Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 465   гр. София, 27.05.2010 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на деветнадесети май през две хиляди и десета година в състав:         ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при секретаря Ан. Иванова след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 1199 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взема предвид следното:   Производство по чл. 290 и сл. ГПК. С решение № 489 от 22.04.2009 г. по гр. д. № 1846/08 г. Окръжен съд гр. В. е отменил частично решение № 2* от 20.06.2008 г. по гр. д. № 4653/07 г. на Районен съд гр. В.. П. е ново решение, с което е допуснал съдебна делба на празно дворно място с площ 1 750 кв. м. съставляващо УПИ ХХІV - 484 в кв. 58 по плана на с. А. между А. Й. П., Л. Й. Л., Й. П. Л., С. Й. Й., З. Й. Д., П. Й. В. и Й. Й. Д., при квоти от по 1/3 ид. ч. за първите двама и по 1/15 ид. ч. за останалите съделители. Допуснал е съдебна делба на дворно място с площ 2 450 кв. м., съставляващо УПИ ІІ - 484 в кв. 58 по плана на с. А., без построената в него жилищна сграда, между А, Л. Л. и С. Й. , при квоти от по 1/3 ид. ч. за всеки един. Отменил е частично на основание чл. 431 ал. 2 ГПК /отм./ нот. акт № 55 от 01.11.2004 г. Оставил е в сила първоинстанционното решение в частта, в която исковете на А. П. и Л. Л. срещу С. Й. за делба на навес изграден в УПИ ІІ - 484 е отхвърлен. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Й. Л. , С. Й. , З. Д. , П. В. и Й. Д. в частта, в която е допусната съдебна делба на УПИ ХХІV - 484 и УПИ ІІ - 484 и в частта, в която е отменен констативен нот. акт № 55/04 г. Ответниците по касация А. П. и Л. Л. оспорват жалбата. ВКС, след като взема предвид становищата на страните, обсъди доводите им съобразно чл. 290 ал. 2 ГПК, както и събраните по делото доказателства, прие за установено следното: С определение № 1* от 30.11.2009 г. ВКС е допуснал на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК касационно обжалване на въззивното решение като е приел, че съществени въпроси са за допустимостта на гласни доказателства по чл. 133 ГПК /отм./ за доказване закупуването на имот и за това, кога презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена. По формулираните въпроси настоящият състав приема следното: Според чл. 133 ал. 1 б. “а” ГПК /отм./, сега чл. 164 ал. 1 т. 1 ГПК, свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се касае за установяване на правни сделки за действителността на които законът изисква писмен акт. Съгласно чл. 18 ЗЗД, договорите за продажба на недвижим имот трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Затова фактът на закупуването на имот не може да се доказва с гласни доказателства. Гласни доказателства обаче са допустими за доказване на давностно владение с начален момент извършена неформална продажба. Според чл. 69 ЗС, предполага се че владелецът държи вещта като своя докато не се докаже, че я държи за другиго. Тогава обаче, когато имотът е наследствен, установената в чл. 69 ЗС презумпция не намира приложение. Счита се че този който ползва имота е държател на идеалните части на другите наследници и ги владее от тяхно име и за тяхна сметка. Затова сънаследникът на когото се противопоставя придобивна давност не трябва да доказва активно поведение, а обратно. Намерението целият имот да се владее и това владение да се противопостави на останалите сънаследници трябва да бъде доказано от наследника който се позовава на придобивната давност. Съгласно чл. 127 ГПК /отм./ той трябва да докаже не само че е ползвал имота, но и че е променил намерението си и е завладял частите на сънаследниците и това негово намерение им е било известно. Настоящият състав счита, че практиката в цитираните решения № 304 от 04.05.1995 г. по гр. д. № 75/95 г. на ВС I ГО, № 414 от 13.06.2002 г. по гр. д. № 18/02 г. на ВКС I ГО и решение № 394 от 22.02.2005 г. по гр. д. № 2760/03 г. на ВКС IV ГО е правилна, тъй като в тях е прието, че имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а според чл. 69 от ЗС се предполага че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже че я държи за другиго. Приетото в решение № 1* от 30.12.2008 г. по гр. д. № 4482/07 г. ВКС II ГО не разрешава въпроса разпределение на доказателствената тежест по различен начин, тъй като в него е прието че имотът не е имал сънаследствен характер, затова намира приложение правилото на чл. 69 ЗС и тежестта на доказване не е на владелеца, а другите съсобственици. По основателността на касационната жалба: За да допусне делбата съдът приел че след смъртта на Й. К. наследниците му придобили по давност съсобствеността върху двата парцела при квоти от по ¼ ид. ч., тъй като продължили владението на баща си. След смъртта на майката нейната част била наследена от трите и деца. Ответниците според съда не са придобили имота по давност след 1971 г., тъй като не са отблъснали владението на другите наследници. Йордан Л. бил държател на частите на брат и сестра си, а не владеел за себе си. В касационната жалба се твърди, че от 1948 г. процесният имот бил собственост на П. Я. В нарушение на чл. 133 ГПК /отм./ съдът приел че през 1949 г. имотът бил купен от наследодателите на страните. До смъртта на наследодателя Й не е бил изтекъл изискуемия давностен срок и в противоречие с чл. 115 ЗЗД съдът приел че четиримата наследници на Й. придобили имота при равни права, а и такова твърдение не се съдържало в исковата молба. Имотът не бил владян непрекъснато от всички наследници, тъй като част от тях не живеели в имота. Въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Преди да допусне делбата съдът е следвало да прецени спорните между страните обстоятелства и правилно да разпредели доказателствената тежест за доказване правата на собственост. Видно е от данните по делото, че страните са наследници на Й. К. , починал на 05.06.1950 г. и на съпругата му С. , починала на 05.06.2002 г. Ищците А. и Л. са деца на наследодателите, а ответниците са наследници на техния брат Й, починал на 21.04.2004 г.становено е, че с нот. акт № 30 от 21.06.1948 г. Панайот Я. бил признат за собственик по давност на дворно място в чертите на с. М. с площ 4.6 дка. Според разпитаните свидетели, наследодателите на страните купили процесния имот от П. Я. през 1948 - 1949 г. След смъртта на Й. К. през 1950 г. съпругата му останала да живее в старата къща. Синовете Л. и Й. живеели в имота със семействата си, като в последствие Л. се изнесъл, а Й. останал в имота. През 1970 - 1971 г. Йордан съборил старата къща и построил нова, в която майката С. имала своя стая. Дворът и градината обработвал Й. , С. също работела. През 1998 г. Йордан декларирал имота и заплащал данъци за него. След смъртта на Й. Л. на 21.06.2004 г., неговите наследници се снабдили с нот. акт за собственост № от 28.10.2004 г. за 1/10 ид. ч. от УПИ ХХІV - 484 и на целия УПИ ІІ-484, заедно с построената в него къща. С нот. акт № 17 от 14.12.2004 г. Й. Л. , З. Д. , П. В. и Й. Д. продали на съсобственика си С. Й. своите 9/10 ид. ч. от УПИ ІІ-484 заедно с построената в него къща и навес. Предвид на така установените факти съдът необосновано приел че имотът е останал в наследство от общия наследодател Й, тъй като не е доказано с писмени доказателства факта на закупуването му, а до смъртта си той не е могъл да го придобие по давност. По делото има доказателства че са владели майката С. и синът Й. и евентуално те са могли да го придобият по давност. Съдът обаче не е указал на ответниците по касация да ангажират доказателства дали също са упражнявали владение, кога и за какъв период, след като има твърдения, че синът на Й. и С. , Л. също живял със семейството си в имота. Ако ответниците по касация също са владяли, в хипотезата за придобиване на имотите по давност следва да намери приложение презумпцията на чл. 69 ЗС. Ето защо не е било необходимо касаторите да доказват намерението на Й. К. да свои имота само за себе си, както въззивният съд е приел, а тежестта на доказване е на ответниците по касация. При постановяване на решението съдът е следвало да прецени и факта, че искът е за делба два парцела, застроен и незастроен, затова следва да изложи мотиви за придобиването на всеки парцел ****оотделно. Едва след като изясни въпросите за собствеността на имотите, съдът може да се произнесе и по въпроса с който е сезиран – за делба. По изложените съображения решението на въззивния съд е постановено в нарушение на чл. 188 ал. 1 ГПК /отм./, тъй като съдът е пристъпил към решаване на делото преди то да е напълно изяснено и без да прецени всички доказателства и доводите на страните. Затова, съгласно чл. 293 ал. 3 ГПК делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.   Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК ВКС   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ решение № 489 от 22.04.2009 г. по гр. д. № 1846/08 г. на Окръжен съд гр. В. и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: