Р Е Ш Е Н И Е
№ 305/2012 г.
София, 11.01.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на трети декември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретар Теодора Иванова
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 674 /2012 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Ц. Й. В., М. В. А. и В. В. С., и тримата от [населено място] чрез адв. Р. Д. - АК В. обжалват и искат да се отмени въззивно Решение Nо 838 от 27.04.2012 година по гр.възз.д. Nо 419/2012 год. на ОС-Варна .С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение, е постановено в нарушение на съществени процесуални правила, материалния закон и е необосновано, основания за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.Иска се спорът да бъде решен по същество, като се уважат заявените искове, претендират се разноски за трите инстанции.
Касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК е допуснато по въпросите : може ли въззивният съд да прави констатации , че ищецът не е доказал определени факти за които носи доказателствената тежест в мотивите на решението си , в хипотеза , че с доклада на първата инстанция по чл. 146 ГПК указания относно доказването на тези конкретни факти няма , не съставлява ли съществено нарушение на процесуалните правила хипотезата , когато въззивният съд прави констатация , че ищецът не е доказал основанието на своя иск поради недоказаност на конкретни факти, за които първата инстанция нито е изисквала доказателства, нито е давала указания на страната по чл. 147 ГПК и не съставлява ли това процесуално поведение на съда нарушение на правото на защита на страната? предвид липсата на съдебна практика и произнасянето на ВКС би довело до точното прилагане на закона , уеднаквяване практиката на съдилищата и за развитие на правото.
В срока по чл.287 ГПК не е подаден писмен отговор от ответника по касация- [община], не взема становище в хода на произдоството.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 281 ГПК и в правомощията на чл. 291 ГПК , намира :
С обжалваното решение окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил Решение Nо 4997 от 12.12.2011 година по гр.д. Nо 17060/2010 година на РС- Варна досежно уважения положителен установителен иска за собственост и е постановено ново, с което заявеният положителен установителен иск за собственост на основание чл. 124 ал.1 ГПК относно недвижим имот- едноетажна жилищна сграда с площ 77 кв.м. и идентификатор * по КК на [населено място] , като титуляри на право на строеж срещу [община] е отхвърлен като неоснователен.
За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че ищците не са доказали правно релевантните факти, даващи основание да се приеме , че са приложими правилата на ЗУПЛЗПДДМ-Закона за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места/ ДВ. бр. 90/ 1956 г./, както по отношение на техния наследодател- В. В., така и поради липсата на доказателства , че праводателите по частния писмен договор Б. А. и Г. А. за заели или са получили без основание дворно място в релевантния за спора период и са построили сградата през 1945 година, и спрямо тези лица. Развити са доводи, че писмените доказателства не сочат еднозначно на конкретни правоотношения и могат да се тълкуват както в полза на твърденията на ищците като владелци- собственици, така и в обратен смисъл- а именно , че наследодателя на ищците е бил наемател на имота, държавна собственост.
Не е прието за доказано поддържаното при условията на евентуалност основание за придобиване правото на собственост на основание изтекла в полза на наследодателя на ищците придобивна давност, след като съдът е приел, че имотът –дворно място и постройка са държава собственост и такъв имот не може да се придобие по давност при действие разпоредбата на чл. 86 ЗС във вр. с §1 от ЗДЗС.
По изведеният правен въпрос за възможността в мотивите на съдебния акт въззивният съд да прави констатации , че ищецът не е доказал определени факти,за които носи доказателствената тежест, в хипотеза , че с доклада на първата инстанция по чл. 146 ГПК указания относно доказването на тези конкретни факти няма и за квалификацията на това процесуално поведение от гл.т. на съблюдаване на процесуалните правила, настоящият състав на ВКС приема:
Съгласно чл. 146 ГПК първоинстанционният съд има задължението да изготви доклад по делото ,в който задължително следва да се посочат обстоятелствата , от които произтичат претендираните права и възражения на страните по спора, тяхната правна квалификация, да се разпредели доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти , да се отделят безспорните факти и др.. По този начин с доклада по делото решаващият съд определя предмета на спора. Възможността страните да направят възражения по доклада и да поискат допълване на становищата си и ангажиране на нови доказателства/ по гражданските дела по който не е предвидена двойната размяна на съдебните книжа/ в първото по делото редовно съдебно заседание, не е отречена от законодателя –арг. чл. 143 ал.2 ГПК, поради което при очертаване предмета на спора , изразеното становище в това съдебно заседание също следва да се има предвид от гл.т. предмет на спора и рамка на доказване, но само и доколкото съдът е спазил изискването на чл.143 ал.3 ГПК в това съдебно заседание „страните да направят и обосноват всичките си искания и възражения и вземат становище по твърдяните от насрещната страна обстоятелства”.
Така очертания предмет на спора и предметна рамка на доказване не се може да се разширява във въззивната инстанция, извън посочените изключения на чл. 266 ал.1 и 2 ГПК. От редакцията на чл. 266 ал.3 ГПК може да бъде направен извод , че въззивната инстанция може да събира доказателства, но само ако такива са поискани пред първата инстанция и не са били надлежно събрани, но без по този начин да се разширява предметния обхват на спора, нито рамката на доказване.
Доколкото с въззивната жалба се релевират нарушения на процесуалните правила свързани с неизпълнение на разпоредбите на чл. 143 ГПК и чл. 146 ГПК, то въззивният съд следва да вземе отношение с доклада си по делото, а в последствие и с решението си по същество. За въззивният съд не съществува правна възможност като въззивна инстанция да разшири предмета на доказване като приеме за спорните факти и обстоятелства, извън тези очертани с доклада на първата инстанция и становището на страните в т.ч. и наведени нови факти и доказателствени искания в първото по делото съдебно заседание.
Недопустимо е въззивният съд да приеме за първи път за недоказани факти, за които няма данни че са били спорни пред първата инстанция , или за установяването на които изрично не е вменена тежест на доказване от първата инстанция – т.е. да се разшири предмета на доказване извън този очертан с доклада по делото, като изненада страните и наруши правото им на ефективна съдебна защита.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 изр. второ ГПК въззивният съд е ограничен да се произнесе в рамката на посоченото във въззивната жалба. Въззивният съд не може , без релевиран довод за допуснати процесуални нарушение / неоткрито производство по оспорване , неконстатирано противоречие или неправилно приложен материален закон касаещ валидността на писмени доказателства по делото/, да отрече доказателствената сила на писмени документи, които не са оспорени по делото, да не съобрази - приеме или отхвърли- неоспорено по делото експертно становище, приемайки обратното на защитената от експерта теза, без ясни и обосновани мотиви за това. Процесуалното поведение на въззивната инстанция без съблюдаване на изложените принципни съображения съставлява нарушение на съществени процесуални правила и обуславя извод за порочност на обжалвания съдебен акт и за отмяната му.
При така изложените обобщаващи мотиви , настоящият състав на ВКС намира , че обжалваното въззивно решение е неправилно , поради несъблюдаване на процесуалните правила и правилата на логиката при формиране на вътрешното му убеждения и крайния правен резултат, довели и до нарушаване на материалния закон .
Поддържаното от ищците основание на защитимото от тях правото на собственост е частно правоприемство на процесния недвижим имот/ респ. правото на строеж върху държавна земя/ по силата на договор от 27.04.1953 година в полза на наследодателя им и, при условията на евентуалност , придобивна давност .
В рамките на подаден отговор по реда на чл. 131 ГПК, ответникът- [община] е релевирала възражения относно достоверната дата на договора от 1953 г., легитимиращ ищците като частни правоприемници на лице , което е завзело и застроило имота поради липсата на нотариална заверка на документа и точна индивидуализация по местонахождение на сградата и земята-общинска собственост.
Твърденията по исковата молба са подкрепени от представените : 1./ частен договор за продажба от 23.08.1950 година , с който Н. Х. Н. е закупил от Б. А. А. и Г. Б. А. къща в [населено място], при посочените съседи, построена в общинско място ; 2./ частен договор за продажба от 27.04.1957 г. с който Н. Х. Н. продава на В. С. В. материала от собствената си къща, застроена върху общинско място/ при същите съседи описано по предходния договор/, както и 3./ позволителен билет Nо 449/12.06.1970 г. , с който е разрешено на В. В. да разшири една от стаите и да изгради тоалетна кабина.
Възраженията на ответника са подкрепени с А. Nо 8426/18.04.1966 год. на дворно място от 145 кв.м. в кв. 22 пар. 8 по скица на Г. Nо 1940/1966 г., ведно със сграда, построена 1944 година и стопанисвана от В. В. и Заповед на Областния управител на В. от 2004 г. за отписване на дворното място от актовете за държавна собственост и актуването му като частна общинска собственост с АОбС Nо 3241/ 25. 08. 2005 год.
С предявения на страните проекто - доклад по делото, с определение от закрито заседание с дата 07.03.2011 година , районният съдия е приел, че се касае до предявени положителни установителни искове по чл. 124 ал.1 ГПК , като съгласно чл. 154 ГПК всяка от страните носи доказателствената тежест да докаже фактите, от които извлича благоприятни за себе си правни последици. Ищците следва да твърденията си за придобиване претендираните права на годно правно основание, а ответниците- да докажат права, изключващи тези на ищците.
В дадения допълнителен срок на ответника, последният е „оспорил договора от 1953 год., с довод , че не е документ , легитимиращ частното правоприемство на наследниците” нито че наследодателя на ищците е завзел общинска земя./ л.64/, договорът е оспорен поради лисата на нотариална заверка и точното описание местоположението на сградата, релевирани са доводи за липса на доказателства , че „молителите са построили процесната сграда.”
С обжалваното решение, окръжният съд приема , че за да се зачетат последиците на чл.1 от ЗУПЛЗПДДМ, в полза на лице завзело или получило държавно дворно място е необходимо същото до 1.09.1956 година да е построило жилище върху заетите държавни дворни места, да го владее и да не притежава друго жилище в същото населено място.
В мотивната част на въззивното решение се приема, че с доклада по делото на ищците е указано да установят при условията на пълно главно доказване именно, че по отношение на наследодателя им В. В. са налице посочените обстоятелства и те не са сторили това, както и че не са установили да са частни правоприемници по силата на сделка или по завещание, респ. друг нотариално оформен писмен договор, наред с това е приел, че първата инстанция е указала , че следва да бъдат установени предпоставките за придобиване на правото на строеж от праводателите по частните писмени договори. Въззивният съд е посочил, че „ в тежест на ищците е било да установят по пътя на пълно и главно доказване , че са наследници на лице , частен правоприемник на завзел в периода 1934 година 1951 година и застроил завзетия до 1956 година имот праводател, като същевременно установят изпълнението на изискванията на ЗУПЛЗПДДМ И ППЗУПЛЗПДДМ както им е било указано от съда с доклада на исковата молба”, а след това се приема , че „не е установено от ищците- въззиваеми ,че Б. и Г. А. са заели или получили без основание дворно място в релевантния за спора период и са построили сграда пред 1945 година’.
Мотивите на въззивния съд обсъждат и анализират факти, който не са били спорни пред първата инстанция- а именно за това , че имотът е принадлежал на Б. и Г. А. и на какво основание, никъде - в проеко-доклада и самия доклад по делото, районният съд не е посочил необходимостта , при наличието на двата частни писмени договора, да се доказа наличието на предпоставките на ЗУПЛЗПДДМ по отношение на праводателите по тези договори/ при твърденията по исковата молба , че това е основание възникнало в полза на самия В. В./, а оспорването на тези договори като писмени доказателства е , както се сочи конкретно по въззивната жалба ,е от гл.т. действителността на сключената сделка поради липса на изискуемата от закона форма.
Излизайки от предметната рамка на спора и вменявайки на ищците неизпълнението на процесуално задължение по установява на конкретни правно релевантни за спора факти, каквито задължения няма възложени на страната с доклада по делото , нито с последващи указания на съда, и произнасяйки се извън релевираните с въззивната жалба процесуални нарушение касаещи преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е нарушил основни принципи на гражданското съдопроизводство- чл. 6 ал.2 ГПК, чл. 8 ал.2 и ал.3 ГПК,като е нарушил и правото на страната на ефективна правна защита.
Констатираният порок налага отмяна на обжалвания съдебен акт. Като счита , че не се налага събирането на нови доказателства, а само нова преценка на събраните такива в предметната рамка на спора , настоящият състав приема, че следва да се постанови ново решение по съществото на спора.
Предмет на заявените положителни установителни искове за собственост е недвижим имот- едноетажна жилищна сграда с площ 77 кв.м. и идентификатор * по КК на [населено място], изградена на основание право на строеж по чл. 1 от ЗУПЛЗПДДМ, преди 1951 година.
При данните по делото безспорен е извода , че на наследодателя на ищците В. В. не може да се признае да е придобил правото на строеж на жилище на основание чл. 1 от ЗУПЛЗПДДМ и частно правоприемство, обусловено от сделките по частен договор за продажба от 23.08.1950 година , с който Н. Х. Н. закупува от Б. А. А. и Г. Б. А. къща в [населено място], при посочените съседи, построена в общинско място и частен договор за продажба от 27.04.1957 г. с който Н. Х. Н. продава на В. С. В. /материала от / собствената си къща, застроена върху общинско място, при същите съседи описано по предходния договор.
Частният писмен договор от 1950 година не е оспорен от гл.т. на съдържание, поради което следва да се приеме , че към посочената дата 1950 година няма спор , че Б. и Г. А. владеят жилище/ две стаички и коридор/, изградени към 1944-45 година, обстоятелство надлежно отразено в А. Nо 8426/18.04.1966 год. на дворно място от 145 кв.м. в кв. 22 пар. 8 по скица на Г. Nо 1940/1966 г., ведно със сграда, построена 1944 година и стопанисвана от В. В. , построена върху общинска собственост.
На базата на посоченото доказателство , настоящият състав намира , че следва да бъде направен извод за наличие на предпоставките на посочения закон - ЗУПЛЗПДДМ в полза на лицата Б. и Г. А., или респ. на първия купувач Н. Х. Н. ,да се признае правото на строеж и съответно собствеността на построеното въз основа на това признато с обрано действие право на строеж , жилище.
Основният извод е , че се касае до притежаването по силата на закона - чл. 1 или чл.2 от ЗУПЛЗПДДМ, пренормирал с обратно действие определени фактически отношения, на жилищен имот , изграден върху общински терен, но лична / частна / собственост.
Не може да има спор , че доколкото договорите не са сключени във изискуемата за прехвърляне право на собственост форма , липсва валидизационен закон и съответно вписване , частните писмени договори не могат да прехвърлят право на собственост , но са годно обстоятелство да се зачете предаване на владението на имота на лицата-купувачи т.е. да се зачете установено начало на давностно владение.
Ако в конкретния случай, поради оспорената достоверност на датата 27.04.1957 година , за достоверна се приеме датата 18.04.1966 година / дата на издаване на А. с отразен факт на владение на В. В. по отношение на дворното място, без посочено правно основание /, от този момент следва да се приеме , че осъщественото владение по отношение на жилището, суперфициарна частна собственост може да бъде придобито по давност за времето до момента изтичане на 10 годишния срок по чл. 79 ал.1 ЗС с оглед на позоваване на давността със становището-уточнение от 18.01.2011 година . След като най-късно от 1966 година безспорно е установено владение на В. В. и семейството му на сградата- частна собственост в имота, държавна собственост , и изключвайки периода на действие на забраната на чл. 29 ЗСГ /отм/ във вр. с чл. 9 ал.2 ЗРПВПВННИ / отм./ за периода март 1973 година -1990 година и до настоящия момент , без ответникът – [община] , съобразно указанията на съда да е установил правото на собственост по отношение на сградата, извън това че притежава терена върху който е построена ,то следва да се приеме , че най0късно към 2000 година имотът е станал собственост на ищците на основание давностно владение по см. на чл. 79 ал.1 ЗС.
Заповед на Областния управител на В. от 2004 г. за отписване на дворното място от актовете за държавна собственост и актуването му като частна общинска собственост с АОбС Nо 3241/ 25. 08. 2005 год. не може да засегне собствеността на сградата, поради което искът като основателен и доказан ще следва да се уважи к, като се приеме , че ищците са собственици на процесния недвижим имот на поддържаното при условията на евентуалност придобивно основание- придобивна давност.
В тази насока е констатираното и посочено по горе нарушение на въззивния съд по приложение на материални закон, тъй като неправилната квалификация на фактите и извода , че жилището е държавна собственост са дали основание за приложение на чл. 86 ЗС, който не може да намери приложение по отношение на частната суперфициарна собственост.
По възражението на ответника, че не е налице точна индивидуализация на имота. Доводът е несъстоятелен предвид на събраните доказателства, в т.ч. и тези ангажирани от общината. Относно дворното място, съгласно АОбЧС Nо 3241/ 25. 08. 2005 год., няма спор, а видно от експертното становище и приложените скици, в същото няма друга сграда освен процесната, ремонтирана въз основа на позволителен билет Nо 449/12.06.1970 г., с който е разрешено на В. В. да разшири една от стаите и да изгради тоалетна кабина, на която сграда, при изготвената КК на града , е отразена с идентификатор *.
По изложените съображения, следва да се постанови ново решение , с което исковете на Ц. Й. В., М. В. А. и В. В. С. , бъдат уважени.
На основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 ал.1 ГПК ищците имат право на заплатените от тях разноски за трите съдебни инстанции в размер на сумата 1960.40 лв., съобразно на представените документи за заплатени такси, разноски и адвокатски хонорари.
По изложените съображения и на основание чл. 293 ал.1 и 2 ГПК , състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивно Решение Nо 838 от 27.04.2012 година по гр.възз.д. Nо 419/2012 год. на ОС-Варна и вместо него п о с т а н о в я в а :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на осниование чл. 124 ал.1 ГПК по отношение на О. В. , че Ц. Й. В. с ЕГ Nо [ЕГН], М. В. А. с ЕГ Nо [ЕГН] и В. В. С. с ЕГ Nо [ЕГН], и тримата от [населено място] са суперфициарни собственици на следния недвижим имот- едноетажна жилищна сграда с площ 77 кв.м. и идентификатор * по КК на [населено място] , изградена в ПИ с идентификатор * по КК на [населено място] от 2007 г., частна общинска собственост с площ от 141 кв.м. по АОбЧС Nо 3241/ 25.08.2005 год., на основание чл. 79 ал.1 ЗС.
ОСЪЖДА [община] да заплати на основание чл. 78 ал.1 ГПК на Ц. Й. В. с ЕГ Nо [ЕГН], М. В. А. с ЕГ Nо [ЕГН] и В. В. С. с ЕГ Nо [ЕГН], и тримата от [населено място] общо сумата 1960.40 лв. / хиляда деветстотин и шестдесет и 0.40 лв. / разноски по делото за всички съдебни инстанции.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |