6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 110
С., 07.10.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при участието на секретаря София Симеонова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 3700/ 2013 година
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Експерт Б.” - Е. - [населено място] срещу Решение №46 от 08.05.2013 г. по т.д. №99/ 2013 г. на Бургаски апелативен съд, с което е отменено Решение №435 от 14.01.2013 г. по т.д. №9/2012 г. на Бургаски окръжен съд и е постановено друго, с което по иска по реда на чл. 422 ГПК на [фирма] - [населено място] срещу [фирма] - [населено място] е прието за установено вземане към 26.08.2011 г. (датата на заявлението за издаване на заповедта) 46 312.63 лв., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която сума е платена до размер на 75.60 лв., с оплакване за недопустимост и неправилност. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд недопустимо се е произнесъл по непредявен иск за установяване на вземане 46 312.63 лв., а поради изменението на иска, той е за установяване на вземане до размер 75.60 лв. Поддържа, че ако въззивният съд е счел, че е недопустимо направеното изменение, е следвало да обезсили решението по чл. 270 ал. 3 ГПК и да върне делото за произнасяне по предявения иск и не може за първи път да разглежда нов иск, какъвто не е приет за разглеждане предвид установената в чл. 214 пр. 3 ГПК преклузия. Поддържа, че решението е и неправилно поради неизлагането на мотиви, въз основа на които съдът е приел, е задължението към 26.08.2011 г. е 46 312.63 лв., на мотиви по направените възражения за недължимост на сумата, като липсва преценка на събраните доказателства, липсват фактически констатации и посочване въз основа на какво са изведени правните изводи, като при съображенията относно липса на солидарна отговорност с [фирма], необяснимо защо съдът решава, че жалбоподателят дължи сумата. Жалбоподателят сочи, че мотивите са в противоречие с диспозитива на решението, в която връзка обсъжда посочените писмени доказателства за съществуващ дълг по предоставен стоков кредит и счита, че предмет на доказване е този дълг налице ли е и какъв е размерът му към датата на заявлението, каквото доказване не е проведено - доказано е (заключението на ССЕ), че дългът е 9 142.30 лв. Като обсъжда клаузите на договора за доставка относно уговорения срок, нотариалния акт за ипотека и посочените фактури, жалбоподателят поддържа, че решението е необосновано и неправилно и иска да се обезсили като недопустимо, алтернативно - да се отмени като неправилно.
Ответникът по касационната жалба [фирма] - [населено място] оспорва същата, като поддържа, че е предявен иск за установяване на вземане към 26.08.2011 г. 46 312.63 лв., за което е издадена заповед по чл. 417 ГПК, която сума е платена до размер на 75.60 лв. към датата на постановяване на решението. Сочи, че решението е правилно, тъй като възложителите по договора отговарят солидарно; [фирма] е учредил ипотека за обезпечение на вземанията на изпълнителя - гарантирал е изпълнението на своите и на „Ф. девелопментс” задължения, което обосновава неоснователност на иска. Обосновава, че липсва изменение на иска - поддържал е, че сумата 75.60 лв. е задължението към 25.06.2012 г. с оглед направените плащания след издаване на заповедта, а не се касае за намаляване на иска по размер, като първоинстанционният съд неправилно е приел, че това е изменение на иска, изразяващо се в намаление на размера - предмет на иска е вземането към минал момент и са ирелевантни фактите, настъпили по време на изпълнителното производство и след образуваното исково производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с касационната жалба и като провери правилността на въззивното решение, на основание чл. 290 ал. 2 ГПК, приема следното:
С обжалваното решение първоинстанционното решение е отменено и е постановено друго, с което по иска по реда на чл. 422 ГПК е прието за установено вземане 46 312.63 лв. към 26.08.2011 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която сума е платена до размер на 75.60 лв. Въззивният съд е посочил, че предмет на иска е вземането по заповедта, издадена за 50 000 лв. въз основа на кредит, обезпечен с договорна ипотека с нот.акт №10/20.05.2011 г. и е установено, че към постановяване на първоинстанционното решение длъжникът е платил и дългът е останал 75.60 лв. - налице е изменение на иска, който ищецът поддържа до този размер и в такъв смисъл първоинстанционният съд го е уважил, при съобразяване на чл. 235 ГПК. Аргументирал е, че съдът следва да признае съществуването на вземането към момента на подаване на заявлението и че неправилно е приел, че задължението е 9 142.30 лв., вместо 46 312.63 лв., но предвид извършеното плащане, към постановяване на решението вземането е 75.60 лв. За неоснователен е приел довода за солидарна отговорност на [фирма] с [фирма], по съображения, че в заявлението е посочен длъжник „Д.”, което определя страните в процеса по чл. 422 ГПК, които следват и от основанието - учредената договорна ипотека, а не договора за доставка. Съдът е изложил, че правоотношенията между [фирма], от една страна, и [фирма] и [фирма], от друга, по повод договора за доставка, както и между [фирма] и [фирма], са неотносими към спора за установяване на вземането по заповедта, страните по заповедта са „Д.” и [фирма], а [фирма] е трето лице и не могат да се обсъждат правоотношенията между други страни.
С Определение № 314 от 29.05.2014 г., постановено по делото, е допуснато поради вероятна недопустимост касационно обжалване на въззивното решение. Прието е, че по иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, съдът следва да посочи размера на вземането към датата на заявлението, както и, съгласно чл. 235 ал. 3 ГПК, да вземе предвид и настъпилите факти от значение за спорното право след предявяване на иска, да посочи остатъка от задължението, което обуславя дали длъжникът има право на обратен изпълнителен лист, съгласно т. 9 на ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. При посочване от ищеца на остатъка от вземането към датата на постановяване на решението поради извършено плащане, не е налице изменение на иска - намаляване на размера на вземането към датата на подаване на заявлението, за каквото изменение ищецът няма правен интерес - абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно.
По посочения процесуалноправен въпрос:
Съгласно задължителната съдебна практика - т.9 на ТР №4/18.06. 2014 г. по тълк.д.№ 4/1013г. на ОСГТК на ВКС съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение по иска по реда на чл. 422 ГПК се установява към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта, като към момента на приключване на съдебното дирене, когато се формира силата на пресъдено нещо, съдът следва да съобрази фактите от значение за спорното право, настъпили след подаване на заявлението, съгласно чл.235 ал. 3 ГПК, с изключение на принудително събраните в образувания изпълнителен процес суми по издадения изпълнителен лист. При съобразяване на събраните суми в изпълнителното производство, искът по реда на чл. 422 ГПК е неоснователен, но длъжникът няма право на обратен изпълнителен лист, тъй като вземането е съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение.
Когато по иск по реда на чл. 422 ГПК, ищецът поради извършените от ответника плащания сочи размера на вземането си към датата на постановяване на решението - непогасен остатък, не е налице изменение на иска - намаление по размер до останалото задължение, каквото изменение е недопустимо поради липса на правен интерес - абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Ако това изменение неправилно е допуснато от първоинстанционния съд, въззивният съд следва да установи, че е недопустимо при липса на правен интерес - абсолютна процесуална предпоставка, неизпълнението на което задължение е съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
По касационната жалба: същата е основателна.
С оглед на отговора на въпроса, че е недопустимо намаление на иска по реда на чл. 422 ГПК до размер на остатъка от задължението към приключване на съдебното дирене поради извършено плащане след издаване на заповедта за изпълнение, следва да се приеме, че въззивното решение е недопустимо.
Решението в частта, с която въззивният съд е приел, че към подаване на заявлението за издаване на заповедта размерът на задължението не е 9 142.30 лв., а е 46 312.63 лв., е недопустимо за разликата над 9 142.30 лв. Първоинстанционното решение, с което размерът на задължението към подаване на заявлението е определен 9 142.30 лв., е обжалвано само от ищеца в отхвърлената част и е влязло в законна сила за признат размер на задължението 9 142.30 лв., признат повторно от въззивния съд, като включен в размера 46 312.63 лв. Въззивното решение като недопустимо следва да се обезсили.
Решението е недопустимо в частта, с която въззивният съд, като е отменил акта за прекратяване на делото над 75.60 лв. размер на вземането, е разгледал иска, неразгледан от първоинстанционния съд, който е прекратил производството по делото над 75.60 лв. поради приетото изменение на иска. Въззивният съд след отмяна на прекратяването, е следвало да върне на първоинстанционния съд делото за произнасяне по същество по иска, който недопустимо е бил изменен и производството по делото - прекратено и не е имал правомощия да разгледа иска по същество, тъй като поради прекратяването искът не е бил разгледан от първоинстанционния съд - липсва произнасяне от първоинстанционния съд за установяване вземане над 9142.30 лв. до 46 312.30 лв. Въззивното решение следва да се обезсили и делото - да се върне на първоинстанционния съд за постановяване на решение по същество за установяване на задължение към датата на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение над 9142.30 лв. до 46 312.63 лв., както и за размера на задължението към приключване на устните състезания, с обсъждане оспорванията от длъжника на вземането, съгласно т.11 б.”а” и „в” от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/1013г. на ОСГТК на ВКС, включително и на доброволно платените суми след депозиране на заявлението.
Разноските по делото за касационната инстанция следва да се присъдят при повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294 ал. 2 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 46 от 08.05.2013 г. по гр.д. № 99/2013 г. на Бургаски апелативен съд:
В частта, с която по иска по реда на чл. 422 ГПК е прието за установено, че към подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, размерът на задължението е 9142.30 лв.(включен в размера 46 312.63 лв.).
В частта, с която е прието за установено към датата на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение вземане над 9142.30 лв. до 46 312.63 лв., в която част ВРЪЩА делото на Бургаски окръжен съд за ново разглеждане от друг състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:
|