Ключови фрази


1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
София, 10.05.2022 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5060 от 2021 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№7112/12.10.2021г., подадена от Г. И. Я., Д. З. З. и З. М. З., чрез процесуалния им представител адв.А. П. Т., срещу решение № 299, постановено на 13.08.2021г. от Окръжен съд – Бургас, I въззивен граждански състав по в.гр.д.№951/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на Г. И. Я., Д. З. З. и З. М. З., че Т. А. Я. и В. В. А. са собственици на дворно място с площ от 435 кв.м., находящо се в [населено място], общ.А., обл.Бургас, [улица], съставляващо поземлен имот №.....в кв.....по плана на същия град, за който е отреден УПИ .... в кв.....по ПУП на [населено място], ведно с построените в имота самостоятелни обекти: едноетажна масивна жилищна сграда, състояща се от жилищен етаж със застроена площ от 78 кв.м. и мазе със застроена площ от 70 кв.м. и едноетажна масивна сграда, изградена на източната граница към ПИ №...., състояща се от гараж със застроена площ от 18 кв.м. и второстепенна постройка със застроена площ от 24 кв.м. с обща калканна стена, при квоти съответно 3/4 идеални части и 1/4 идеална част, като Г. И. Я., Д. З. З. и З. М. З. са осъдени да предадат на Т. А. Я. владението върху 3/4 идеални части от имота, а на В. В. А. владението върху 1/4 идеална част от имота, както и определение, имащо характер на решение, обективирано с №260272 от 19.04.2021г. по гр.д.№1156/2019г. по описа на РС-Айтос, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението на първоинстанционния съд, като в диспозитива на решението се чете: „отхвърля възражението на Г. И. Я. за упражняване на право на задържане на дворно място с площ от 435 кв.м., находящо се в в [населено място], общ.А., обл.Бургас, [улица], съставляващо поземлен имот №....в кв.....по плана на същия град, при граници за ПИ: от двете страни улици, ПИ №...., ПИ №...., за който е отреден УПИ .... в кв.....по ПУП на [населено място], ведно с построените в имота самостоятелни обекти: едноетажна масивна жилищна сграда, състояща се от жилищен етаж със застроена площ от 78 кв.м. и мазе със застроена площ от 70 кв.м. и едноетажна масивна сграда, изградена на източната граница към ПИ №...., състояща се от гараж със застроена площ от 18 кв.м. и второстепенна постройка със застроена площ от 24 кв.м. с обща калканна стена, поради сторени в имота подобрения на стойност 20000лв. (двадесет хиляди лева)“.
Касаторите поддържат, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси:
1.Как предвид разпоредбата на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. се извършва наследяването на преживял съпруг на частта от СИО на починалия съпруг тогава, когато наследството се открива при действието на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г., но наследството се приема по-късно – след отмяната на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. И в частност дали разпоредбата на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. изключва изобщо качеството наследник на преживелия съпруг или това качество се запазва, като се отказва само възможността правото на наследяване на наследника да се конкурира с правата на наследяване на децата и от кой момент следва да се приеме, че се осъществява самото наследяване – от момента на откриване на наследството при действието на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. или към момента на приемане на наследството след като чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. вече не действа.
Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд не е съобразил своите изводи с ТР №27 от 15.04.1970г. по гр.д.№3/1970г. на ОСГК на ВС и ТР №47 от 29.12.1979г. на ОСГК на ВС.
За неправилен считат извода на съда, че Г. Я. не може изобщо да се легитимира като наследник на наследената от починалия ѝ съпруг част от СИО върху процесния имот, като поддържат, че съдът не е съобразил, че дори при действието на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. Г. Я. е запазила качеството си на наследник на общо основание, а след като данни за приемане на наследството при действието на този текст няма, а приемането е извършено при действието на СК след отпадането на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г., то тогава моментът на приемането е определящ и поради това Г. Я. наследява и частта от СИО от процесния имот на своя покоен съпруг.
2.Как следва да се квалифицира такова допълване на дисзопитива на съдебното решение, при което съдът, произнасяйки се по предявен ревандикационен иск, изцяло пропуска да се произнесе с нарочен отхвърлителен диспозитив, с който се отхвърля направено възражение за право на задържане, макар че в мотивите си е приел, че претендираните от ответника подобрения не се дължат – дали става дума за поправка на ЯФГ по чл. 247 ГПК или се касае за допълване на решение по чл. 250 ГПК и съответно може ли такова последващо произнасяне на съда да се извършва със съдебно определение вместо със съдебно решение. Допустимо ли е съдът да квалифицира като съдебно решение съдебен акт, постановен като определение, като игнорира формата на акта, а изходи от съдържанието на постановеното с него произнасяне.
Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №368 от 28.12.2012г. по гр.д.№340/2012г. на I г.о. на ВКС, а в случай че се приеме, че така цитираната практика на ВКС не засяга пълно или не дава отговор на въпроса за възможността едно съдебно определение да се възприеме като съдебно решение, при което формата на акта се игнорира за сметка на съдържанието му, то поддържат, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Считат, че съдът недопустимо е приел, че в случая става дума за ЯФГ, без да съобрази, че всъщност става дума за допълване. Поддържат също така, че съдът не може да избира да се произнася както по допълването на решението, така и по поправката на ЯФГ с определение не само поради изричните разпоредби на чл. 247, ал. 4 ГПК и чл. 250, ал. 3 ГПК, но и защото да се възприеме тезата, че формата на акта няма значение, а е важно съдържанието му, би означавало да се допусне съдебни решения да се поправят, допълват и по същество променят с определения.
3.Какви са критериите за преценка на едно ползване като търпимо действие – дали за да се квалифицира едно ползване на имот като търпимо действие е достатъчно да е налице роднинска връзка между ползвателя и владелеца (собственика) или роднинската връзка е само ориентир в преценката, като за основни критерии следва да се вземат близостта в отношенията между владелеца и ползвателя от една страна и от друга страна като критерий да се вземе естеството на съгласието на владелеца за ползване.
Считат, че става дума за изрично изразено или предполагаемо съгласие, което предпоставя търпимите действия като проява на добронамереност, гостоприемство, благодарност и т.н., т.е. като проява на близост в отношенията между собственик и ползвател, като подчертават, че поставеният въпрос има и още един аспект – може ли да се определи ползването на един имот като търпимо действие тогава, когато това ползване се осъществява в рамките на роднинските отношения между владелец (собственик) и ползвател, но при липса на съгласие за ползване и дори при влошаване на отношенията им до степен на нетърпимост.
Твърдят, че при преценката за наличие на търпими действия съдът е изходил само и единствено от гледна точка на роднинските връзки между страните без да съобрази изричните си констатации за наличие на неразбирателство между тях и без да съобрази данните за такова влошаване на отношенията, при което ползвателят гони собственика (владелеца) от имота, а страните изобщо не комуникират от десетилетия.
Поддържат, че в този смисъл изводите на въззивния съд противоречат на решение №483 от 11.12.2012г. по гр.д.№493/2012г. на Iг.о. на ВКС.
4.Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството.
Твърдят, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите им по приложението на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. и по-специално, че давност за приемане на наследството не тече след промяната в ЗН, а до настъпването на тази промяна никой не е противопоставил на Г. Я. възражение за давност; по възраженията им, изтъкващи множество предпоставки за изключване наличието на търпими действия; по оплакванията, свързани с преценката на доказателствения материал и противоречията в свидетелските показания, както и по доводите за преценка на тяхната достоверност; по оплакванията, касаещи отказа на първоинстанционния съд да съобрази материалите от приложената по делото прокурорска преписка и съдържащите се в нея извънсъдебни изявления на ищците.
Поддържат, че изводите на въззивния съд по така поставения въпрос противоречат на решение №8 от 19.01.2018г. по т.д.№2435/2016г. на II т.о. на ВКС; решение №134 от 30.12.2013г. по т.д.№34/2013г. на II т.о. на ВКС; решение №75 от 20.06.2016г. по т.д.№1608/2015г. на II т.о. на ВКС; решение №94 от 13.09.2016г. по т.д.№3768/2014г. на II т.о. на ВКС; решение №161 от 04.10.2016г. по т.д.№2220/2015г. на II т.о. на ВКС.
5.Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства и следва ли, когато констатира противоречие в показанията на ищцовите и ответните свидетели, да обоснове извод за това кои от тези показания следва да се кредитират, включително и като изходи от възможността на съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелстват.
Твърдят, че съдът не е извършил подобна преценка на събрания доказателствен материал като изцяло е игнорирал и не е обсъдил цяла група писмени доказателства (представената по делото прокурорска преписка); игнорирал е и не е обсъдил заключенията на изслушаната по делото СТЕ, с които е констатирано извършването на ремонт на покрива, което според тях сочи на упражнявано и съответно манифестирано владение; изопачени са свидетелските показания; подменени са свидетелските показания (според касаторите съдът е приел, че св.Ч. е заявила, че З. са намират в имота, а такива свидетелски показания по делото няма).
Поддържат, че обжалваното решение противоречи на решение №8 от 19.01.2018г. по т.д.№2435/2016г. на II т.о. на ВКС; решение №323 от 27.09.2012г. по гр.д.№408/2011г. на I г.о. на ВКС; решение №24 от 28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на I г.о. на ВКС; решение №140 от 23.03.2010г. по гр.№4755/2008г. на II г.о. на ВКС; решение №195 от 30.03.2009г. по гр.№6291/2007г. на II г.о. на ВКС.
6.Следва ли съдът да формира своите крайни изводи при спазване на правилата на житейската логика.
Твърдят, че съдът при формиране на своите изводи и при преценка на данните от събраните по делото доказателства не е отчел липсата на логически връзки между фактите, които се заявяват и съответно установяват пред него, не е държал сметка за логическата последователност на осъществяваните между отделните факти причинно-следствени връзки, като в крайна сметка по тази причина е стигнал до погрешни крайни изводи.
Поддържат, че по така поставения въпрос обжалваното решение противоречи на т.12 от ТР №1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС.
7.Дали данъчното деклариране на един имот и съответно плащането на данъци за него (при това извършени след години бездействие едва при завеждане на делото) е факт, който може да докаже наличието на твърдяно владение върху деклариран имот.
Твърдят, че въззивният съд неправилно е обсъждал достоверността на подписите под платежните документи и съответно е препратил към мотивите на първата инстанция, аргументирани именно с плащането на данъците върху процесния имот.
Поддържат, че въззивният съд не е съобразил практиката на ВКС, обективирана в решение №88 от 27.07.2016г. по гр.д.№661/2016г. на II г.о. на ВКС; решение №52 от 16.02.2011г. по гр.д.№1458/2009г. на II г.о. на ВКС; решение №1371 от 06.01.2009г. по гр.д.№4358/2007г. на IV г.о. на ВКС.
8.Следва ли при упражняването на владение чрез другиго в отношенията между владелеца и държателя да е налице договорно или законово основание за упражняване на фактическа власт от държателя от името и в полза на владелеца.
Считат, че споделяйки и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд въззивният съд погрешно е отказал да съобрази, че за да е налице упражняване на владение чрез другиго е необходимо лицето, упражняващо фактическата власт върху съответния имот, да има договорно или законово основание да върши това от името на лицето, което се счита за владелец и владее чрез другиго, т.е. неправилно е споделил мотивите за това, че през всичките тези години от скандала през 2005-2006г. до завеждането на исковата молба през 2019г. Г. Я. е само държател на имота като чрез нея върху имота се упражнява владение в полза на ищците.
Поддържат, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на решение №161 от 14.04.1993г. по гр.д.№1649/1992г. на IV г.о. на ВС и решение №483 от 11.12.2012г. по гр.д.№493/2912г. на I г.о. на ВКС.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба Т. А. Я. и В. В. А. чрез процесуалния си представител адв.Ж. А. от АК-Бургас, изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение съображенията са следните:
Т. А. Я. и В. В. А. са предявили срещу Г. И. Я., Д. З. З. и З. М. З. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване право на собственост и предаване владението на процесния недвижим имот, с твърдението, че Т. Я. притежава 3/4 идеални части от имота, придобити по силата на наследствено правоприемство след смъртта на съпруга ѝ К. Я. Я. (починал на 31.01.2008г.), който от своя страна е придобил съответната идеална част от имота въз основа на договор за покупко-продажба, сключен с Г. И. Я. на 17.12.2004г. и по наследство от своя баща Я. К. Я.. Твърдят, че В. В. А. е собственик на 1/4 идеална част от имота, придобита по силата на наследствено правоприемство от нейната майка Д. Я. В. (починала на 01.07.1994г.) и договор за дарение, сключен на 14.11.2019г.
Поддържат, че въз основа на взаимно разбирателство в приземния етаж след извършването на разпореждането от 17.12.2004г. останала да живее Г. И. Я. (свекърва на Т. Я. и баба по майчина линия на В. А.), но на 31.10.2019г. установили, че входната врата към първия жилищен етаж е изцяло подменена и достъпът до имота е ограничен, при което се оказало, че на първия жилищен етаж (над приземния) са се настанили Д. З. и съпругата му З. З. без знанието и съгласието на собствениците. Твърдят , че с цел доброволно и извънсъдебно уреждане на спора на 14.11.2019г. отправили до Г. Я. нотариална покана за явяване в кантората на нотариус за предаване на ключовете и възстановяване на достъпа до имота, но тя не се явила.
В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Г. Я. е оспорила така предявения иск, позовавайки се на изтекла в нейна полза придобивна давност с твърдението, че повече от 30 години не е виждала предявилите иска лица, с които е във влошени отношения и през целия период сама се е грижела за имота като е правила разходи за съхранението му – смяна на керемиди, подмяна на улуци и водосточни тръби, топлоизолация на северната стена, подмяна на дограма, бетониране на двора основен ремонт на баня и ВиК и др., като стойността на ремонтните работи надхвърля 20000лв., за която сума прави възражение за задържане на основание чл. 74, ал. 2 ЗС вр. чл. 72 ЗС. Твърди, че като израз на правото си на собственост е отдавала имота под наем, за което не ѝ било нужно знанието и съгласието на ищците, както и че притежава 1/6 идеална част от имота и на самостоятелно основание, тъй като имотът е придобит по време на брака ѝ с Я. Я. и е придобила тази 1/6 идеална част в качеството си на негов наследник по закон.
В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответниците Д. З. и З. З. оспорват иска като твърдят, че не са установявали самостоятелно владение върху имота, нито твърдят да са негови собственици. Поддържат, че живеят в имота на бабата и дядото на З. З. в [населено място], [улица]. Твърдят също така, че са в близки отношения с Г. Я., която е семейна приятелка на бабата и дядото на Д. З. и в това си качество последният ѝ помага да извършва СМР в имота.
По делото е установено, че на 18.05.1959г. (н.а.№.....г.) Я. К. Я. е придобил по договор за покупко-продажба по време на брака си с Г. И. Я. правото на собственост върху процесното дворно място. Я. К. Я. е починал на 10.06.1979г. и като наследници по закон е оставил преживяла съпруга Г. И. Я., дъщеря Д. Я. В. (починала на 01.07.1994г. и оставила като наследници по закон преживял съпруг В. В. В., дъщеря В. В. А. и син Я. В. В., починал на 25.07.2014г. като неженен без деца) и син К. Я. Я. (починал на 31.01.2008г. и оставил като наследници по закон преживяла съпруга Т. А. Я. и дъщеря Г. К. Я., починала на 11.10.2017г. като неомъжена без деца).
Прието е за установено от н.а.№.....г., че К. Я. Я. е бил собственик на 3/4 идеални части от процесния недвижим имот – с този констативен нотариален акт, съставен на 17.12.2004г., К. Я. Я. е признат за собственик на 3/4 идеални части от имота, от които 1/2 идеална част е придобита по силата на договор за покупко-продажба от същата дата (н.а.№.....г.), с който Г. И. Я. е продала на сина си К. Я. Я. собствената си 1/2 идеална част от имота, а останалите идеални части – по наследство от своя баща Я. К. Я., починал на 10.06.1979г.
Прието е, че след смъртта на К. Я. Я. имотът е наследен от дъщеря му Г. Я., която също е починала, и съпругата му Т. А. Я..
Въз основа на н.а.№.....г. е прието, че В. В. е собственик на 1/4 идеална част от имота – с този констативен нотариален акт, съставен на 14.11.2019г., В. В. А. е призната за собственик на 1/4 идеална част от имота по дарение и наследство, доколкото на същата дата с н.а.№.....г. нейният баща В. В. В. ѝ дарява собствените си 2/12 идеални части, а останалите В. В. притежава в качеството си на наследник по закон (дъщеря) на Д. Я. В., починала на 01.07.1994г., която е дъщеря на Я. К. Я..
Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответниците по иска, съдържащи се и във въззивната им жалба, че Г. И. Я. притежава 1/6 идеална част от имота като наследник на своя съпруг Я. К. Я..
Взето е предвид, че Я. К. Я., по време на брака с когото е придобит имота, е починал през 1979г. при действието на СК от 1968г., който е приложимият в случая закон, и приложение намират чл. 14, ал. 3 и чл. 14, ал. 7 от този Семеен кодекс. Взето е предвид, че съгласно тези разпоредби, при смърт на единия от съпрузите съпружеската имуществена общност се прекратява и дяловете на съпрузите са равни, като делът на починалия съпруг от общото имущество остава в наследство на неговите наследници, тъй като съгласно чл. 14, ал. 7, изр. 2 СК (1968г.-отм.), преживелият съпруг, когато наследява заедно с деца на починалия съпруг, не получава от неговата част от общото имущество. Частта на починалия съпруг от съпружеската общност се наследява само от неговите деца. Посочено е, че в този смисъл са цитираните от въззивника в жалбата му две тълкувателни решения на ВС, а именно: № 27/15.04.1970г. и № 47/29.12.1979г., както и тълкувателни решения на ВС № 26/ 02.03.1970г. и № 28/11.04.1970г., според които преживелият съпруг се явява наследник на починалия съпруг само относно индивидуално имущество на последния, какъвто обаче не е процесния недвижим имот, който безспорно представлява СИО, прекратена със смъртта на наследодателя Я. К. през 1979г. Взето е предвид, че в тази връзка няма спорове както между страните по делото, така и безспорно се установява от представените по делото удостоверение за сключен граждански брак и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № .....г. на Айтоския народен съдия. Поради това е прието, че с прекратяването на СИО през 1979г. поради смъртта на Я. К. Я. - съпруг на Г. К. Я., последната е придобила само 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, с която се е разпоредила с н.а.№.....г. в полза на своя син К. Я. Я., починал на 31.1.2008г. А последният е придобил по наследство от своя баща на основание чл. 5, ал. 1 ЗН още 1/4 идеална част от имота, поради което според въззивния съд притежаваната от него част е в размер на 3/4 идеални части, удостоверени с констативен нотариален акт №.....г.
Прието е, че Т. А. Я. е единствен наследник на починалия си съпруг К. Я. Я. и като такава се легитимира като собственик на 3/4 идеални части от имота, вкл. с оглед данните в удостоверение за наследници №02-ГС-4524/01.11.2019г., според което К. Я. Я. е починал на 31.01.2008г. и като наследници по закон е оставил преживяла съпруга Т. А. Я. и дъщеря Г. К. Я., която обаче починала на 11.10.2017г. като неомъжена и без деца.
Прието е, че останалата 1/4 идеална част от дела на Я. К. Я. от процесния имот, е наследена от неговата дъщеря Д. Я. В., починала през 1994г. и придобита по наследство при равни квоти (по 1/8 идеална част) от нейните наследници В. В. А. (дъщеря) и В. В. В. (преживял съпруг), като с н.а.№.....г. В. В. дарил на дъщеря си 2/12 ид.части, т.е. 1/6 ид.част, която идеална част е по-голяма от притежаваната от него квота в съсобствеността, но има транслативен ефект за размера на действително притежаваните и дарени на В. А. 1/8 идеални части от процесния недвижим имот.
При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос.
Изводите на въззивния съд по приложението на разпоредбата на чл. 14, ал. 4 СК от 1968г. съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВС, вкл. на посочените в изложението ТР №27 от 15.04.1970г. по гр.д.№3/1970г. на ОСГК на ВКС и ТР №47 от 29.12.1979г. на ОСГК на ВС. Категорично както в ТР №27 от 15.04.1970г., така и в ТР №47 от 29.12.1979г. ОСГК на ВС приема, че преживелият съпруг, когато наследява заедно с децата на починалия съпруг, не получава от неговата част от общото имущество, като частта на починалия съпруг от съпружеската общност се наследява само от неговите деца. Действително в ТР №27 от 15.04.1970г. се съдържат и съображения, свързани с необходимостта наследството да бъде прието според правилото на чл. 48 ЗН, но това правило е обсъдено само с оглед хипотезата, при която призованите към наследяване деца на починалия съпруг се откажат от неговото наследство, при което е подчертано, че такъв отказ не ползва преживелия съпруг и той не може да получи частта на отреклите се от наследството деца, доколкото частта от общото имущество на починалия съпруг ще премине към следващия ред законни наследници, заедно с които наследник ще бъде и преживелият съпруг, тъй като по правилото на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. той не губи качеството си на наследник на починалия съпруг, а само не е могъл да наследява заедно с неговите деца. В настоящия случай обаче подобна хипотеза не е налице, тъй като по делото няма данни К. Я. и Д. В., деца на Я. К. Я., да са се отказали от неговото наследство, респ. към наследяване да са били призовани наследниците от следващ ред, заедно с които да наследява и преживялата съпруга Г. Я..
В същия смисъл са и разясненията, съдържащи се в ТР №47 от 29.12.1979г. на ОСГК на ВС, според които с разпоредбата на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. преживелият съпруг се явява като наследник в две качества: той е наследник без дял спрямо частта от наследствената маса, която е била част от имуществената общност и наследник с дял по отношение на частта, която приживе на наследодателя не е била имуществена общност. Подчертано е, че това двояко положение на преживелия съпруг е налице само при хипотеза на наследяване с децата на починалия съпруг, независимо от кой брак на наследодателя, но не и когато преживелият съпруг наследява с други лица.
Тази теза на ВС се поддържа неотклонно и в последващата практика на ВС и ВКС, като обстоятелството кога наследството е било прието от преживелия съпруг определено е ирелевантно, доколкото съгласно чл. 48, изр. второ ЗН приемането произвежда действие от момента на откриване на наследството, т.е. правата на призованото към наследяване лице се определят винаги според закона, действал към момента на откриване на наследството, освен в специалната хипотеза на чл. 9а ЗН, каквато обаче в случая не е налице. Обстоятелството, че наследството е било прието от преживелия съпруг след отмяната на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. следователно не е в състояние да промени неговото правно положение на наследник без дял спрямо частта от наследствената маса на починалия, която е била част от имуществената общност.
При постановяване на обжалваното решение е взето предвид, че по делото няма спор, че в процесния недвижим имот е живяла Г. И. Я., както и че тя продължила да живее и след като се разпоредила със собствеността си в полза на К. Я.. Посочено е, че Г. И. Я. е заявила правозащитно възражение за придобиване по давност на същия имот въз основа на давностно владение, продължило спокойно и несмущавано повече от 10 години, начиная от смъртта на сина й К. Я. на 31.01.2008г. Изложени са съображения, че от обстойния анализ на разпитаните по делото свидетели, водени от всяка от страните по делото при преценка на възможната тяхна обективност, респ. - заинтересованост, непосредственост на възприятията и при съвкупната преценка с останалия доказателствен материал по делото ( СГрЕ, писмени доказателства) се налага категоричния извод, че ответницата Г. Я. е останала да живее в имота и след като се е разпоредила изцяло със собствеността си поради близките родствени отношения със собствениците на имота. Прието е, че независимо от обстоятелството, че в отношенията между Г. Я. и Т. Я. не е имало разбирателство, особено след смъртта на К. Я. (син на Г. и съпруг на Т.) и най-вече след смъртта на Г. ( дъщеря на К. и Т. Я. и внучка на Г. Я.), то безспорно на основание близката роднинска връзка между ищците и ответницата Г. Я. тя е продължила да живее в процесния имот. Т.е. прието е, че са налице търпими действия върху имота.
Прието е, че следва да бъдат кредитирани изцяло показанията на св.Г., които са ясни, конкретни, обективни и непосредствени, като е взето предвид, че той е бил приятел на починалата през 2017г. внучка на Г. Я. и като такъв заедно с внучката Г. посещавал много често процесния имот, тъй като Г. била много близка с баба си. Посочено е, че от неговите показания последователно и конкретно се установяват извършени до смъртта на К. Я. строително-ремонтни работи, а именно: смяна на дограма и поставяне на външни ролетни щори (2003-2004г.); преграждане и изграждане на вътрешна тоалетна към първия етаж; направа на изолация към първия етаж, налична към 2003г.; закупуване на мебели от покойния К. Я.; както и че покойната внучка на ответницата Г. Я. до смъртта си имала ключове за къщата. Взето е предвид, че същият свидетел обективно е заявил, че майката на Г. (ищцата Т.), почти не посещавала имота, идвала там няколко пъти през 2004-2005г., а след това не били в много добри отношения с ответницата Г. Я..
Прието е, че следва да бъдат кредитирани и показанията на св.А. А., независимо от обстоятелството, че същият е съпруг на ищцата В. А., тъй като показанията на този свидетел освен конкретни и непосредствени, съответстват на показанията на свидетеля Г.; освен това в частта относно получаване на рента от ответницата Г. Я. тези показания съответстват както на писмено доказателство (служебна бележка от 29.04.2020г. на „Агро Пенчеви“ ООД за изплащане на рента по аренден договор за земеделски земи от 5,019дка само на Г. Я.), така и показанията на ответниковия свидетел А. относно скарването между страните по въпроса за настаняване на квартиранти в процесния имот през 2019 година. Посочено е, че съдът не кредитира показанията на свидетелката Ч. относно ремонтните дейности в имота, тъй като показанията й изцяло противоречат на показанията на свидетелите Г. и А., при което е взето предвид, че ответниковите свидетели са единни само в показанията си относно изнасяне на мебели от процесния имот преди смъртта на К. Я. (сочат се годините 2005-2006г.), когато се влошили отношенията между ищцата Т. и ответницата Г..
Взето е предвид, че показанията на свидетелката С. освен неконкретни, касаят период едва до 2009 година, от която година свидетелката била пенсионерка и заявява, че до тази година посещавала процесния имот.
Посочено е, че съдът не кредитира показанията на свидетелката Т. А. в частта относно извършването на ремонти, тъй като същите освен неконкретни и неясни, изцяло противоречат на показанията на свидетелите А. и Г., като от показанията на свидетелката А. в частта относно скандал между ищците Т. и В. ( от една страна ) и ответницата Г. Я. ( от друга страна), преценени с показанията на свидетелите Г. и А. А. става ясно, че скарването е било за квартиранти, които ответницата Г. Я. искала да настанява в къщата заради това, че не й стигали парите, а ищците не били съгласни.
От показанията на свидетелите по делото съдът е извел становището си и за това, че ответниците Д. З. и З. З. се намират в имота, за което показания се депозират както от ответниковия свидетел Ч., така и свидетеля А. А., като според св.А. А. след като от съседи се обадили на съпругата му (ищцата В. А.) за това, че трети човек се настанил в имота и отишли в А., ключа бил в Д. З., а той (Д. З.) живеел със семейството си там от месец декември 2019г.; върху гаража имало детско басейнче и детски дрешки отвън; при посещение на имота след разговор за закупуването му от ответника Д. З. установил, че входната врата на имота е сменена, а ответницата Г. Я. потвърдила, че това е направено от З., който живеел в имота заедно със съпругата си (ответницата З.).
С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по петия, поставен в изложението въпрос. Действително според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет по делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели (решение №8 от 19.01.2018г. по т.д.№2435/2016г. на II т.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове, изброени от касаторите в изложението). В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е изложил своите съображения показанията на кои от разпитаните свидетели кредитира и защо, като е посочил и какви релевантни за спора факти и обстоятелства приема за установени и от показанията на кой свидетел. Действително представената по делото прокурорска преписка не е обсъдена от въззивния съд, но следва да се отбележи, че съдържащите се в касационната жалба и изложението към нея твърдения на касаторите за значението на това писмено доказателство като съдържащо признание на неизгодни за ищците факти не съответства на данните по делото – в подадените от Т. Я. и В. А. заявления се съдържат същите изявления, както и в исковата молба, а именно, че на добра воля и без никакво основание са допуснали в имота Г. Я., но през 2019г. разбрали, че в имота без тяхно знание и съгласие се извършва ремонт и са допуснати наематели. Заявленията не съдържат такива изявления, които да се приемат за противоречащи на показанията на разпитаните по настоящето дело свидетели в поддържания от касаторите смисъл.
Не може да бъде споделена и тезата за изопачаване на показанията на свидетелите, доколкото при формиране на извода си, че З. се намират в имота въззивният съд е взел предвид и казаното от св.А..
В обжалваното решение е взето предвид, че по делото е извършена съдебно-почеркова експертиза на подписите на лицата, плащали със запазени и представени по делото приходни квитанции данъци за процесния имот 2009,2010,2011,2017,2019г., като е установено, че това са подписи на ищците Т. и В., съответно описани в представеното по делото заключение на вещото лице. Извод, свързан с това обстоятелство обаче въззивният съд не е правил, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по седмия, поставен в изложението правен въпрос – съдът не е свързал осъществяваната от която и да е от спорещите страни фактическа власт върху имота с обстоятелството кой от тях е заплащал данъците за този имот.
Посочено е, че вещото лице П. по допуснатата комплексна експертиза изрично е заявила, че не може да установи момента, когато са правени твърдяните от ответницата СМР на процесния недвижим имот, което обстоятелство, внимателно преценено с оглед показанията на кредитираните от съда свидетелски показания е прието, че води до категоричния извод за извършването им приживе от наследодателя на първата ищца Т. Я.. В тази връзка въззивният съд е отбелязал, че представеното по делото доказателство за получавана от Г. Я. пенсия в годините категорично обосновава житейския извод за ниския размер на пенсията й, без да се налага ангажиране на доказателства за това: какви са средните разходи за живот на една пенсионерка. За обстоятелството, че с получаване изцяло на рентата от земеделските земи, с които ответницата Г. се подпомагала за закупуване на дърва и др. нужди е посочено, че свидетелства св.А.. Взето е предвид също така, че ответниковите свидетели са заявили, че ответницата Г. Я. правила разкриване на покрив и смяна на керемиди, без да посочват строители или лица, които са вършили тази дейност, а с оглед възрастта на ответницата Г. съдът е приел, че това не е възможно.
Посочено е, че от първоинстанционният съд е приета прокурорска преписка с изложени от страните по делото становища.
По отношение на придобивната давност от правна страна са изложени съображения, че същата е въведена в българското законодателство като основание за придобиване на вещни права с оглед виждането на законодателя, че ако едно лице през определен период от време фактически упражнява правомощията, свързани с притежание на вещно право, като собственика бездейства и не защитава правата си, то фактическото състояние следва да бъде приравнено на юридическото. Посочено е, че именно затова, за да е годно владението да породи правните последици на придобивната давност е необходимо същото да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно.
Изложени са също така съображения, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин (решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г., II г.о.). Т.е. прието е, че е било необходимо това своене да е демонстрирано явно на невладеещият собственик, в случая спрямо ищците по делото, което в случая ответницата Г. Я. не е доказала, доколкото от обстоятелствата по делото се налага категоричния извод, че ответницата Г. Я. е останала да живее в имота и след като се е разпоредила със собствеността си именно заради близката си родствена връзка със собствениците му - т.е. налице са били търпими действия, но не и осъществявано владение по смисъла на закона.
Изложени са съображения, че в решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., е разгледан въпросът какво представляват търпимите действия, а именно, че това са фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, т. к. почиват на близки приятелски или други лични отношения. Посочено е, че търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие и пример за такива действия е когато някой разреши друг да се настани временно да живее в неговата къща (Проф. П. В., Ново вещно право, С. 1995 г., т. 29, стр.45). Следователно е взето предвид, че търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за придобиване на владение, при което тези действия се различават от държането и по това, че държането се упражнява по силата на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т.е. по силата на договор, затова държането на вещта е право на държателя срещу лицето, което предоставя държането и се задължава за това. Тъй като държането почива на договор с лицето, което предава държането на властта, то е по дефиниция правомерно. За преустановяването на търпимите действия е достатъчно едностранното изявление на собственика или владелеца.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по третия, поставен в изложението правен въпрос. Следва да се отбележи, че в настоящия случай съдът е приел за установено, че Г. Я. е останала да живее в имота след като се е разпоредила изцяло с притежаваната от нея идеална част, продавайки я на своя син К. Я. през 2004г., т.е. прието е, че тогавашните собственици заради близката си родствена връзка с нея са я оставили да живее в имота и че именно към този момент са се установили т.нар. търпими действия, като по делото няма доказателства към този момент отношенията между Г. Я., нейния син К. Я., нейния зет В. В. и нейната внучка В. А. да са били влошени. Последващото влошаване на отношенията само по себе си не би могло да доведе до промяна в начина, по който имотът е бил предоставен на Г. Я., респ. мотива, поради който собствениците на имота са я оставили да живее в него, доколкото тази факти вече са се осъществили преди влошаването на отношенията. Именно във връзка с тези обстоятелства въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е изложил и съображения, че всяка промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт върху един имот, следва да бъде доведена до знанието на неговия собственик, приемайки при това, че данни Г. Я. да е демонстрирала подобна промяна след влошаване на отношенията си с Т. Я. и В. А. по делото няма. Поради това следва да се приеме, че поставеният при формулирането на третия въпрос акцент върху отношенията и близостта между ползвателя на имота и неговия собственик, е неотносим към периода, в който роднините на Г. Я. са я оставили да живее в имота без последната да притежава вещни права, а именно към 2004г. Последващото влошаване на отношенията, както и изначално недоброто отношение на Г. Я. към нейната снаха Т. Я., е ирелевантно за определянето на тези действия като търпими, доколкото по делото не е установено към 2004г. Т. Я. да се е отнасяла зле към своята свекърва.
