1 7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 261 гр. София, 16.05.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1496 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “SERVIS-LIBERA” /„Сервис либера“/ ООД със седалище и адрес на управление Република М., [населено място], [улица] срещу решение № 115 от 2. 03. 2021 г. по в. т. д. № 2647/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение № 260135 от 9. 10. 2020 г. по т. д. № 2075/2019 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-23 състав, с което са отхвърлени исковете по чл. 119 КМЧП, предявени от касатора срещу „ЕСО-70“ ЕООД, [населено място] за признаване и допускане на изпълнението на територията на Република България на съдебно решение от 26. 02. 2018 г. по гр. д. № 49-2с-303-2803216 на съд Кахул, Тараклия, Република М.. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи за постановяването на обжалвания съдебен акт в противоречие с основни принципи за установяване на истината в процеса и начина на формиране на вътрешното убеждение на съда, прогласени в чл. 10 и чл. 12 ГПК. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал нарушения на чл. 120 КМЧП и чл. 43 КМЧП, които неправилно не са констатирани от въззивния съд. Сочи, че в съответствие със служебното начало в производството по екзекватура съдът е следвало да установи обстоятелствата във връзка с призоваването на ответника за производството пред чуждестранния съд и влизането в сила на постановеното от този съд решение. В нарушение на чл. 43 КМЧП съдът не установил действащото право на Република М.. Касационният жалбоподател моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Влияе ли върху статута на крайния съдебен акт обстоятелството, че съдът не е спазил служебното начало по см. на чл. 120, ал. 1 КМЧП и в какво конкретно се изразява „служебното начало“ по чл. 120, ал. 1 КМЧП?; 2. Неправилно ли е съдебно решение, в което съдът /първоинстанционен и въззивен/, в доклада по делото разпределя доказателствената тежест между страните и едновременно с това не прилага императивните правни норми на чл. 120, ал. 1 КМЧП и чл. 43 КМЧП?; 3. Съдебно решение, което е постановено при неправилно разпределена доказателствена тежест, която не е отстранена от въззивния съд, постановено ли е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила?; 4. Служебното начало по см. на чл. 120 КМЧП задължава ли съдът, пред който е висящо делото /в т. ч. и ВКС/, при наличие на различни документи, изходящи от чуждия съд, които да послужат в производството по екзекватура, да върне делото за ново разглеждане за изясняване по служебен път кои от доказателствата установяват верните за спора обстоятелства или да извърши съответните проверки по служебен път?; 5. Чия е доказателствената тежест при изтъкване на нарушение по чл. 117, т. 2 във вр. чл. 120, ал. 2 КМЧП в процеса по екзекватура?“. Първите три въпроса са въведени от касатора с твърдение, че произнасянето на въззивния съд по тях е в противоречие с практиката на ВКС, като се прави позоваване по въпроса по т. 1 – на Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 166 от 26. 02. 2010 г. по гр. д. № 5393/2008 г. на ВКС, I г. о., по въпроса по т. 2 – на решение № 180 от 2. 02. 2018 г. по т. д. № 340/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 205 от 20. 10. 2015 г. по гр. д. № 412/2015 г. на ВКС, III г. о., по въпроса по т. 3 - на решение № 180 от 2. 02. 2018 г. по т. д. № 340/2017 г. на ВКС, I т. о. По отношение на първите три въпроса, както и по отношение на останалите два въпроса касационният жалбоподател поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „ЕСО-70“ ЕООД, [населено място] е депозирал отговор на касационната жалба, в който я оспорва. Прави искане за присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Софийска апелативен съд е приел за установено, че с процесното съдебно решение на съда в Кахул, Република М. ответникът по делото „Е. А.“ ЕООД е осъден да заплати на „Сервис либера“ ООД обезщетение за вреди, настъпили в резултат на евикция по отношение на автомобил м. „М.“, модел ТГА 18.480 в размер на 20 000 евро - стойността на автомобила, 65 800 леи - загубена печалба, 77 000 леи - стойността на обмитяване в Р. М. и разноски за държавни такси в размер на 17 466 леи. Посочил е, че съгласно мотивите на съдебния акт молдовският съд е счел, че е компетентен да разгледа спора съгласно правилата на чл. 459 и чл. 460, ал. 1, б. f ГПК на Р М., тъй като съгласно инвойс фактура № [ЕГН]/8. 10. 2012 г. доставката е осъществена DAP Тараклия, Република М.. Въззивният съд е констатирал, че решението е представено в официално заверен препис заедно със справка за влизането му в сила, като документите на руски и молдовски език са легализирани по реда на Х. конвенция от 5. 10. 1961 г. и са придружени с превод на български език, заверен от преводач, с нотариална заверка на подписа, по реда на Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, като с последното е спазено изискването на чл. 119, ал. 2 КМЧП. В решението е прието, че съгласно справка № 940 от 14. 03. 2019 г. на молдовския съд копие от исковото заявление и приложените към него документи са връчени на ответника на 3. 01. 2018 г., което обстоятелство се потвърждава от пощенско известие за доставка. От представеното известие съдът е установил, че същото е върнато в съда в Кахул на 5. 02. 2018 г., като на известието е отбелязано, че е изпратено до „Е. А.“ ЕООД, България, [населено място], [улица] и за получаването му се е подписала Е. Т.. При извършената от съда служебна справка в търговския регистър е констатирано, че на 17. 05. 2017 г. по партидата на ответното дружество са вписани промени в наименованието – от „Е. А.“ ЕООД на „ЕСО-70“ ЕООД, в седалището и адреса на управление – от [населено място], [улица] на [населено място], [улица] и на управителя – заличена е А. О. Бюлбюлова и единствен управител е останал А. Т.. Решаващият състав е приел, че с договор за продажба на МПС от 8. 10. 2012 г. „Е. А.“ ЕООД е продал на ищеца описания употребяван автомобил за сумата от 39 116, 60 лв., като в издадената от продавача фактура за продажбата е посочена клауза DAP Тараклия. С оглед така установеното, въззивният съд е счел, че са налице формалните предпоставки за признаване и допускане на изпълнението на постановеното от чужд съд съдебно решение по чл. 119, ал. 2 КМЧП. Преценил е, че този съд е бил компетентен да разгледа и разреши спора, доколкото с оглед посочената във фактурата за продажбата на МПС клауза DAP Тараклия местоизпълнението на задължението на продавача е било на територията на М.. В решението е формиран извод, че не са налице предпоставките по чл. 117, т. 2 КМЧП за признаване на решението на територията на РБ и за допускане на неговото изпълнение в пределите на страната, тъй като не се установява исковата молба и приложените към нея доказателства да са връчени на ответника. Решаващият състав е мотивирал тази преценка с данните по делото, че в съобщението до ответника, към което са приложени съдебните книжа, е посочено предходното наименование на ответното дружество, същото е изпратено на предходния му адрес на управление и е получено от лице, което не е представител или служител на ответника. С оглед липсата на доказателства за редовното уведомяване на ответника и призоваването му за участие в процеса и данните за изключително бързо развилото се производство /от 3. 01. 2018 г. – датата, на която е прието за връчено съобщението до ищеца до 29. 03. 2018 г. – отбелязване на влизане в сила на решението в едномесечен срок от обявяване на диспозитива/, въззивният съд е счел, че се поставя въпросът за спазване на основните принципи на българското право, свързани със защитата на страните, установени в чл. 4, ал. 1 и чл. 121, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията на РБ – на законност на действията на съда, на състезателност и на процесуално равенство на страните. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въпросите по т. 1 и т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора, които се отнасят до дължимата от съда служебна проверка по чл. 120, ал. 1 КМЧП в производството по признаване и допускане на изпълнение на решенията на чуждестранните съдилища, са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези въпроси е формирана практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 180 от 2. 02. 2018 г. по т. д. № 314/2017 г., I т. о., на което се позовава касаторът, и в служебно известните на състава решение № 248 от 26. 10. 2012 г. по гр. д. № 241/2012 г. на ВКС, II г. о. и решение № 60044 от 16. 09. 2021 г. по т. д. № 2775/2019 г. на ВКС, I т. о. В първото от цитираните решения се приема, че съществуването на упражненото от ищеца процесуално потестативно право, целящо да се придаде правно значение на чуждестранното решение чрез решението на българския съд, зависи от наличността на условията, при които нашият закон допуска да се зачете чуждестранното решение. В тази връзка чл. 120, ал. 1 КМЧП възлага на решаващия съд служебна проверка на тези условия. В решението са дадени и разрешенията, че в тежест на ищеца е установяване на предпоставките по чл. 117, т. 2 КМЧП, както и че на основание чл. 43, ал. 1 КМЧП съдът, пред който е висящо производството по екзекватура служебно установява съдържанието на чуждото право. Съгласно решението по гр. д. № 241/2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., признаване и допускане на изпълнението на чуждестранни решения и други актове съобразно разпоредбите на Кодекса за международно частно право се извършва в случаите, когато липсва уредба на това признаване в общностното право, международен договор или друг закон - чл. 3, ал. 1 от Кодекса на международното частно право. Целта и смисълът на производството по признаване на чуждестранно съдебно решение е действието на постановеното признаване спрямо всички. Компетентен да разгледа нарочното исково производство по признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение е Софийски градски съд - чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 1 КМЧП. Производството се образува по предявен иск с приложени препис от решението, заверен от съда, който го е постановил и удостоверение от същия съд, че решението е влязло в сила. За да се постанови признаване на чуждестранно съдебно решение следва съдът да установи наличието на пет положителни предпоставки, посочени в чл. 117 КМЧП - наличие на компетентност на чуждестранния съд, постановил акта, преценена съобразно разпоредбите на българското право; Съгласно чл. 117, т. 1 КМЧП българският съд или друг орган е длъжен да прецени доколко чуждестранната компетентност е съвместима с българското право. В този случай следва да се установи липса на изключителна компетентност на българския съд или на съда на трета държава, както е в случая по дела за вещни права върху недвижими имоти- чл. 12, ал. 1 КМЧП. Признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно съдебно решение в нашата страна следва да бъде отказано когато единственото основание за чуждата компетентност по имуществени спорове е било гражданството на ищеца или неговата регистрация в държавата на съда. Следва да се установи връчване на ответника на препис от исковата молба, съответно страните да са били редовно призовани и да не са били нарушени основни принципи на българското право, свързани с тяхната защита - чл. 117, т. 2 КМЧП. Необходимо условие за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно решение, предвидено в чл. 117, т. 3 от КМЧП е липсата на влязло в сила решение на български съд между същите страни за същото искане и на същото основание, както и липсата на висящ процес пред наш съд, който е образуван преди чуждото дело - чл. 117, т. 4 КМЧП. Българският съд следва да прецени характера на последиците от признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение и ако неговото действие у нас е несъвместимо с българския обществен ред, същото не може да бъде признато - чл. 117, т. 5 от КМЧП. В случая въззивният съд е извършил служебна проверка за наличието на предпоставките по чл. 117 КМЧП. С оглед релевираните възражения на ответника по чл. 117, т. 1 и т. 2 КМЧП решаващият състав е направил самостоятелен анализ на доказателствата по делото във връзка с компетентността на чуждестранния съд, постановил акта и връчването на ответника на препис от исковата молба и приложенията към нея и редовното му призоваване за участие в процеса. За да формира решаващите си изводи относно отсъствието на предпоставките по чл. 117, т. 2 КМЧП, въззивният съд е съобразил данните с източник представените от ищеца доказателства и констатациите си при служебна справка в електронния търговски регистър, че съдебните книжа са изпратени на предходния адрес на управление на ответника със съобщение, в което не е било посочено актуалното наименование на ответното дружество, и са получени от лице, което не е представител и за което няма данни да е негов служител. В този смисъл Софийски апелативен съд не се е отклонил от дадените разрешения в практиката на ВКС относно задължението служебно да провери предпоставките за признаване и допускане на изпълнение на решенията на чуждестранните съдилища, предвидени в разпоредбите на чл. 117 КМЧП. Преценката на съда не е основана на приложение на правото на Р М., а на фактите и обстоятелствата във връзка с уведомяването на ответника за инициираното от ищеца гражданско дело в Р М., поради което въпросът относно задължението на съда за служебното установяване на съдържанието на чуждото право е без значение в случая. С оглед гореизложеното въззивният съд не се е отклонил от формираната последователна практика на ВКС по поставените въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не са налице въведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация. Останалите въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият и третият въпрос, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са насочени към оспорване на правилността на въззивното решение с оглед тезата на касатора за допуснати нарушения на нормите на чл. 43 и чл. 120 КМЧП, като третият въпрос изисква отговор кога е налице основанието за касиране на въззивното решение като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК „съществено нарушение на съдопроизводствените правила“. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В решението е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Що се отнася до въпроса по т. 4 от изложението, то същият е поставен в контекста на доводи на касационния жалбоподател, че същият се е снабдил със справка изх. № 1549 от 15. 04. 2021 г. на Висш магистратски Съвет Съд Кахул, която прилага към касационната жалба и представлява документ от значение за установяване призоваването на ответника за участие в производството пред чуждестранния съд, поради което следва да бъде съобразен от българския съд, вкл. ВКС. Формулировката на въпроса и доводите на касатора сочат, че същият няма връзка с решаващите изводи на въззивния съд, поради което не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. По изложените съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника „ЕСО-70“ ЕООД следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3120 лв., чието договаряне и плащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие от 10. 06. 2021 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 115 от 2. 03. 2021 г. по в. т. д. № 2647/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав. ОСЪЖДА “SERVIS-LIBERA” / „Сервис либера“/ ООД, дружество със седалище и адрес на управление Република М., [населено място], [улица], МД-7401, с държавен идентификационен код 1003610001842 да заплати на „ЕСО-70“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] разноски в размер на 3120 лв. /три хиляди сто и двадесет лева/ Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.