Р Е Ш Е Н И Е
№. 15
С о ф и я , 27 януари 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 19 я н у а р и 2011 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
при секретар Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно наказателно дело № 592/2010 година.
Производството е по реда на Глава тридесет и трета на НПК.
С искане по чл.420, ал.2 от НПК от осъдения Д. И. Р. от К., в момента в затвора Плевен, се атакува влязлото в сила решение № 754/24.06.2010 г., постановено по ВНОХД № 5746/2009 г. от Софийски градски съд с оплаквания за наличие на основания по чл.423, ал.1 и по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.2 и 3 от НПК и с искане за “възобновяване на наказателното производство”.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на искането.
Осъденият Р. поддържа искането си в производството пред ВКС лично и с помощта на служебния защитник адв.Р.К. от САК.
Върховният касационен съд разгледа направеното искане в пределите на правомощията си по чл.425 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда от 12.11.2009 г., постановена по НОХД № 4767/2009 г. на Районен съд-София отговорността на подсъдимия Д. И. Р. от К. е ангажирана за извършено на 26.11.2007 г. в С., в съучастие като съизвършител с друго с неустановена по делото самоличност лице, като опасен рецидив, престъпление по чл.196, ал.1, т.1 вр.чл.194, ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.29, ал.1, б.“б” от НК, за което при условията на чл.54 НК е осъден на 3 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор.
Делото е било разгледано от първоинстанционния съд в отсъствие на подсъдимия Р., на основание чл.269, ал.3, т.1 и 2 от НПК, при условията на задочно производство, започнало от фазата на досъдебното производство.
Присъдата е била обжалвана от служебния защитник на подсъдимия адв.П.К. от САК, назначена като такава още по дознанието, с наведени оплаквания за неправилност и необоснованост с искане за отменяването й за постановяване на нова присъда за оправдаване изцяло по предявеното му обвинение.
В хода на въззивното производство е установено, че от 08.12.2009 г. подс.Р. е задържан в следствения арест в Плевен във връзка с друго досъдебно производство, наблюдавано от районна прокуратура-Плевен с обвинение за извършена кражба по чл.195 от НК. Оттук нататък той е взел лично участие във въззивното производство, представляван и от служебния му защитник адв.К.
С решение № 754/24.06.2010 г., постановено по ВНОХД № 5746/2009 г. Софийски градски съд е изменил първоинстанционната присъда, като е преквалифицирал деянието на подс.Р. като престъпление по чл.196, ал.1, т.1 вр.чл.194, ал.1 вр.чл.29, ал.1, б.”б” вр.чл.20, ал.4 от НК – че при осъществяване на кражбата е действал като помагач, оправдал го за съизвършителство с другото с неустановена по делото самоличност лице и е потвърдил присъдата в останалата й част. Като необжалваемо, решението е влязло в законна сила на 24.06.2010 г.
В искането си от 29.09.2010 г. осъденият Р. навежда като основание за възобновяване на делото разглеждането му в негово отсъствие, без да му е бил връчен обвинителен акт, без да е давал обяснения по обвинението на досъдебното производство и без да са му предявявани събраните по делото материали и явната несправедливост на наложеното му наказание, като настоява за възобновяване на наказателното производство, без да уточнява от коя фаза.
В допълнение към искането служебният му защитник адв.К. поддържа като основания за възобновяване допустимите съгласно чл.422, ал.1, т.5 от НПК, включвайки към оплакванията на осъдения и такова за неправилно приложение на материалния закон, допълва и доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във всички фази на наказателното производство с алтернативни искания за оправдаването му изцяло по обвинението, за връщане на делото за ново разглеждане от СГС или намаляване на наказанието му.
Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл.421, ал.3 от НПК, от страна, имаща право на такова искане и има за предмет въззивно решение, необжалваемо пред касационната инстанция, поради което е процесуално допустимо.
