Ключови фрази

1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№339
[населено място], 28.07.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№1141/22г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Космос енерджи“ЕООД, чрез упълномощен адвокат П. И., срещу протоколно определение от 15.02.2022г. по т.д. №3323/18г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение направеното от дружеството искане с молба вх.№34900/28.06.21г. за връщане на платена от него държавна такса по въззивната му жалба срещу решение №875/02.05.2018г. по т.д.№1570/17г. по описа на Софийски градски съд. В частната жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, поради несъобразяването му с междувременно постановеното Решение №8/27.05.2021г. по к.д.№9/2020г. на Конституционния съд на Република България в частта относно обявеното за противоконституционно обратно действие на разпоредбата на чл.59 ал.7 ЗБН. Жалбоподателят поддържа тезата,че въззивният съд, за да събере от него държавна такса по въззивното обжалване, се е позовал на изменение на чл.59 ал.7 ЗБН с §5 от ЗИДЗБН /ДВ бр.33 2019г./, че предварително държавна такса не внасят само лицата по чл.62 ал.1 ЗБН, което е влязло в сила след подаването на въззивната му жалба, а обратно действие на това изменение не е придавано, съгласно ПЗР на ЗИДЗБН /ДВ бр.33/2019г./. Излага аргументи, че не може закон, който е приет в хода на въззивното производство, да промени със задна дата изискванията за редовност на вече подадената въззивна жалба, включително в частта относно държавната такса и по този начин да направи с обратно действие редовната жалба нередовна, а изискването в хода на делото на предварително внасяне на държавна такса на практика препятства достъпа му до правосъдие и правото му на защита пред съд. Жалбоподателят се позовава на практика на ВКС по приложението на чл.4б ЗДТ, определяща, че за недължимо платени следва да се приемат таксите, които са внесени без да е образувано съдебно производство или са събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от задължението за плащането им, каквато, според него, е и процесната хипотеза. Счита,че след постановяването на Решение №8/27.05.2021г. по к.д.№9/2020г. на Конституционния съд на Република България разпоредбата на чл.59 ал.7 ЗБН не може да бъде прилагана повече, а по аналогия следва да намери приложение чл.620 ал.5 ТЗ на основание препращащата норма на чл.612 ал.2 ТЗ. В частната жалба е направено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по въпросите : 1. Съвместима ли е с чл.17 от ХОПЕС национална норма, според която ответника по иск за обявяване на прихващане за относително недействително по отношение кредиторите на несъстоятелността по чл.59 ал.3 и иск по чл.59 ал.5 ЗБН след като е упражнил правото си на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, която е приета от съда за редовна, да бъде задължен със задна дата, едва в хода на въззивното производство да внася предварително държавна такса по делото, при условие, че към момента на упражняване на правото си на въззивна жалба и подаване на такава жалба е бил освободен от предварително внасяне на държавна такса, съобразно закона, който е действал към момента на подаване на жалбата?; 2. Съвместима ли е с чл.47 от ХОПЕС национална норма, според която със задна дата се преуреждат изискванията за подаване на въззивна жалба в частта относно дължимата държавна такса, вследствие на което едната страна по делото е винаги освободена от предварително внасяне на държавна такса, а другата страна е била освободена от предварително внасяне към момента на подаване на въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение, след което това ѝ право отпада чрез изменение на закона в хода на въззивното производство?; 3. Съвместима ли е с чл.47 от ХОПЕС национална норма, според която със задна дата се преуреждат изискванията за подаване на въззивна жалба в частта, относно дължимата държавна такса, вследствие на което едната страна по делото е винаги освободена от предварително внасяне на държавна такса, а другата страна не е освободена от предварително внасяне на държавна такса и е предварително известно,че при изход на правния спор в полза на неосвободената от внасяне на такса страна последната не може да събере таксата от другата страна, предвид че в производството по банкова несъстоятелност няма процедура по допълнително предявяване на вземания и вземането не може никога да бъде удовлетворено? Направено е искане за отмяна на обжалваното определение и постановяване връщане на внесената държавна такса като недължимо платена.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от синдика на „Корпоративна търговска банка“АД/н/, чиито функции се изпълняват от А. Н. Д. и К. Х. М., депозиран от процесуалния му представител адв. А. Н., с който частната жалба е оспорена като неоснователна. Това становище е обосновано с доводи за наличие на съдебна практика относно случаите, в които внесена държавна такса за съдебното производство е недължимо платена и подлежи на връщане. Оспорено е твърдението на частния жалбоподател,че страната е освободена от предварително плащане на държавната такса, срещу което е противопоставено становище,че нормата на чл.59 ал.7 ЗБН винаги е касаела единствено страната с процесуално качество „ищец по делото“, а въведеното с изменението ѝ, обнародвано в бр.33/2019г. на ДВ, уточнение относно адресатите ѝ е целяло това да бъде изрично нормативно разписано, като утвърдено и прилагано до този момент в съдебната практика. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на определението на апелативния съд.
Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира,че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима.
Разгледана по същество,е неоснователна.
По т.д. №3323/2018г. Софийски апелативен съд е бил сезиран с въззивни жалби и от двете страни по делото - както от синдика на „КТБ“АД /ищец/ срещу първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от него иск по чл.59 ал.5 ЗБН, така и от „Космос енерджи“ ЕООД /ответник/ срещу частта от решението, с която евентуално предявеният иск по чл.59 ал.3 ЗБН е бил уважен. Въззивният съд е изискал от дружеството да внесе по сметка на съда държавна такса по неговата жалба, определена в размер на 115 558, 97 лв., която, въпреки направените от тази страна възражения срещу правилността на дадените указания, е била внесена на 06.12.2019 г., но с последващо депозирана на 17.12.2019г. молба е поискано да бъде върната като недължима, по съображения,че въззивната жалба е подадена при действието на чл.59 ал.7 ЗБН в редакцията му преди изменението с ДВ бр. 33/2019 г. /в сила от 19.04.2019 г./. Отказът на състава на апелативния съд да уважи искането за връщане на таксата е бил обжалван пред Върховен касационен съд, който с определение №329/14.10.2020г. по ч.т.д.№1682/20г.е потвърдил същото. В мотивите на това определение е посочено,че постоянно действащата практика на Върховен касационен съд, формирана по прилагането на разпоредбата на чл.59 ал.7 ЗБН преди изменението ѝ с ДВ бр. 33/2019г. безпротиворечиво застъпва становището, че тя принципно касае само лицата, които предявяват искове по Глава четвърта, раздел III и/или обжалват решението за тяхното отхвърляне, което е в унисон с принципа, че предявяването на исковете, целящи попълване масата на несъстоятелността, следва да бъде улеснено; защитата на третите лица е несъвместима с приложението на този принцип; изменението на разпоредбата, което в сила от 19.04.2019 г., не променя това правило, а само внася яснота и прецизира законовия текст.
След постановяването на Решение №8/27.05.2021г. по к.д.№9/2020г. на Конституционния съд на Република България с молба вх.№34900/28.06.2021г. „Космос енерджи“ ЕООД отново е поискал внесената от дружеството държавна такса по въззивното обжалване да му бъде върната, като се е позовал на обявената противоконституционност на §8 от ПЗРЗИДЗБН, обнародван ДВ бр.22/18г., доп. ДВ бр.33/19г., в сила от 19.04.2019г.
С атакуваното пред настоящия състав протоколно определение от 15.02.2022г. съдът е постановил повторен отказ такава молба да бъде уважена, като се е обосновал с наличието на предходно постановен отказ за връщане на платената държавна такса за въззивното производство, който е бил потвърден от касационната инстанция и липсата на сочени от страната и обективно съществуващи факти и обстоятелства, които да налагат промяна на правните изводи, обусловили първоначалния отказ. Посочил е,че позоваването на решението на Конституционния съд на Република България не би могло да обоснове различен от вече направения краен извод за дължимост на внесената по делото държавна такса.
Така постановеното определение е правилно.
Въпросът за дължимостта на държавна такса по въззивната жалба на „Космос енерджи“ ЕООД към момента на заплащането ѝ по сметката на Софийски апелативен съд е разрешен с окончателното определение на Върховен касационен съд по ч.т.д.№1682/20г. Поради това повторно наведените в частната жалба доводи, които вече са били разгледани от съставите на апелативната и касационната инстанции, не биха могли да обосноват извод, различен от вече направения за неоснователност на твърдението за недължимост на внесената по сметка на Софийски апелативен съд държавна такса. В настоящото производство не могат да бъдат разглеждани възражения срещу мотивите, по които въззивният състав е дал на жалбоподателя указания за внасянето на държавната такса, нито такива за характера на нормата на чл.59 ал.7 ЗБН, но за пълнота на изложението може да бъде посочено,че разпоредбата и в редакцията ѝ от момента на приемането ѝ през 2015г. е предвиждала, че държавна такса не се дължи по исковете по чл.59 ал.3 и ал.5 ЗБН, което константно е тълкувано от ВКС, с оглед целта на закона, в смисъл, че ищците по тези искове са освободени от такава, но не и ответниците, какъвто е частният жалбоподател. Доколкото разнородното прилагане на нормата в практиката на долните съдилища е създало необходимост от законодателно разрешение, установяващо изрично волята на законодателя, изменението на нормата през 2019г., по същество не внася изменение в противоположен на вече изтълкувания и възприет в практиката смисъл. Ето защо доводите на частния жалбоподател за характера на изменението и неговото действие във времето, освен че вече са били съобразени при предходното произнасяне на въззивния съд и на касационната инстанция по начало и не биха могли да обусловят различни от вече направените изводи.
Освен това нормата на чл.59 ал.7 ЗБН /изм. ДВ бр.33/19г./, като процесуална такава /за което липсва съмнение и спор между страните в производството/, действа занапред; законодателят е възложил в служебно задължение на съда да следи за наличието на положителните процесуалните предпоставки, позволяващи разглеждането на спора по същество, а такава е общото изискване за внасяне на държавна такса от страната, която сезира с искова молба или жалба съответната инстанция. За наличието на такава предпоставка съдът следи във всяко положение на делото и може да постанови събирането на държавната такса и след като вече е приел за разглеждане исковата молба или жалбата. След като изменената разпоредба на чл.59 ал.7 ЗБН постановява,че такса за обжалването не се събира само от лицата по чл.62 ал.1 ЗБН, съдът е задължен да приложи нормата в случай на констатация,че такава не е събрана до момента от страната, която попада извън очертания с чл.62 ал.1 ЗБН кръг.
Поради това неоснователно се явява оплакването на жалбоподателя, че, прилагайки нормата на чл.59 ал.7 ЗБН в изменения ѝ вид, въззивният съд ѝ е придал обратно действие, като редовната жалба е приел за нередовна и по този начин е препятствал достъпа му до правосъдие. Както бе посочено по-горе, законосъобразността на действията на състава по събирането на държавната такса вече е била проверена от касационната инстанция по реда на инстанционния контрол.
В настоящото производство основание за отмяна на повторния отказ на въззивния съд да върне вече внесената по сметка на съда като недължимо платена държавна такса, може да бъде само нововъзникнало обстоятелство, водещо до отпадане дължимостта на таксата, което съставът не е съобразил при произнасянето си.
Както сам жалбоподателят сочи, практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл.4б ЗДТ е,че недължимо платени такси са тези, които са събрани от съда без да е образувано съдебно производство, недължими са размерите от внесените такси, надвишаващи дължимите такива, както и таксите, внесени от лица, които по силата на закона или на разпореждане на съда са били освободени от плащането им. Няма спор,че първите две хипотези изобщо не могат да бъдат подведени към настоящия случай. Последната, на която се позовава жалбоподателят, също е неприложима, тъй като предпоставка за това е да има изрично обективирана законодателно воля или акт на съда за освобождаване от задължението за внасяне на такса при сезирането на съда за разрешаването на правния спор. В случая ясно и точно изразена такава воля липсва в разпоредбата на чл.59 ал.7 ЗБН, в която и да е от редакциите ѝ, а тази от 2015г., доколкото е била неясна, е подлежала на тълкуване при прилагането ѝ. Тълкуването, извършвано в практиката на ВКС, не е в полза на поддържаната от частния жалбоподател теза.
Решението на Конституционния съд, послужило на жалбоподателя като основание да сезира апелативния съд с искане за повторно разглеждане на въпроса за възстановяването на таксата, е нововъзникнало обстоятелство, но не създава предпоставки за различно произнасяне. Със същото не е обявена противоконституционност на цялата ал.7 на чл.59 ЗБН, както се твърди в частната жалба с цел тя да бъде изключена от приложение и да бъде приложена по аналогия общата разпоредба на чл.620 ал.5 ТЗ. За противоконституционна е обявена само частта от нея, касаеща началната ѝ дата на прилагане – 20.06.2014г., която предхожда приемането на самата разпоредба през 2015г. В останалата ѝ част разпоредбата на чл.59 ал.7 ЗБН е приложима в текста ѝ преди приемането на §8 ПЗРЗИДЗБН, който не освобождава въззивника – ответник по иска по чл.59 ал.3 ЗБН от внасянето на държавна такса за въззивното обжалване.
Поради изложеното искането за връщане на внесената от частния жалбоподател – въззивник в производството пред Софийски апелативен съд държавна такса като недължимо платена, е неоснователно и не подлежи на уважаване.
Като е достигнал до аналогичен извод, въззивният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който подлежи на потвърждаване.
Искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС следва да бъде оставено без уважение. Поставените от частния жалбоподател въпроси нямат връзка с предпоставките,чието разглеждане би обусловило изхода от обжалването. Въпросите целят да преодолеят несправедливото, според жалбоподателя , законодателно разрешение, при което само едната от страните по спора е освободена от такса и освен това съдържат представени като принципни положения мнения на самия жалбоподател, изразени в поддържаните от него тези. Поради това не биха могли да получат разрешения от Съда на ЕС по начин, който да би обусловил крайния изход на образуваното частно производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Космос енерджи“ЕООД за отправяне на основание чл.628 ГПК на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 15.02.2022г. по т.д. №3323/2018г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение направеното от дружеството искане с молба вх.№34900/28.06.21г. за връщане на платена от него държавна такса по въззивната му жалба срещу решение №875/02.05.2018г. по т.д.№1570/17г. по описа на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.