Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 336   София, 17 юни 2010 година      В  ИМЕТО  НА  НАРОДА        Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 11 юни две хиляди и десета  година, в състав:                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                                                                ЧЛЕНОВЕ:  ИВЕТА АНАДОЛСКА                                                 НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ                                                                                                             при участието на секретаря Румяна Виденова  присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Ивета Анадолска н. дело № 254/2010 година.     Производството е образувано по повод искане на осъденото лице Ж. Р. Т. за отмяна по реда на възобновяването на въззивно решение № 137/19.10.2009год. по в.н.о.х.д. № 412/2009 год. на окръжен съд-гр. Стара Загора. В искането, поддържано в съдебно заседание от защитника, като основание за проверка на въззивното решение, е посочено нарушение на материалния и процесуален закон. Отправено е алтернативно искане за отмяна на атакувания съдебен акт и упражняване правомощието по чл.354,ал.1,т.2,пр.последно НПК, респ.- връщане на делото за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира искането за неоснователно. Върховният касационен съд, като съобрази становището на страните и провери правилността на въззивното решение в пределите на искането за възобновяване на наказателното дело, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 72 от 24.03.2009год. по н.о.х.д. № 412/2009 год. на районен съд-гр. Стара Загора е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Ж. Р. Т. за извършено престъпление по чл. 212, ал.4, пр.І-во, във вр. с чл.18,ал.1 и чл.54 НК и е осъден на три години лишаване от свобода, при условията на чл.66,ал.1 НК с петгодишен изпитателен срок. С въззивното решение е изменена първоинстанционната присъда, като деянието, извършено от молителя е преквалифицирано по смисъла на чл.309, ал.2 НК и намален размера на наложеното наказание лишаване от свобода от три на една година и този на изпитателния срок от пет на четири години. В останалата част е потвърдена присъдата.   Искането на осъденото лице е процесуално допустимо. Съдебният акт е влязъл в законна сила на 19.10.2009год, а искането-постъпило на 16.04.2010год., т.е. в законоустановения по чл.421,ал.3 НПК срок.   Разгледано по същество е неоснователно. Не може да бъде възприето възражението на защитата за процесуална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, свързана с ограничаване правата на молителя. Несъмнено престъплението по чл.212 НК, в извършването на което е обвинен/ и осъден от първоинстанционния съд/ молителя е съставно, включващо измама и документно престъпление. Както в обстоятелствената част на обвинителния акт, по отношение на описаните факти, така и при аргументиране на правната квалификация, представителят на обвинението е изложил в достатъчен обем съображения, относно характеристиките на престъплението по чл.309НК. По никакъв начин молителят не е бил „изненадан” и неподготвен за осъждане от въззивния съд за по-лекото по вид документно престъпление. Същият е бил достатъчно информиран за същността на обвинението/фактическо и юридическо/ срещу него, включващо подправка на частен документ, с цел да бъде използван и реалната възможност да организира адекватна защита/още по-вече, че е бил защитаван и от а. , а не само лично/- в тази насока решение по допустимост от 18.01.2001г. на ЕСПЧ по жалба на В. К. срещу България. В аналогична ситуация, ЕСПЧ е посочил, че не е допуснато нарушение на правото на лицето „да бъде незабавно и подробно информиран за същността на обвиненията срещу него и да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита”. В тази връзка е несъстоятелен доводът на защитата, че процесуалните права на Т. са нарушени, с постановяване от окръжния съд на решение, вместо присъда, защото са съобразени изискванията на закона, свързани с правомощията на въззивната инстанция по смисъла на чл.336,ал.1, респ.337,ал.1 НПК. За това не може да се приеме и, че молителят е лишен от възможност за касационна проверка на съдебния акт, предвид изчерпателно изброените актове подлежащи на такъв контрол по смисъла на чл.346НПК и изменителното решение на окръжния съд не е между тях. За осъдения съществува правната възможност да поиска от ВКС на РБ проверка на съдебния акт по реда на възобновяване на наказателното дело, от която той се е възползвал. При съвкупния анализ на събрания доказателствен материал, правилно е прието, че вината на дееца е установена по категоричен и несъмнен начин. След пълно, всестранно и обективно изследване на фактите и обстоятелствата, включени в кръга, очертан от разпоредбата на чл.102 НПК, въззивният съд е извел верни правни изводи. Обясненията на подсъдимия, са разгледани в контекста на останалия доказателствен материал – показанията на свидетеля, пострадал от престъпната дейност на молителя и писмените доказателствени източници.   При установената фактическа обстановка, законосъобразен е изводът на въззивния съд, че подсъдимият Т с деянието си, е осъществил обективните и субективни признаци на престъпния състав по смисъла на чл.309, ал.2 НК. Вън от всякакво съмнение, подсъдимият е преправил съдържанието на частен документ и го е употребил, с цел да докаже съществуването на парично задължение. Безспорно записът на заповед е ценна книга и представлява писмен акт, в който се материализират права, като упражняването им се осъществява, чрез предявяването на акта, което молителят е сторил, със сезиране на частния съдия изпълнител. За това е и неоснователно възражението, че от умисъла на дееца не е обхванато квалифициращото обстоятелство по смисъла на ал.2 на чл.309НК.   Определеното наказание, близо до законовия минимум, при условията на чл.66,ал.1НК, е справедливо. Степента на обществена опасност на деянието и на дееца, смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, оценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, са съобразени по подходящ начин и е наложено наказание, с което в максимална степен се постига личната и генерална превенция. Съобразно чл.78а, ал.1, б”б”НК, институтът на освобождаване на лицето от наказателна отговорност, с налагане на административно наказание, в случая е неприложим.   По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че искането на осъденото лице следва да бъде оставено без уважение, като неоснователно.   Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение.     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъденото лице Ж. Р. Т. за отмяна по реда на възобновяването на въззивно решение № 137/ 19.11.2009год. по в.н.о.х.д. № 412/2009 год. на окръжен съд- гр. С.. Решението не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: