Р Е Ш Е Н И Е № 272 гр. София, 13.01.2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 896/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от подсъдимия по делото Х. Г. Г. срещу решение № 98 от 13.07.2016 г. на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 107/2016 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимия Г. са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, като са изложени твърдения за нарушение на закона и за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, довели до неправилно квалифициране на деянието, извършено от подсъдимия като престъпление след като същият не е имал умисъл за това, както и до неяснота относно размера на действително наложеното му наказание, което да изтърпи. Въз основа на изложените доводи, от подсъдимия Г. към ВКС са отправени в условията на алтернативност искания за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаването му или за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаския АС. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Г., редовно призован, не се явява. Не се явява и служебно назначеният му защитник адв.Г.. В писмено становище, изпратено по факс, защитникът поддържа жалбата от подсъдимия по същите основания и със същите искания, като допълнително изразява теза за явна несправедливост на наложеното наказание. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Бургаския апелативен съд като законосъобразно, справедливо и постановено в съответствие на процесуалния закон. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 55 от 17.03.2016 г., постановена по НОХД № 179/2016 г., Бургаският окръжен съд е признал подсъдимия Х. Г. Г. за виновен в това, че: 1. На 28.08.2014 г., около 00.10 ч. в [населено място],[жк], на пътя до блок № ... в посока към блок № ..., управлявал МПС – л.а.“М.“ с ДК [рег.номер на МПС] без съответно свидетелство за управление на моторно превозно средство, в едногодишен срок от наказването му по административен ред за такова деяние с влязло в сила на 04.07.2014 г. Наказателно постановление № 152/09.08.2013 г. на Началник сектор „ПП“–ОДМВР–Бургас, поради което и на основание чл.343в ал.2 вр.ал.1 и чл.58а ал.1 от НК го осъдил на 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“. 2. По същото време и на същото място направил опит да даде подкуп – парична сума в размер на 21,75 лв., състояща се от една банкнота с номинал 5,00 евро със сериен номер VA [ЕГН], равняваща се на 9,75 лв., една банкнота с номинал 5,00 лева със сериен номер БЕ ......., една банкнота с номинал от 5,00 лева със сериен номер БЗ ....... и една банкнота с номинал 2,00 лв. със сериен номер БТ ....... на длъжностни лица – полицейските органи: К. К. П. на длъжност „Командир на отделение“ в „Охрана на обществения ред“ към „Охранителна полиция“ при Четвърто РУП на ОДМВР – [населено място], Г. Д. Д., на длъжност „Старши полицай“ в „Охрана на обществения ред“ към „Охранителна полиция“ при Четвърто РУП на ОДМВР – [населено място] и С. И. И., на длъжност „Старши полицай“ в „Охрана на обществения ред“ към „Охранителна полиция“ при Четвърто РУП на ОДМВР – [населено място], за да не извършат действия по служба – да не му съставят акт за установяване на констатираните от тях административни нарушения на ЗДвП, като деянието останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл.304а вр.чл.304 ал.1 вр.чл.18 ал.1 и чл.58а ал.1 от НК го осъдил на 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, като на основание чл.304 от НПК го оправдал по повдигнатото му обвинение, че направил опит да даде подкуп на длъжностните лица, за да не пристъпят към проверка за спазване правилата за движение по пътищата. На основание чл.23 ал.1 от НК, Бургаският ОС определил едно общо, най-тежко наказание на подсъдимия Г. измежду наложените му за отделните престъпления, а именно 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода, което на основание чл.61 т.2 вр.чл.60 ал.1 от ЗИНЗС да изтърпи в затвор при първоначален „строг“ режим. Предметът на престъплението – 4 броя банкноти, веществени доказателства по делото съдът отнел в полза на държавата на основание чл.307а от НПК, а разноските по делото възложил в тежест на подсъдимия Г.. По жалба от защитника на подсъдимия – адв.Г. за явна несправедливост на наложеното наказание, било образувано ВНОХД № 107/2016 г. по описа на Бургаския апелативен съд, който с решение № 98 от 13.07.2016 г. потвърдил изцяло присъдата на БОС на основание чл.338 от НПК. Касационната жалба на подсъдимия Г. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Основното възражение, съдържащо се в жалбата на касатора е насочено срещу оцененото като „неправилно“ квалифициране на осъществените от него действия – израз на показност, заяждане и желание да се противопостави на полицейските служители, като опит да им предложи материална облага срещу съответно тяхно действие или бездействие във връзка със служебната им дейност. Претендираната в тази връзка липса на умисъл за извършване на престъплението „подкуп“ е дала основание на подсъдимия да обосновава несъставомерност от субективна страна на инкриминираното му деяние и да настоява за оправдаването му поради липса на извършено престъпление. Алтернативно моли деянието да бъде оценено като малозначително или такова с явно незначителна обществена опасност, което изключва престъпния му характер съобразно разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК, по силата на която моли да бъде оправдан. Във връзка с така изложените аргументи настоящият съдебен състав намира за необходимо да подчертае, че възражение за несъставомерност на деянието, квалифицирано като „подкуп“ по чл.304а вр.чл.304 ал.1 от НК се прави за първи път с жалбата пред ВКС. С него на практика към касационната инстанция се отправя искане за извършване на собствен доказателствен анализ, въз основа на който да се приемат нови фактически положения, изключващи субективната съставомерност на това престъпление. Освен че българският процесуален закон не предвижда такова правомощие на касационния съд, който има компетентност единствено да осъществява контрол върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото на проверяваните съдебни инстанции и правилността на формиране на вътрешното им убеждение, то влиза в недопустимо противоречие с особената процедура, по която е протекло настоящото наказателно производство. Видно от материалите по НОХД № 179/2016 г. по описа на Бургаския ОС, подсъдимият Г. е пожелал делото да протече по реда на съкратеното съдебно следствие по смисъла на чл.371 т.2 от НПК, като видно от протокола от съдебното заседание, проведено на 17.03.2016 г. той изрично е заявил, че признава фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, че всичко се е случило така, както е отразено в него, че признава вината си и не желае за тези факти да се събират доказателства по общия ред в съдебното производство. Въз основа на това изявление на подсъдимия и като преценил, че признанието е направено доброволно, след разясняване последиците от него и че то се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, първоинстанционният съд приел делото да се разгледа по реда на чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК, като с определението си обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Вярно е, че в т.8.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС е посочено, че макар и ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт, допустимата защита на подсъдимия позволява да се установяват и противопоставят правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност, в обсега на които попадат аргументи за обективните и субективни признаци на престъпния състав и обоснованата от тях правна квалификация, визирана в особените норми на наказателния кодекс, както и доводи за индивидуализация на санкционните последици. Изрично е подчертано обаче, че всичко това е възможно при условие, че е съвместимо с фактологията по обвинителния акт и не внася съществени изменения в нейните очертания. В конкретния случай касаторът оспорва фактическите обстоятелства от обвинителния акт, чрез които е обективиран умисълът му да предотврати неблагоприятните последици за себе си от извършваната му проверка от служителите на „Охранителна полиция“ при Четвърто РУП на ОДМВР – [населено място], свидетелите К. П., командир на отделение, Г. Д. и С. И., старши полицаи. Отразеното в обвинителния акт, което подсъдимият е признал, се изразява в няколкократно изречените покани „да се оправим някак и да си ходим“, да им даде „някой лев“ за да го оставят „да си ходи да спи“, „да им даде някой лев да се почерпят“ и така да се „оправи“ с тях. В същото време в касационната си жалба подсъдимият се опитва да придаде на това си поведение смисъл, свързан с показност, заяждане и противопоставяне на полицейските служители, за да влезе в спор с тях. Съпоставката на двете тези безспорно и категорично сочи, че предложената такава с касационната жалба е несъвместима с обвинителния акт и внася съществени изменения в неговата фактология, което изключва възможността тя да бъде приета. Спецификата на диференцираната процедура, по която е протекло първоинстанционното производство предопределя не само рамките на доказателствената активност на инстанциите по фактите, но и фактическите рамки на постановяваните от тях съдебни актове. Цялостното признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, обуславя ограничения и в пределите на инстанционния контрол. Въззивният състав е овластен единствено да провери дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство – налични предпоставки за прилагане на диференцираната процедура (действително направено волеизявление по чл.371 т.2 от НПК и законосъобразност на доказателствената преценка); спазване на регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие; постановяване на присъдата в съответствие с изискванията на чл.373 ал.2 и ал.3 от НПК. Тогава когато установи, че регламентираните в Глава X. от НПК изисквания са изпълнени, въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото въз основа на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. Всички тези изисквания са напълно съобразени от Бургаския АС при разглеждане на настоящото дело, пред който оплаквания като тези, залегнали в касационната жалба не са били отправяни. Независимо от това, въззивният съд е направил цялостна преценка на законосъобразността на проведеното съкратено съдебно следствие, както и на справедливостта на наложеното наказание, като постановеният от него съдебен акт напълно отговаря на стандарта на чл.339 ал.2 от НПК. Ето защо и предвид обстоятелството, че фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт, това оплакване на жалбоподателя следва да бъде оставено без уважение. Като неоснователно касационната инстанция оцени и възражението на касатора за допуснато от въззивната инстанция съществено процесуално нарушение при изготвяне на съдебния акт, изразило се в противоречие досежно размера на определеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“. Твърди се, че в мотивите към атакуваното решение на БАС е обсъждана оспорваната справедливост на наложено от окръжния съд на подсъдимия Г. наказание от 9 /девет/ месеца „лишаване от свобода“, докато с диспозитива на решението е потвърдена изцяло присъдата на първата инстанция, в диспозитива на която е изписано наказание 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“. Това създавало неяснота и объркване у подсъдимия, което е окачествено като нарушение на правото на защита, представляващо съществено процесуално нарушение. Този довод категорично не може да бъде споделен. Както в мотивите към присъдата на първоинстанционния съд, така и в тези към въззивното решение са обсъдени видът и размерът на наказанието, което е индивидуализирано съобразно смекчаващите и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства на „лишаване от свобода“ в размер на 9 /девет/ месеца. Едва след това и двете инстанции са обсъдили разпоредбата на чл.58а от НК, която по силата на чл.373 ал.2 от НПК се прилага задължително при разглеждане на делото по реда на чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК и са редуцирали наказанието съобразно разпоредбата на ал.1 на чл.58а от НК. В този смисъл не може да се обсъжда каквато и да е неяснота относно действително определеното за изтърпяване наказание на подсъдимия Г., поради което и това оплакване следва да бъде оставено без уважение. Макар с касационната жалба да не се оспорва справедливостта на наложеното на касатора наказание, то настоящият състав на ВКС намери за необходимо да обсъди и този довод, отразен в становището на защитника на подсъдимия – адв.Г. в контекста на принципното несъгласие с осъждането му за престъплението по чл.304а вр.чл.304 ал.1 вр.чл.18 ал.1 от НК. За да прецени основателността на това оплакване, касационната инстанция внимателно обсъди аргументите на Бургаския апелативен съд, отнасящи се към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Г.. При касационната проверка на съдебния акт в тази му част, ВКС намери, че въззивната инстанция е направила задълбочено изследване на всички обстоятелства, имащи отношение към определянето на законосъобразно и справедливо наказание на жалбоподателя. Преценени са както тези, характеризиращи обществената опасност на деянието, така и тези определящи обществената опасност на подсъдимия Г.. Правилно извършеното от него престъпление „подкуп“ е окачествено като такова с висока степен на обществена опасност, тъй като сериозно уврежда обществените отношения, свързани с нормалното функциониране на държавния и обществен апарат и на държавните органи. Верен е също и изводът, че с оглед високата степен на обществена опасност и на дееца предвид сериозно обремененото му съдебно минало, определеното по размер наказание за това престъпление (9 месеца „лишаване от свобода“) при изключителен превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства е изключително снизходително, поради което неоправдано е да се обсъжда възможността за определянето му по правилата на чл.55 от НК. В този смисъл настоящият съдебен състав възприема преценката на въззивния съд за това, че редукцията на наказанието с оглед особената процедура, по която е протекло делото, следва да бъде по правилата на чл.58а ал.1 от НК. Такова е становището на ВКС и досежно наложеното наказание за престъплението по чл.343в ал.2 вр.ал.1 от НК, съобразено основно с многократните му санкционирания по административен ред за нарушения на правилата за движение и то основно за управление на МПС след употреба на алкохол, както и осъжданията му по наказателноправен ред за такива нарушения, включително с наказание „лишаване от свобода“, ефективното изтърпяване на което не е довело до поправянето и превъзпитаването му. Предвид изложеното до тук ВКС намира, че наложените по вид, размер и начин на изтърпяване наказания на подсъдимия Х. Г. Г. за отделните престъпления, както и определеното по реда на чл.23 ал.1 от НК общо, най-тежко наказание не се явяват явно несправедливи по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 98 от 13.07.2016 г., постановено по ВНОХД № 107/2016 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.