Разгледано по същество, искането е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНО по следните съображения:
На първо място, доводът за осъждане без личното участие на Д. Р., т.е. задочно, се опровергава от извършените процесуални действия от въззивния съд, когато се е установило задържането му на 08.12.2009 г. в следствения арест в Плевен във връзка с друго обвинение за кражба. При явяването му в съдебното заседание на 29.03.2010 г. му е бил връчен препис от обвинителния акт и му е била осигурена възможност да организира защитата си, подпомогнат от служебно назначения му още от досъдебното производство защитник адв., включително да се запознае със събраните на досъдебното и в производството пред първоинстанционния съд доказателства и използваните доказателствени средства. Въззивният съд, след две отложени съдебни заседания, е провел повторен разпит на двете свидетелки П. и С., чиито показания впоследствие е вложил при изграждане на изводите си по релевантните факти и относно правната стойност на действията на осъдения Р. за осъществяване на деянието. Обстоятелството, че последният е избрал да не даде обяснения по обвинението не може да се приеме за пропуск на съда, който да е ограничил правото му на защита. В. това не дава основание да се приеме, че Д. Р. е осъден при условията на задочно производство и не е налице основание за възобновяване на наказателното дело по чл.423, ал.1 от НПК, а и такова фактически не се поддържа от защитата му.
Основанията за възобновяване по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК се свързват с недостатъчността на събраните доказателства да подкрепят обвинителната теза, като се упреква съдът за доверието, с което е възприел показанията на двете магазинерки. В същото време, не се коментират останалите доказателства и доказателствени средства по делото, свързано и с техните показания. Като се изразява съмнение дали въобще е имало в магазина такъв телефон като сочения за предмет на инкриминираното престъпление се пропуска фактурата от месец преди това (л.7 от ДП), посоченият в нея купувач на предлагания за продажба в магазина, където е вписан и имей номера на телефона, по който е търсен от разследващия орган дали не е активиран със С.-карта на някой от мобилните оператори в страната като способ за разкриване на извършителя на кражбата, което обаче не е дало положителен резултат. Че св.П. е била продавачка в магазина се установява и от извлечението от Р. (сега към Н. – л.60-61 от НОХД № 4767/2009 г. на СРС), от което се вижда, че за м.ноември 2007 г. тя е била осигурена именно от фирмата-собственик на телефона. Нейните и на св.С. показания следва да се свържат и с констатациите в протокола за оглед на местопроизшествието, където е отразено кутиите с мишки за компютри и с монитори да са във витрини и към вътрешността на магазина, докато витрината с мобилни телефони е в близост до входната му врата. Именно на една от тези кутии е била намерена и снета годна дактилоскопна следа и двамата графолози са установили идентичността й с отпечатъка от палеца на лява ръка на Д.Р.. Него двете свидетелки сочат да е бил до тях при разопаковане на монитора, дало им възможност да го огледат и запомнят, а впоследствие да го разпознаят по снимка дни след това. Няма как да е могло да се извърши разпознаването му “на живо”, тъй като по това време Р. е бил в неизвестност (според близките му – на работа в С.), включително обявен за общодържавно издирване по друго досъдебно производство в С. (л.33-37 от ДП). В огледния протокол е описана и празна стойка за мобилен телефон с посочена цена 117 лв, каквато пазарна стойност на отнетия телефон е определена от вещото лице по оценъчната експертиза. Еднопосочни в показанията си са свидетелките и относно действията на двете лица, влезли заедно като потенциални купувачи в магазина, проявеният от тях общ интерес към част от предлаганите стоки и изводите им кога и от кого е бил взет откраднатият мобилен телефон и каква е била ролята на осъдения Р.. Чрез преразпита им е изяснено кога е разкрита от тях кражбата и възможността друг да е извършителят й. Всички тези обстоятелства са обсъдени взаимосвързано и обективно от въззивния съд и упреците към него за предоверяване на двете свидетелки са неснователни. Голословно се отрича дактилоскопната следа да е оставена от осъдения ( при категоричното и не оспорено заключение на двамата експерти ), както и усилията на органите на досъдебното производство да разкрият и другия извършител, за което е спомогнала и позицията на Р. да не даде обяснения по обвинението пред съда. Недопустимо е оплакването за непълнота на доказателствата, в частност назначаване на ССЕ за наличност на телефона в магазина, което не е сред основанията за възобновяване на делото, при наличие на посочената фактура, показанията на двете магазинерки, наличието на дактилоскопна следа от ръката на осъдения и начина на отлагането й върху кутия с оптична мишка за компютър и на последно място – липсата на такова доказателствено искане от страна на защитата. Безспорно, като материално-отговорни за стоката в магазина лица двете свидетелки могат да се приемат за заинтересовани от изхода на делото, но именно затова съдът е обсъдил показанията им обстойно и свързано с останалите доказателства по делото.
ВКС намира, че правно релевантните факти са били извлечени по надлежен ред, въз основа на годни доказателства и доказателствени средства, няма игнорирани или превратно ценени такива, като осъденият и защитата му са получили дължимия се отговор от съда на направените възражения в хода на въззивното производство, с което са изпълнени задълженията му по чл.339, ал.2 от НПК. Не е налице основание за възобновяване на делото по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
Недоволството на осъдения Р. и защитата му идва и от изводите на съда относно наличието на обективните и субективни признаци на престъплението по чл.196, ал.1, т.1 вр.чл.194, ал.1 вр.чл.29, ал.1, б.“б” вр.чл.20, ал.4 от НК, за което е признат за виновен и осъден. Общността на умисъла му за осъществяване на кражбата с останалия неизвестен негов съучастник правилно е извлечен от действията им, като той е приет за помагач на прекия извършител, осигурявайки му “заслон” от погледите на двете продавачки. Последните добросъвестно са посочили, че Р. не е могъл да вземе телефона, защото е бил при тях при изваждането на монитора от кашона във вътрешността на магазина, докато другото лице, което също са описали, е стояло в близост до витрината с телефоните, без да са могли да го наблюдават през цялото това време. Тези обстоятелства са дали основание на прокурора да направи изменение на обвинението, а въззивният съд в правните си изводи по тези факти, по които той е защитаван както пред първата, така и пред втората инстанция, да го приеме за помагач, а не за пряк извършител на кражбата. ВКС намира, че в случая законът е приложен правилно и не е налице основание за възобновяване на делото по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
Въззивният съд се е съгласил с виждането на първата инстанция за тежестта на санкцията, която Р. следва да понесе за деянието си и е потвърдил определеното му наказание от 3 години лишаване от свобода. Като смекчаващи отговорността му обстоятелства освен ниската стойност на отнетото, съдът е прибавил и новоопределената му роля на помагач, но последното не е отчетено в достатъчна степен. При определяне на наказанията на съучастниците законодателят свързва степента на участие при осъществяване на деянието както с формата на съучастие, така и с конкретния принос на всеки от тях в задружната им дейност. Безспорно в случая, отнемането на вещта е дело на съучастника на Д.Р. и на неговите “умения”. От друга страна, макар да е осъждан 5 пъти, последните четири наказания на осъдения Р. са групирани на основание чл.25, ал.1 вр.чл.23, ал.1 от НК с общо наказание от 10 месеца лишаване от свобода, като отделно е постановено да изтърпи и още 6 месеца на основание чл.68, ал.1 от НК. На този фон наказанието от 3 години лишаване от свобода по настоящето дело се явява несъразмерно тежко спрямо извършеното от него. ВКС намира, че наказание на законовия минимум за това престъпление е достатъчно за постигане целите на закона, поради което следва да бъде уважено искането на осъдения за намаляване на наложеното му наказание на две години лишаване от свобода, което да изтърпи при така определения му строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. В тази насока въззивното решение следва да бъде изменено, като се допусне възобновяване на делото.
По изложените съображения и на основание чл.425, ал.1, т.3 от НПК, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателни дела влязлото в сила решение № 754/24.06.2010 г., постановено по ВНОХД № 5746/2009 г. от Софийски градски съд, като НАМАЛЯВА наложеното на осъдения Д. И. Р. от К., в момента в затвора Плевен, със снета по делото самоличност, наказание от 3-три години на 2-ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |