Р Е Ш Е Н И Е № 143 София, 06.02.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2693 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Я. Я., [населено място], представлявана от адв. Ч. срещу решение № 732 от 16.05.2014г. по в.гр.д. № 633/2014г. на Варненски окръжен съд, с което след частична отмяна на решение № 379 от 29.01.2014г. по гр.д. № 2996/2012г. на Варненски районен съд е отхвърлен предявеният от Г. Я. Я. против М. П. И. иск по чл.422 ГПК за установяване, че ответникът дължи на ищцата сумата 3 407,75 лева, явяваща се разлика над сумата 2 421,10 лева до 5 828,85 лева, представляваща сбор от дължимата от ответника ½ част от солидарно поети от страните като кредитополучатели задължения по сключен от тях по време на брака им договор за банков кредит № 019343 от 10.07.2007г. с банка [фирма], изпълнени от ищцата включително и след прекратяване на брака с развод, в повече от припадащата й се част, чрез плащане на погасителни вноски в периода от 30.08.2007г. до 01.12.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.01.2012г., за която сума в полза на ищцата е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 119 от 12.01.2012г. по ч.гр.д. № 142/2012г. на В., X. състав.
Касаторката поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че съдът не е обсъдил безспорно установеното по делото обстоятелство – настъпилата на 30.08.2008г. фактическа раздяла между съпрузите, както и дали същото има правно значение за крайния му извод. Твърди, че въззивният съд не е формирал мотиви в тази насока, а е игнорирал фактическата раздяла между страните съобразно всички доказателства по делото и не е обсъдил изобщо има ли правно значение от кой момент между страните е настъпила разделност в имуществените отношения и има ли това отношение към крайния извод за решаване на делото. Поддържа още, че е изцяло незаконосъобразно да се приеме, че моментът на прекратяване на брака с влязло в сила решение от 21.05.2010г. е настъпила разделност в имуществените отношения между страните. Счита, че смисълът на въвеждането на фактическата раздяла като факт, изключващ съпружеската общност, е това, че през времетраенето й съпрузите не реализират съвместен принос за придобиване на имущество с общи средства, чрез труд на другия съпруг за придобиването, чрез работа в домакинството и при отглеждане на децата. Твърди, че при липса на оборена от ответника презумпция за равна задълженост по чл.127, ал.1 ЗЗД, следва да се приеме, че двамата длъжници дължат по равно и на основание чл.127, ал.2 ЗЗД тя има право да получи от ответника половината от изплатеното от нея по договора за потребителски кредит.
Ответникът М. П. И. оспорва касационната жалба. Счита, че същата е нередовна, тъй като в нея не е формулиран петитум. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Твърди, че средствата, с които процесният кредит е бил погасяван по време на брака от ищцата са с брачен произход, като при режим на СИО отговорността за задълженията на семейството е обща, както и разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи, съгласно чл.32, ал.1 СК. Поддържа, че изплащането на сумата само от единия съпруг не му дава право на иск срещу другия, докато трае бракът. Твърди, че дори и да бъде възприета тезата на касаторката, че има право на иск за половината от платеното по кредита от момента на фактическата раздяла, то простата математическа сметка показва, че съдът не може да й присъди пълния размер на претенцията. Претендира направените по делото разноски.
С определение № 85 от 05.02.2016г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 379 от 29.01.2014г. по гр.д. № 2996/2012г. на Варненски районен съд е отхвърлен предявеният от Г. Я. Я. против М. П. И. иск с по чл.422 ГПК за установяване, че ответникът дължи на ищцата сумата 3 407,75 лева, явяваща се разлика над сумата 2 421,10 лева до 5 828,85 лева, представляваща сбор от дължимата от ответника ½ част от солидарно поети от страните като кредитополучатели задължения по сключен от тях по време на брака им договор за банков кредит № 019343 от 10.07.2007г. с банка [фирма], изпълнени от ищцата включително и след прекратяване на брака с развод, в повече от припадащата й се част, чрез плащане на погасителни вноски в периода от 30.08.2007г. до 01.12.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.01.2012г., за която сума в полза на ищцата е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 119 от 12.01.2012г. по ч.гр.д. № 142/2012г. на В., X. състав.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти: че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила на 04.05.2010г. съдебно решение; че са сключили договор за потребителски кредит от 10.07.2007г. с банка [фирма], по който им е отпуснат кредит за потребителски нужди в размер на 10 000 лева, усвоен на 10.07.2007г.; че с тази сума е бил погасен предходен кредит на семейството по договор от 19.08.2004г.; че в периода от прекратяване на брака до 01.12.2011г. ищцата е погасявала сама цялата дължима месечна вноска по договора за кредит, с изключение на платените от ответника суми на 20.09.2010г. – 231,43 лева и на 22.11.2010г. - 136,34 лева, както и че фактическа раздяла между страните е настъпила от 30.08.2008г., по който факт страните не спорят. Приел е, че съобразно разпоредбата на чл.25, ал.2 СК /отм./ за задължения, които единият от съпрузите е поел за задоволяване на нужди на семейството, те отговарят солидарно, като съгласно чл.127 ЗЗД това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от солидарните длъжници по равно, освен ако от отношенията помежду им не следва друго. Въз основа на събраните по делото доказателства и становищата на страните въззивният съд е приел, че изтегленият кредит е послужил за покриване на нужди на семейството, поради което съпрузите отговарят солидарно. Изложил е съображения, че за частта от заемите, издължена по време на брака, регрес е недопустим, защото поетото за задоволяване на нужди на семейството солидарно задължение по закон е неделимо и е платено с общи семейни средства, независимо от формалното титулярство на съпрузите по правените вноски, поради което и всеки от тях няма своя част от дълга по смисъла на чл.127 ЗЗД и съответно иск срещу другия за надплатеното. Предвид изложеното е приел, че едва с прекратяването на брака имуществената общност между страните е прекратена, поради което в отношенията между бившите вече съпрузи е налице разделност. Взел е предвид, че в процеса не са въведени възражения някой от бившите съпрузи да се е облагодетелствал в по-голяма степен с получената сума по кредита и поради това е приел, че двамата дължат по равно. Въз основа на заключението на ССчЕ е приел, че платената главница по кредита е в общ размер 12 666,15 лева и е изплащана от ищцата, че ответникът е направил две погасителни вноски по него след прекратяване на брака в размер общо 367,77 лева, както и че размерът на платения дълг от прекратяване на брака е 5 577,74 лева и това е размерът на дълга, който следва да се понесе по равно от страните. Редуциран с изплатените от него вноски, делът на съпруга възлиза на 2 421,10 лева, до който размер искът се явява основателен.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е формирана постоянна съдебна практика – ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV го., решение № 990 от 24.03.2010г. по гр.д. № 47/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 268 от 21.11.2011г. по гр.д. № 191/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 415 от 25.01.201г. по гр.д. № 1332/2010г. на ВКС, ГК, І г.о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
В настоящия случай пълномощникът на ищцата в с.з. на 15.10.2012г., а ответникът с отговора на исковата молба са изложили твърдение, че страните са във фактическа от 30.08.2008г., като в решението си въззивният съд е приел този факт за безспорен. Въззивният съд обаче не е обсъдил изложените от ищцата доводи за настъпилата фактическа раздяла и липсата на общо домакинство и по този начин се е отклонил от посочената съдебна практика.
По допустимостта и редовността на касационната жалба настоящият състав се е произнесъл с постановеното по реда на чл.288 ГПК определение № 85 от 05.02.2016г.
По основателността на касационната жалба:
С определение на първоинстанционния съд са приети за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1/ че същите са били съпрузи по силата на сключения между тях на 11.09.1994г. граждански брак; 2/ че са страни – кредитополучатели по сключен на 10.07.2007г. със [фирма] договор за кредит; 3/ че със сумата, получена по този договор за кредит, е погасен предходен кредит на семейството по договор от 19.08.2004г., сключен с Банка „Д.“; 4/ че сключеният между страните граждански брак е прекратен с развод с влязло в сила съдебно решение на 04.05.2010г.; 5/ че в периода от прекратяване на брака – 04.05.2010г. до 01.12.2011г. ищцата е погасявала сама цялата дължима месечна вноска по договора за кредит от 2007г., с изключение на платените от ответника суми на 20.09.2010 – 231,43 лева и на 22.11.2010г. – 136,34 лева. Съгласно твърденията на страните не е налице спор и относно обстоятелството, че те са били във фактическа раздяла от 30.08.2008г.
От приетото в първоинстанционното производство, неоспорено от страните допълнително заключение на ССЕ се установява, че през периода от 10.07.2007г. до 04.05.2010г. ищцата е направила погасителни вноски по договора за кредит в размер общо на 6 790,41 лева, а общият размер на всички вноски, направени от кредитополучателите през периода от 05.05.2010г. до окончателното погасяване на дълга е 5 577,74 лева, от които направени от ответника са две вноски, посочени по-горе.
Въз основа на изложените обстоятелства следва да се приеме, че в качеството си на кредитополучатели по сключения на 10.07.2007г. договор за кредит страните са получили сумата 10 000 лева, която е била използвана за нуждите на семейството. С оглед на това за тях е възникнало при условията на солидарност задължението да върнат получената сума. По сключения договор за кредит страните са заплатили общо 12 368,15 лева, от които ищцата е заплатила вноски в размер общо на 12 000,38 лева, а ответникът е заплатил вноски в размер общо на 367,77 лева. Заплатените от ищцата вноски за периода до 30.08.2008г. са в размер общо на 2 675,01 лева.
С оглед изложените от ответника в отговора на исковата молба твърдения не е спорно, че от 30.08.2008г. страните са във фактическа раздяла и нямат общо домакинство, както и че кредитът е изплащан с удръжки от заплатата на ищцата. Съгласно практиката на ВКС – ТР № 35 от 14.06.1971г. на ОСГК, решение № 533 от 30.06.2010г. по гр.д. № 1504/2009г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 1372 от 28.01.2009г. по гр.д. № 5932/2007г. на ВКС, ГК, II г.о., фактическата раздяла е обективно състояние в отношенията между съпрузите, което се характеризира с липса на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка между тях и наличието й е основание да се приеме, че презумпцията за съвместен принос е оборена и съответно придобитите имущества от съпрузите в този период са техни лични. Въз основа на тази практика, отнесена към спора по настоящото дело, следва да се направи извод, че погасените от ищцата за периода след фактическата раздяла със средства от трудовите й възнаграждения вноски по договора за кредит следва да се считат заплатени с нейно лично имущество, а не с общи средства на двамата съпрузи. Общият принос на двамата съпрузи при погасяване на кредита следва да се счита оборен поради безспорно установения по делото факт на настъпила между тях фактическа раздяла и липса на общо домакинство.
Твърденията на ответника, изложени в отговора на исковата молба, за наличие на уговорка между страните, по силата на която ищцата е поела задължение да плаща погасителните вноски по кредита за сметка на получаваната от нея наемна цена от отдаването под наем на общ на страните недвижим имот, са недоказани от събраните по делото доказателства.
Заплатената сума за погасяване на солидарните задължения по договора за кредит за периода след фактическата раздяла - 30.08.2008г. възлиза общо на 9 693,14 лева, от които ищцата е заплатила с лични средства сума в размер на 9 325,37 лева /разлика между общо заплатената от ищцата сума в размер на 12 000,38 лева и заплатената от нея за периода до 30.08.2008г. сума в размер на 2 675,01 лева/. При липса на твърдения и доказателства за противното и с оглед прекратяване на имуществената общност между съпрузите с прекратяването на брака им, съгласно чл.127, ал.1 ЗЗД тази част от платеното на кредитора следва да се понесе от тях по равно. Поради това и на основание чл.127, ал.2 ЗЗД ищцата има право да претендира от ответника сумата, която е платила над припадащата й се част от дълга. Следователно ответникът дължи на ищцата сумата 4 478,80 лева, представляваща разлика между заплатената от ищцата сума в размер на 9 325,37 лева и сумата 4 846,57 лева, представляваща припадащата й се част от общия дълг, заплатен за периода след 30.08.2008г. С влязлата в сила част на въззивното решение е признато задължение на ответника към ищцата в размер на 2 421,10 лева, част от изплатеното задължение по кредита за периода след 21.05.2010г. /когато е влязло в сила решението за прекратяване на брака между страните/. Изплатената от ищцата преди фактическата раздяла част от общия дълг следва да се счита за погасена с общи средства, поради което предявеният от нея иск за заплащане на припадащата се на ответника част от тази сума се явява неоснователен.
При липса на подадена от ответника жалба и изложени доводи в отговора на касационната жалба не следва да се обсъжда направеното от него възражение за прихващане.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният иск по чл.422 ГПК за установяване, че ответникът дължи на ищцата сумата 2 057,70 лева, представляваща разлика над 2 421,10 лева /за която сума искът е уважен с влязлата в сила част от решението/ до 4 478,80 лева – дължимата от ответника част от солидарно поетите от страните задължения по договор за банков кредит № 019343 от 10.07.2007г. с банка [фирма], изплатена от ищцата през периода от 30.08.2008г. до 01.12.2011г., ведно със законната липва върху сумата, считано от 06.01.2012г. до окончателното плащане на задължението, като бъде постановено решение, с което предявеният иск бъде уважен в посочената му част. В останалата му обжалвана част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените разноски съобразно уважената част от иска в размер общо на 1 712,41 лева за трите инстанции, като за заповедното производство дължимите разноски възлизат на 357,48 лева съобразно уважената част от иска, за първоинстанционното и въззивното производство дължимите разноски възлизат на 933,36 лева съобразно уважената част от исковете, а за касационната инстанция разноските възлизат на 421,57 лева с оглед обжалваната пред касационния съд част от решението. Поради това ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата разноски в размер на 1 206,26 лева, след приспадане на присъдените й с въззивното решение разноски. Ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника разноски за трите инстанции в размер общо на 357,39 лева, поради което въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която на ответника са присъдени разноски над този размер до сумата 491,46 лева.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 732 от 16.05.2014г. по в.гр.д. № 633/2014г. на Варненски окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 379 от 29.01.2014г. по гр.д. № 2996/2012г. на Варненски районен съд е отхвърлен предявеният от Г. Я. Я. против М. П. И. иск по чл.422 ГПК за установяване, че ответникът дължи на ищцата сумата 2 057,70 лева, явяваща се разлика над сумата 2 421,10 лева до 4 478,80 лева, представляваща сбор от дължимата от ответника ½ част от солидарно поети от страните като кредитополучатели задължения по сключен от тях по време на брака им договор за банков кредит № 019343 от 10.07.2007г. с банка [фирма], изпълнени от ищцата включително и след прекратяване на брака с развод, в повече от припадащата й се част, чрез плащане на погасителни вноски в периода от 30.08.2007г. до 01.12.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.01.2012г., за която сума в полза на ищцата е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 119 от 12.01.2012г. по ч.гр.д. № 142/2012г. на В., X. състав, както и в частта, в която Г. Я. Я. е осъдена да заплати на М. П. И. разноски над сумата 357,39 лева до 491,46 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Г. Я. Я., ЕГН [ЕГН], съд.адрес: [населено място], [улица], адв. П. Ч. против М. П. И., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], адв. А. А. иск по чл.422 ГПК, че ответникът М. П. И. дължи на ищцата Г. Я. Я. сумата 2 057,70 лева /две хиляди петдесет и седем лева и седемдесет стотинки/, представляваща разлика над 2 421,10 лева /за която сума искът е уважен с влязлата в сила част от решение № 732 от 16.05.2014г. по в.гр.д. № 633/2014г. на Варненски окръжен съд / до 4 478,80 лева – дължима от ответника част от солидарно поети от страните задължения по договор за банков кредит № 019343 от 10.07.2007г. с банка [фирма], изпълнени от ищцата през периода от 30.08.2008г. до 01.12.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.01.2012г. до окончателното плащане, за която сума в полза на ищцата е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 119 от 12.01.2012г. по ч.гр.д. № 142/2012г. на В., X. състав.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 732 от 16.05.2014г. по в.гр.д. № 633/2014г. на Варненски окръжен съд в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА М. П. И. да заплати на Г. Я. Я. още 1 206,26 лева /хиляда двеста и шест лева и двадесет и шест стотинки/ - разноски за трите инстанции и за разноски за заповедното производство в размер на 357,48 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|