ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 50566 София, 07.11.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1372 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ищеца „Тилев Архитекти“ ЕООД и ответника „Българска банка за развитие“ ЕАД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. I. По жалбата на ответника. С основното и допълнителното (депозирано в срока по чл. 283 ГПК) изложение по чл. 280 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: - длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия по посочване на доказателства, когато във въззивната жалба се съдържат обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с пълнотата и точността на доклада по делото, и - длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди направените във въззивната жалба доводи и да даде отговор на същите, както и да прецени съвкупно доказателствата във връзка с направените във въззивната жалба доводи. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса как следва да се определи размерът на възнаграждението за допълнително проектиране при прилагане на разпоредбата на чл. 326, ал. 2 ТЗ, когато между страните са сключвани и други анекси за преработка на проектите за същия обект – на база на цените по тези анекси или на база на Методиката за определяне на размера на възнагражденията за предоставяне на проектантски услуги в устройственото планиране и в инвестиционното проектиране („Методиката“), приета от Камарата на архитектите. По първия въпрос не се обосновава общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е обусловил правните изводи на въззивния съд (т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК). Съгласно приетото в т. 2 от ТР № 2/2013 на ВКС-ОСГТК, при допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, на които страната надлежно се е позовала във въззивната жалба или в отговора, въззивният съд дължи да даде указание за посочване на относимите доказателства, които са пропуснали да посочат в първоинстанционното производство по причина на тези нарушения. С оглед така установената задължителна практика обосноваването на релевантност на поставения въпрос за конкретното дело изисква точно посочване на фактите и доказателствата, за които се твърди да са останали извън производството в резултат на неизпълненото задължение на въззивния съд да даде указания във връзка с доклада и така липсата им да е обусловила правните изводи на въззивния съд. В разглеждания случай такива факти и доказателства не се сочат. Дадената в изложението аргументация се свежда до оплакването, че въззивният съд приел, че правната квалификация се дава в съдебния акт, не дал указания относно разпределението на доказателствената тежест от значение за приложението на чл. 326, ал. 2 ТЗ и не дал възможност за посочване на доказателства, като само бланкетно се твърди, че ако въззивният съд бе дал друго разрешение на правния въпрос, резултатът от делото би могъл да бъде различен. При липсата обаче на посочени конкретни факти и доказателства от значение за защитата на ответника, които да са останали невъведени, респ. несъбрани, в производството и съответно несъобразени от въззивния съд, няма основание да се приеме, че възприетият от съда отговор на обсъждания въпрос се е отразил на крайните му правни изводи по съществото на спора. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият въпрос за задължението на въззивния съд за обсъждане на всички доводи на страните. Значението на въпроса се обосновава с липса на обсъждане в мотивите на въззивното решение на четири групи доводи във въззивната жалба, а именно: относно наличието на възлагане на работата, относно приемането на работата, относно начина на определяне на размера на възнаграждението и относно началния момент на забавата. По спорните въпроси за възлагането и приемането на работата въззивният съд е приел за установено, че част от проектите (по част „Архитектура“ са били представени от самия ответник за одобряване в рамките на инициираната от същия процедура по чл. 154, ал. 5 ЗУТ за допълване на издаденото разрешение за строеж, а останалата част („Интериор“) е била действително реализирана в рамките на строителството. Посочените обстоятелства е квалифицирал като приемане на работата по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД, с което е отхвърлил като неоснователни възраженията на ответника за липса на възлагане и липса на приемане. С оглед посочените решаващи съображения на въззивния съд не се установява твърдяната липса на обсъждане на конкретни аргументи (за отсъствие на възлагане на допълнително проектиране при условията на чл. 20, ал. 6 от основния договор, за съдържанието на разменена между страните кореспонденция, за значението на предложения от самия ответник, но останал несключен, анекс към договора, предназначен да уреди отношенията във връзка със спорните проекти, за доказателствената стойност на приетите експертни заключения) да е обусловила крайния извод за извършено приемане на работата (следователно и възлагане), доколкото в действителност не е налице оспорване на съществените факти, поставени в основата на този решаващ извод, а именно представянето на проекта по част „Архитектура“ за одобрение и реализирането на проекта по част „Интериор“. От тази гледна точка релевантен би бил въпрос представляват ли посочените факти приемане на изработеното по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД и може ли наличието на приемане на изработеното да обоснове извод за предходно възлагане на изработката, т. е. сключването на договор, какъвто въпрос обаче не е формулиран. Не се установява значение на въпроса и във връзка с твърдяната липса на обсъждане на доводите относно размера на възнаграждението, а именно за неприложимост на методиката. Решаващият извод на въззивния съд в тази насока е основан на съображенията, че при липсата на съгласие между страните относно размера на възнаграждението приложение по аналогия намира правилото по чл. 326, ал. 2 ТЗ, с което се обосновава и приложението на методиката като указание за възнагражденията, дължими за същия вид услуга при подобни обстоятелства. Аргументация относно значението на твърдените като необсъдени доводи за правилността на тези съображения на съда не е изложена. Накрая, същият въпрос не се явява обуславящ и правните изводи на въззивния съд относно началния момент на забавата. В практиката на ВКС (т. д. № № 2022/2020 г. на I т. о. вр. т. 1 от ТР № 3/2016 на ОСГТК) е възприето разбирането, че в случаите на увеличение на иска законната лихва върху разликата се присъжда от момента на увеличението, но само когато искът е предявен като частичен, доколкото в тази хипотеза непредявената първоначално разлика е останала извън предмета на делото, докато в хипотезата на предявен иск за цялото вземане (какъвто е настоящият случай), макар и първоначално за по-нисък размер, вземането в пълния си размер е въведено като предмет на делото още с подаването на исковата молба, поради което от този момент се дължи и законната лихва върху увеличения размер (последица, аналогична на възприетото с тълкувателното решение, че от този момент се прекъсва и спира погасителната давност). Крайният извод на въззивния съд, че законната лихва се дължи и върху увеличения размер от момента на исковата молба, следователно съответства на посочената практика, поради което, при липсата на конкретна аргументация за евентуалното значение на твърдените като необсъдени доводи в тази насока, поставеният въпрос следва да се приеме като несъответстващ на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото се отнася и до въпроса в частта му относно твърдяното необсъждане на доводите, че с нотариалната покана, поставила началото на забавата на ответника, от значение за предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ищецът е претендирал плащане на сума в размер на първоначалния размер на главния иск, но посочена като възнаграждение и за проекти, чието заплащане не се претендира по делото. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и последният въпрос как следва да се определи размерът на възнаграждението за допълнително проектиране при прилагане на чл. 326, ал. 2 ТЗ, когато между страните са сключвани и други анекси за преработка на проектите за същия обект – на база на цените по тези анекси или на база утвърдената от Камарата на архитектите методика. Въпросът не е от правно естество, а е изцяло фактически, доколкото с оглед предвиденото в чл. 326, ал. 2 ТЗ изискване за съобразяване на „подобни обстоятелства“, т. е. според предмета и условията на всяка конкретна сделка, на същия не може да бъде даден еднозначен правен отговор. Така формулиран, въпросът се отнася до правилността на въззивното решение, чието проверка е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. II. По жалбата на ищеца. Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите - валидни ли са съглашенията между търговци при липса на договорена с тях цена, които, макар и да се регламентират от разпоредбите на ЗЗД, имат търговски характер по смисъла на чл. 283 ТЗ и в този смисъл приложима ли е разпоредбата на чл. 326, ал. 2 ТЗ към тези съглашения, и - относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните (уточнен и обобщен съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК). Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Решаващия извод за частична неоснователност на главния иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД е основал на съображенията, че при определянето на размера на възнаграждението по реда на чл. 326, ал. 2 ТЗ не следва да бъдат прието за обосноваващо увеличаването му, съобразно тезата на ищеца, обстоятелството, че са налице усложняващи проектирането специфични условия, а именно препроектиране на съществуващ обект или промяна на заварено разпределение/интериор („преустройство“ по смисъла на чл. 15 от методиката). Приел е, че в разглеждания случай строежът е представлявал преизграждане на съществуваща сграда, но със запазване само на фасадата, т. е. че е било извършено изцяло ново строителство, поради което не се е налагало допълнителното проектиране да се съобразява със заварени дадености. Към тези изводи на въззивния съд поставеният въпрос за приложимостта на чл. 326, ал. 2 ТЗ няма отношение. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият въпрос. Значението на същия е аргументирано с твърдението, че въззивният съд не е обосновал защо приема или не приема всички доказателства по делото и защо не приема заключенията на техническите експертизи относно размера на възнаграждението. В първата част относно общото твърдение за липса на обосновка по отношение на всички доказателства непосочването на конкретни доказателства, които въззивният съд да е приел, респ. да не е приел, изключва възможността да се приеме, че въпросът е обусловил правните изводи на съда съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК вр. т. 1 ТР № 1/2009. Във втората си част – относно твърдяната липса на мотиви за невъзприемане на експертните заключения – въпросът също не е обуславящ, доколкото въззивният съд е изложил ясни съображения за липса на обстоятелства (преустройство), налагащи определяне на възнаграждението в изчисления от експертизата размер, а правилността на така направените изводи е извън предмета на фазата по допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Съобразно направените искания и представените писмени доказателства на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ответникът дължи на ищеца разноски за касационното производство в размер на 4500 лв. (адвокатско възнаграждение във връзка с отговора на касационната жалба), а ищецът дължи на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., също във връзка с подадения отговор на касационната жалба. С тези мотиви съдът ОПРЕДЕЛИ: Не допуска касационно обжалване на решение № 12375/23.11.2020 г. по т. д. № 1841/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд. Осъжда „Българска банка за развитие“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „Дякон Игнатий“ № 1, да заплати на „Тилев Архитекти“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], бл. 235, вх. 2, ап. 8-Т, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за касационното производство в размер на 4500 лв. Осъжда „Тилев Архитекти“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], бл. 235, вх. 2, ап. 8-Т, да заплати на „Българска банка за развитие“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „Дякон Игнатий“ № 1, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лв. Определението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: