаря Даниела Никова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 291/2011 година
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение №936 от 13.10.2011година е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на [община] на решение № 240 от 02.12.2010 г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по гр.д.№461/2010г., с което е потвърдено решение №140 от 16.07.2010г. по гр.д.№ 1297/2009г. на Великотърновски окръжен съд. С последното е отхвърлен искът, предявен от същата община против [фирма] със седалище [населено място] за отстъпване на собствеността и предаване на владението върху обособени обекти: офис №12 с площ 47,09 кв.м., офис №13 с площ 23,78 кв.м., офис № 15 със застроена площ 40,28 кв.м. и офис № 16 със застроена площ 74,29 кв.м., които съставляват офиси с общо застроена площ 185,44 кв.м. от общо 367,02 кв.м., заедно с общите части на сградата, което представлява 50,48% от третия надземен етаж от извършената постройка в имот с идентификатор 65766.702.2152, УПИ ІІІ от кв. 45 по плана на [населено място], както и на самостоятелно обособен офис №23 със застроена площ 68,16 кв.м., ведно с припадащите се общи части към него, от общо 116 кв.м. застроена площ на подпокривното пространство, което представлява 58,79% от застроената площ на подпокривното пространство.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон – чл. 92 от ЗС и чл. 108 от ЗС предвид приетото, че ищецът не се легитимира като собственик на претендираните обекти въпреки, че са построени в повече от учреденото право на строеж, за нарушение на чл. 235, ал.2 от ГПК предвид приетото, че не е доказано, че тези обекти са самостоятелни, и за необоснованост на решението поради несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства.
Ответникът по касация не взема становище по жалбата.
С цитираното по-горе определение №936 от 13.10.2011година е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл.280 т.2 ГПК поради противоречие на същото със задължителната съдебна практика - Р№602 от 26.06.1993г. по гр.д.№ 165/1992г. и Р№980/12.11.1994г. по гр.д.№ 781/1994г., и двете на І гр.о. на ВКС, по материалноправния въпрос, формулиран в изложението на касатора и уточнен от съда: “построеното в повече от това, за което е учредено право на строеж с договор, собственост ли е на собственика на терена на основание чл. 92 от ЗС”, както и на основание чл.280 т.3 ГПК - поради съдебна практика, по относимия за крайния извод на съда материалноправен въпрос:” ако е уговорен процент от застроената площ като обезщетение на собственика на терена, построеното в повече при същия процент ли е разпределя”.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Ищецът [община] е собственик на УПИ , и от кв. 45 по плана на [населено място], актувани с А. № 999, № 1000 и № 1001. След проведен конкурс и взето решение от Общинския съвет № 549 от 27.10.20005г. са сключени с ответното дружество [фирма] три договора за учредяване право на строеж за всеки УПИ за предвидените по ПУП сгради при обезщетение за общината не по-ниско от 50%. В договор № 2880/19.07.2006г. е учредено право на строеж за сграда на юг на два етажа, а на север - с три етажа, като общината получава обекти на първия етаж от южната част и на първия и втория етаж от северната страна и офис 3 със застроена площ 44 кв.м. С договор № 2818/19.07.2006г. е учредено право на строеж за двуетажна сграда, от която общината получава магазин на първия етаж. С договор № 2817/19.07.2006г. е учредено право на строеж за двуетажна сграда, като общината запазва правото на строеж за магазин на първия етаж. Договорите са сключени при изготвен само идеен проект. Първите архитектурни проекти за сградите са одобрени на 16.01.2007г. и предвиждат на сградите в УПИ и да се изградят двуетажни сгради с подпокривно пространство, в което да се изградят офиси /офис 3 и 4 в УПИ ІV и офис 4,5 и 6 в УПИ .Към 04.07.2008г. сградата е изградена до степен груб строеж, но в отклонение от одобрения строеж и предвиденото по ПУП застрояване, поради което строителството е спряно от РДНСК с указания. Със заповед № 1225 от 08.09.2009г. е изменен ПУП ПР, като са обединени трите УПИ-та в нов УПИ от кв. 45 с площ 519 кв.м., актуван за общински с акт № 1796. Предвидено е изграждане на една сграда, така както е реализирано строителството. Одобрен е на 04.11.2009г. нов инвенстиционен проект, с който е предвидено изграждане на триетажна сграда с подпокривно пространство. Претендираните офиси са от третия етаж и от подпокривното пространство, като ищецът – [община] счита, че те стават нейна собственост на основание приращение и предвид постигнатата договореност общината следва да получи обезщетение не по-ниско от 50%. Ответникът се позовава на чл. 13 от всеки от договорите с аналогично съдържание, според който инвеститорът придобива правото на собственост върху изградената сграда с изключение на обектите, уговорени за учредителя и има право да се разпорежда с тях, ако с действията си няма да вреди на правото на собственост на учредителя. Според СТЕ, претендираните офиси са изградени съобразно новия одобрен от общината проект и съставляват самостоятелни обекти на правото на собственост.
Въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция, че ищецът не се легитимира като собственик на процесните офиси. Мотивирал се е с това, че не е ясно как ищецът е приел тази номерация. Решаващият извод е, че общината има право на изградената в повече площ и етажност, но само в рамките на това, което е “не по-малко от 50%”, защото това е уговореното обезщетение. Затова е заключил, че е налице съсобственост върху изграденото в повече от това, за което е учредено право на строеж. О. иск за собственост е отхвърлен и защото строителството още не е завършено и поради това не може да се направи извод, че ответното дружество владее процесните обекти.
Поставените въпроси за това дали построеното в повече от това, за което е учредено право на строеж с договор, е собственост на собственика на терена на основание чл. 92 от ЗС , както и ако е уговорен процент от застроената площ като обезщетение на собственика на терена, построеното в повече при същия процент ли е разпределя, са относими към крайния извод на съда. Във връзка с тези въпроси , настоящият състав на ВКС, ІГО, намира следното:
Принципът на приращението по чл. 92 от ЗС намира приложение когато изграденото в повече представлява самостоятелен обект на собственост по строителните правила и норми. Р. строителство в повече от това, за което е учредено право на строеж, когато отговаря на изискванията за самостоятелен обект е приращение и се придобива в собственост от собственика на терена. Когато извършеното строителство не представлява такъв обект, се прилага нормата на чл. 97 ЗС, съгласно която собственик на допълнително построеното е собственикът на обекта, към който то е присъединено. Такова е разрешението на въпроса, застъпено в трайната и последователна, а вече и задължителна, практика на ВКС.
Когато изграденото надхвърля обема на учреденото право на строеж, вещноправният режим на допълнително построеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика. В случаите, когато построеното в повече има характеристиката на самостоятелен обект, то правото на собственост по отношение на този обект преминава изцяло в патримониума на собственика на терена, като по отношение на тях не намират приложение постигнатите договорености между страните по договора за отстъпване право на строеж. Последните уреждат отношенията между договарящите страни единствено по отношение на обема, за който е учредена суперфицията. Същите нямат действие спрямо построените в повече самостоятелни обекти, които както вече бе посочено, по силата на чл.92 от ЗС стават изцяло собствени на собственика на терена.
Предвид констатираното противоречие на въззивното решение с даденото по-горе разрешение на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване,както и противоречието му със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.92 от ЗС, атакуваното решение се явява неправилно поради нарушение на материалния закон. Изложеното обосновава извод за отмяната му.
В процесния случай е установено безспорно, че претендираните от ищеца офиси, находящи се на третия надземен и подпокривен етаж са извън обема на учредената суперфиция, че цялата сградата , в която се намират, е изградена в груб строеж още преди одобряване на втория инвестиционен проект, че същите представляват самостоятелни обекти, като местонахождението, границите и квадратурата им са съгласно утвърдения през 2009г. инвестиционен проект /л.228 и л.229 от делото на ВТОС/ и се намират без основание във владение на ответното дружество , за което е налице и признание от страна на представляващия последното, дадено по реда на чл.176 ГПК в съдебно заседание на 22.06.2010г. пред ВТОС. По силата на приращението ищецът е собственик на всички самостоятелни обекти, находящи се на третия надземен и подпокривен етаж в процесната сграда, които са построени извън обема на учреденото право на строеж. Процесните имоти се владеят от ответното дружество без основание, поради което и ревандикационната претенция на ищеца се явява основателна. Тъй като е недопустимо присъждането на повече от това, което е поискано, предвид диспозитивното начало в гражданския процес, ответникът следва да се осъди да отстъпи собствеността и предаде владението на ищеца само върху претендираните от последния обекти.
Съобразно изложеното се налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора в гореописания смисъл. Предвид изхода на делото разноски в полза на ответника по касация не се следват, но същият следва да заплати в полза на касатора направените в производството разноски в общ размер 14411лв., от които 6726лв. държавни такси, 7500лв. адвокатски хонорар и 185лв. депозити за техническа експертиза.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г. о.
РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 240 от 02.12.2010 г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по гр.д.№461/2010г., с което е потвърдено решение №140 от 16.07.2010г. по гр.д.№ 1297/2009г. на Великотърновски окръжен съд, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от [община] срещу [фирма] със седалище [населено място] иск по чл.108 от ЗС във връзка с чл.92 от ЗС, че [община] е собственик на самостоятелно обособени обекти: офис №12 с площ 47,09 кв.м., офис №13 с площ 23,78 кв.м., офис № 15 със застроена площ 40,28 кв.м. и офис № 16 със застроена площ 74,29 кв.м., ведно с припадащите се общи части към тях, находящи се на третия надземен етаж от сградата, построена в имот с идентификатор 65766.702.2152, УПИ от кв. 45 по плана на [населено място], както и на самостоятелно обособен офис №23 със застроена площ 68,16 кв.м., ведно с припадащите се общи части към него, находящ се в подпокривното пространство на същата сграда, с местонахождение, граници и съседи на посочените офиси съгласно инвестиционен проект, одобрен на 04.11.2009г., и ОСЪЖДА [фирма] със седалище [населено място] да предаде владението на горните обекти на основание чл. 108 ЗС на [община].
ОСЪЖДА [фирма] със седалище [населено място] да заплати на [община] сторените по делото разноски в общ размер 14411лв.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: