Р Е Ш Е Н И Е № 466 София, 06 декември 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври, две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА БОНКА ЯНКОВА при секретаря Илияна Петкова и с участието на прокурора от ВКП Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия Янкова н.д № 722/2023 г. Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на гражданския ищец – /агенция/, представлявана от изпълнителния директор И. К., подадена чрез упълномощения повереник – старши юрисконсулт П. С., против въззивно решение №12 от 17.05.2023 г., постановено по ВНОХД № 1/2023 г. от Военноапелативен съд София. Релевираните в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение са аргументирани с твърдения за допуснати при постановяването му съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, съставляващи, както уточнено в допълнението жалбата – „касационни основания по чл. 281, т.3 от ГПК и чл.348, ал.1, т.2 от НПК“. Посочено е, че макар и двете инстанционни съдилища да са достигнали до еднакви изводи относно неосъществения от подсъдимата Г. състав на вмененото и престъпление по чл.282, ал.1 във вр. с чл.26, ал.1 от НК, въззивният съд не е анализирал деянието от гледна точка на чл.45 от ЗЗД и не е изложил каквито и да е мотиви относно това, дали макар и да не е престъпно, извършеното от подсъдимата деяние не е граждански деликт. В жалбата е предложена фактическа трактовка с посочване на подкрепящите я доказателства, относно поведението на подсъдимата и установеността на неправомерните и нареждания, вследствие на които са настъпили негативни финансови последици за агенцията. Акцентирано е върху допуснатото от въззивния съд, с непроизнасянето му по гражданския иск, съществено процесуално нарушение, с което са били и съществено накърнени правата на гражданския ищец. Искането е делото да бъде върнато за ново разглеждане, за пълноценен анализ на доказателствената съвкупност и произнасяне по гражданския иск. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд за гр.ищец, редовно призован се явява ст.юрк. П.С., като касационната жалба се поддържа изцяло по изложените в нея основания и подкрепящи доводи. Подсъдимата С. Г. се явява, редовно призована. Явява се и упълномощеният и защитник адвокат Ц.А. от АК Ловеч, който изразява позиция за неоснователност на касационната жалба, като посочва, че част от мотивите на въззивния съд по въпроса за гражданския иск се припокриват с тези на първата инстанция, а в друга е развил собствени мотиви относно приетото отсъствие на деяние и вреда. Защитата счита, че след като и двете инстанционни съдилища са приели, че подсъдимата не е извършила описаните в обвинителния акт деяния, за които е била оправдана, то тя не е извършила и граждански деликт, респективно не следва да носи и гражданска отговорност. Становището, изразено от подсъдимата в лична позиция е в идентичен смисъл със заявеното от упълномощения и защитник. В упражнено право на последна дума моли двете присъдите на първите две инстанции да бъдат потвърдени. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че въззивният съд е изградил законосъобразен и правилен извод за недоказаност на обвинението, поради което и въззивният съдебен акт потвърждаващ оправдателната присъда на първата инстанция следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 4 / 28.03.2022 г., постановена по НОХД № 202/2020 г. от Софийски военен съд, подсъдимата С. Г. Г. е призната за невинна в това, че за периода от неустановена дата на 2016г. до неустановена дата на месец август 2019г., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице- главен специалист във Военен клуб [населено място], в Териториален отдел София, в /агенция/, превишила властта си – разпоредила на подчинените си служители във Военен клуб [населено място]: изпълнител администраторите М. В., В. Ч., Н. Т. и изпълнител камериер Р. П., да нарушат служебните си задължения с цел да набави за себе си облага и да причини другиму - на ИА /агенция/ вреда в общ размер от 4170, 23 лв., както следва: І.От 18.01.2016г. до 26.07.2019г. – да регистрират в хотелската компютърна система „Рецепция“ външни гости като вписват единично настаняване вместо нощувка за цялото помещение, съгласно Заповед от 2016г., по силата на която за външни на МО лица, нощувките са определени за цялото помещение на „база нощувка на до двама човека“ и така 60 пъти, с което ощетила ИА /агенция/ със сумата от 1733,29 лв. ІІ. От 16.10 2016 г. – до 25.05.2019 г. – на два пъти, да регистрират в хотелската компютърна система „Рецепция“ по-малък брой външни за МО гости от реално настанените в помещение и да фактурират по-ниска стойност на нощувка от дължимата по ценоразписа сума, съобразно броя на настанените лица, с което ощетила ИА „Военни клубове и военно почивно дело“ със сумата от 62,44 лв. ІІІ. От неустановена дата през 2016 г. до неустановена дата през 2019 г. – да не регистрират в хотелската компютърна система „Рецепция“ реално настанени гости (външни за МО), да не им издават платежни документи и сумите да не постъпват в приход, касателно три случая: Д.П. и Г.Т., К.Х. и Н.Х., и Ц.Д. и С.Д., с което ощетила ИА /агенция/ със сумата от 2374, 50 лв. Искът по чл.45 от ЗЗД, предявен от ИА /агенция/, е бил отхвърлен като недоказан и неоснователен. Присъдата е била неуспешно оспорена от прокурора и от гражданския ищец и с атакуваното сега въззивно решение е потвърдена. На първо място, необходимо е да се уточни, че пределите на касационният контрол са очертани изцяло в нормите на НПК и в този смисъл основанията за касационна проверка са единствено посочените в чл.348 от НПК. Независимо, че ВКС е сезиран само с оплакване относно гражданската част на въззивното решение, нормата чл.88, ал.1 от НПК ясно очертава приложимост на ГПК само в случай, че в НПК „няма съответни правила“, каквато не е настоящата хипотеза понеже касационните основания за проверка на съдебните актове са изчерпателно посочени и не разкриват непълнота предполагаща субсидиарното им запълване с норми от ГПК. Още по – малко е допустимо разширяване на касационните основания, невключващи необосноваността на акта, чрез директното и въвеждане като повод за проверка въз основа норма в ГПК. Ето защо касационната проверка, макар и същата да е предизвикана само по подадена от гражданския ищец касационна жалба, е подчинена изцяло на нормите в НПК. С направеното уточнение, в пределите на касационната проверка, ВКС намира жалбата за допустима. Същата е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346, т.1 от НПК. Независимо, че въззивното решение не е атакувано от прокурора няма съмнение, че в обема на предоставените на гражданския ищец процесуални права за защита по чл.87, ал.2 от НПК е предвидено и правото да подава жалба, пределите на което са ограничени само от естеството на процесуалното му качество, обвързващо активността му до претърпените от престъплението вреди и възможността да поиска и получи обезщетение за тях. От съдържанието на подкрепящите оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения доводи не се извежда и същите да са насочени към наказателноправната част на присъдата (какъвто би бил случая ако наведените аргументи са базирани само върху претендирана доказаност на престъплението или свързани със съставомерността на деянието и неговата правна квалификация), което би изключило допустимостта на касационната жалба на гражданския ищец, понеже би надхвърлило очертаните от процесуалната му легитимация параметри. В конкретния случай оплакването е насочено към дейността на въззивната инстанция, която не е извършила, според касатора цялостна проверка на първоинстанционната присъда. По - конкретно, не е констатирала пропуска на първостепенния съд да изясни обстоятелствата, задължаващи го, при приет за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск да даде отговор на въпроса дали деянието, макар и да не осъществява процесното престъпление, съставлява деликт и от своя страна не е изложила мотиви относно гражданския иск, включително и такива по конкретните доводи, развити във въззивната жалба, против отхвърлянето му от първата инстанция. Касационната жалба следователно е допустима, а по същество е и основателна. Въззивният съд не е съобразил дейността си с разпоредбата на чл.314, ал.1 от НПК, понеже осъществената проверка на първоинстанционната присъда не е пълна и цялостна, както предписва посочената норма. Въззивното решение не съдържа обективиран резултат от извършена такава, касателна гражданската част. Нещо повече. Въззивното производство е било инициирано по протест, подаден от прокурора и по жалба от гражданския ищец. Съгласно разпоредбата на чл.339, ал.2 от НПК въззивната инстанция дължи изричен отговор по всички отправени от атакуващите страни възражения. Това си задължение въззивната инстанция е осъществила спрямо съображенията на една от атакуващите страни – на прокурора, при това го е сторила убедително, което личи от липсата на касационен протест. По отношение обаче въззивната жалба на гражданския ищец, освен, че е маркирана като иницииращ въззивната проверка документ (стр.1 и стр.4, абзац втори, възз. решение, л.57, ВНОХД) на същата не е отделено никакво внимание, още по-малко в решението са изложени доводи, отговарящи на заявените в същата оплаквания. Същевременно, макар и по повод оплакванията в протеста, въззивното решение съдържа фактически заключения относно това, че от 60 фактури по пункт първи на обвинението, само три са с потребителското име на подсъдимата и само една е от тях е „реално издадена и подписана от самата нея и че с тази фактура е направена „отстъпка в размер на 20 лв.“(стр. 62, ВНОХД). Съдържа се и следния правен аргумент: „Тя не може да извърши престъплението по чл.282 от НК, така както е описано в ОА, тъй като тя не е началник на администраторите и не е длъжностно лице в това отношение“ (стр.62, ВНОХД). С оглед пределите на настоящата касационна проверка, без да се навлиза в детайли относно отсъствието на функционална обвързаност на длъжностното качество и предмета на престъплението, относима например към длъжностното присвояване и без да се навлиза в детайли относно субекта на престъплението по чл.282 от НК и конкретната форма на престъпното деяние, вменена като „превишаване“ на правата, тоест действие извън правомощията и над възможностите, които длъжностната и характеристика разписва, в случая, изложеното позволява извод, че според съда подсъдимата не е извършила престъплението понеже „тя не им е била началник“ и „няма качеството на длъжностно лице по отношение на плащането на пари от гостите на хотела“(стр.62, ВНОХД), тоест поради отсъствие на признаци от състава на престъплението. Прието е също, че „В показанията си тези свидетели (изпълнител администраторите В., Ч., Т. и изпълнител камериера П. – бел. ВКС) говорят по принцип, че подсъдимата Гайдарска им нареждала да нарушават служебните си задължения като не регистрират в системата определени лица, вземайки от тях сумите от по 20 лв. всеки път без да издават фактури и касови бонове“, но според съда „тези свидетели не конкретизират случаите, нито по техния брой, нито дори приблизително по време“ (л.60, стр. 2, ВНОХД). Отново без да се подлага на коментар избраната в обвинителния акт квалификация на престъплението по чл.282, ал.1 от НК, видно от обстоятелствената му част, изрично е отразено приетото от обвинението резултатно поведение на подсъдимата, като е посочен и конкретен размер на причинената имуществена вреда. В контекста на очертаните от касационната жалба предели на настоящият касационен контрол, може само да се констатира, че дори и съображенията, с които въззивният съд е счел протеста за неоснователен, не позволяват еднозначно да бъде разбрана позицията му по въпроса с гражданската отговорност на подсъдимата. ВКС намира за необходимо да отбележи и това, че пълноценното изпълнение на предвиденото в чл. 339, ал.2 от НПК задължение на въззивният съд не може да бъде сведено до декларативното му съгласие с мотивацията на първата инстанция, обективирано в потвърдителния диспозитив на въззивното решение, особено когато вниманието, което и първостепенният съд е отделил на гражданския иск е сведено само до заключението (стр.48 и стр.53, мотиви), че „Доколкото съдът оправда изцяло подсъдимата, то и гражданския иск беше оставен без уважение като неоснователен и недоказан“. В контекста на горното, ВКС намира за уместно да припомни основополагащите принципни положения, залегнали в задължителните указания на Върховната съдебна инстанция, а именно, че: - „Основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието на подсъдимия, предмет на обвинението“ (т.1, Постановление № 9/ 25.XII.1961 г., Пленум на ВС, изм. с Постановление № 7/87 г.), поради което оправдаването на подсъдимото лице само по себе си не изключва задължението на съда да обсъди основанията за обезвреда, понеже е безспорно, че такава се дължи при деликт, какъвто и без престъпни признаци деянието би могло да осъществява; -„Веднъж приет за съвместно разглеждане обаче, гражданският иск придобива своя самостоятелност и не трябва да бъде подценяван, да се възприема като такъв с второстепенно и маловажно значение. Компетентният съдебен орган, по искане на страните и сам, в изпълнение на принципа за официалното начало, е длъжен да събира всички доказателства за наличието на гражданска отговорност; да прояви необходимата активност за разкриване на обективната истина във визираната насока; да изследва обстоятелствата, свързани с основанието и размера на гражданската претенция; вредите /имуществени и неимуществени/ произхождат ли пряко от престъплението; да мотивира убедително акта в тази част.“ ( ТР № 1/ 4.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 2/2012 г., ОСНК). В същото Тълкувателно решение е отбелязано и че гражданският иск като институт на наказателнопроцесуалното право е „..инструмент за установяване на основанието и съдържанието на гражданската отговорност и за реализиране на претенцията за обезвреда в рамките на възникналото материално правоотношение между пострадалия от престъплението и дееца“. Тоест, именно чрез гражданския иск в наказателния процес, вътрешният правов ред е осигурил на пострадалите правно средство за компенсация, а съдът е този, който следва да следи за спазването на дадените в чл.6 и в чл.13 от КЗПЧОС гаранции (вж. делото А. срещу Гърция, април 2003 г., № 54589/00,§ 31 и § 32; делото Г. срещу Гърция, № 8863/2003 г., 29.03.2007, § 34 и § 35; делото Д. срещу България, № 23057/03, 22.01.2009 г. § 31, § 41 и § 48; делото А. срещу България, № 72001/01, 2.10.2008 г., § 40 ). С всичко това въззивната инстанция не се е съобразила. Гореизложеното определя, че при постановяване на решението е допуснато съществено процесуално нарушение, като въззивният съд е ограничил въззивната си проверка само до съображенията, изложени в протеста без да обсъди доводите на гражданския ищец, посочени в подадената въззивна жалба, без да им даде отговор и да изложи мотиви. (чл.348, ал.3, т.2 от НПК). По този начин е лишил гражданския ищец от възможността да узнае съображенията, въз основа на които е счетена за неоснователна предявената от него и приета за разглеждане в наказателния процес гражданска претенция, с което несъмнено процесуалните му права са били съществено увредени (чл.348, ал.3, т.1 от НПК). Допуснатите съществени процесуални нарушения разкриват наличието на заявеното в касационната жалба основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, чиято последица е отмяна на решението в гражданската му част и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. В частта относно решаване на въпросите за наказателната отговорност въззивното решение е влязло в сила (т.4, абзац 3, ТР № 5/ 21.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 5/2017 г., ОСНК) При новото разглеждане процесуалните пороци, констатирани по - горе, следва да бъдат отстранени, а съдебният акт изготвен съобразно изискванията, визирани в чл.339, ал.2 от НПК. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал.1,т.5 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 12/17.05.2023 г. по ВНОХД № 1/ 2003 г. на Военноапелативен съд, в частта, с която е потвърдена присъда № 4/28.03.2022г. на Военен съд София по НОХД№ 202/2020 г. в гражданската й част. ВРЪЩА делото за ново разглеждане само в гражданската му част от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.