Въззивният съд е изложил съображения, че за да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика, като е посочил и практиката на ВКС, съдържаща това разрешение - решение № 291/9.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на II ГО на ВКС и решение №270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО. Прието е, че тези разсъждения се отнасят и за търпимите действия – лицето, което ги осъществява, следва да демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна – че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота. И е посочено, че такава промяна спрямо ищците в осъществяваната от Г. Я. фактическа власт върху процесния имот е демонстрирана едва след последното им посещение през 2019г., но не и за периода от време, необходим по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване на имота по давност. Поради това е прието, че изводът на първоинстанционния съд за основателност на иска по чл. 108 ЗС е законосъобразен с препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК.
Така изложените съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС - решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г. на I г.о. на ВКС; решение №291/09.08.2010г., постановено по гр.д.№859/2009г. на ІІ ГО на ВКС; решение №270/20.05.2010г., постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС.
Относно допълнителната въззивна жалба срещу определение №260272/19.04.2021г., с което по реда на чл. 247 ГПК съдът е допуснал поправка в текста на постановеното по делото решение №260006/29.01.2021г. по гр.д.№ 1156/2019г. по описа на РС-Айтос с постановяване на диспозитив за отхвърляне на предявеното от Г. Я. възражение за право на задържане върху процесния имот до заплащане на претендирани подобрения на стойност 20 000 лева, въззивният съд е взел предвид, че според чл. 247, ал. 4 ГПК, поправка на очевидна фактическа грешка се извършва с решение, с оглед на което и предвид развилото се по правилата на чл. 247 ГПК производство пред АРС е приел, че така постановеното определение има характера на решение.
Тази въззивна жалба на Г. Я. е приета за неоснователна като е взето предвид, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на съдебното решение, но не и неговите мотиви, доколкото в мотивите се съдържат констатации относно доказателствените и правно релевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет, при което мотивите не подлежат на самостоятелно обжалване, а обективните и субективни предели на СПН се преценяват само на основа обективираната в диспозитива на съдебното решение воля.
Взето е предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 4 ГПК решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане, но за да се формира сила на пресъдено нещо относно насрещните права на ответника по чл. 298, ал. 4 ГПК е необходимо съдът да се е произнесъл по тях.
Така изложените от въззивния съд съображения не обосновават извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване по втория, поставен в изложението въпрос. Категорично ВКС приема в своята практика, че когато волята на съда се съдържа в мотивите към решението, но не е отразена надлежно в диспозитива, е налице очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена по реда на чл. 247 ГПК. В същия смисъл и в соченото в изложението решение №368 от 28.12.2012г. по гр.д.№340/2012г. на I г.о. на ВКС е прието, че допълването на решението по реда на чл. 250 ГПК е необходимо, когато съдът не се е произнесъл по цялото искане, като допълването предполага не само съдът да не е постановил дипсозитив, но и да не е изложил мотиви по целия спорен предмет, т.е. при допълването съдът за първи път се произнася по съответната част от спорния предмет. В настоящия случай обаче в мотивите към първоинстанционното решение се съдържат съображения, касаещи заявеното от Г. Я. право на задържане, поради което именно даденото от въззивния съд разрешение на така поставения въпрос следва да се приеме за съответстващо на практиката на ВКС, а не поддържаното от касаторите. Още повече, ВКС винаги е акцентирал върху същността на съдебния акт и неговото съдържание, доколкото наименованието на акта не винаги съответства на тази негова същност. Особено когато предвидената в ГПК процедура по неговото постановяване е спазена.
Не е налице и поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по четвъртия, поставен в изложението правен въпрос.
Действително ВКС трайно и непротиворечиво приема в своята практика, вкл. посочената в изложението, че въззивният съд е длъжен да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. С тези изисквания в настоящия случай въззивният съд изцяло се е съобразил, като детайлно е обсъдил предпоставките, касаещи наличието на търпими действия, както вече беше посочено и по-горе, към момента на тяхното установяване (2004г.); посочил е показанията на кои свидетели кредитира и по какви съображения. Посочвайки, че не кредитира показанията на част от свидетелите съответно въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда евентуалното противоречие между техните показания и показанията на останалите свидетели.
Действително съдът не е изложил съображения досежно момента, в който Г. Я. е приела наследството, останало след смъртта на съпруга ѝ Я. К. Я., респ. не е обсъждал че никой не ѝ противопоставил възражение за погасяване на правото ѝ да приеме това наследство. Но както вече беше отбелязано по-горе, обстоятелството кога това наследство е било прието е ирелевантно досежно правата на Г. Я. върху процесния недвижим имот. Поради това необсъждането на тези, съдържащи се във въззивната жалба доводи, не би могло да обуслови наличие на основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касаторите въпрос.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по поставения от касаторите шести въпрос. При постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от правилата на формалната житейска логика. Напротив, тези правила са в основата на изводите и констатациите му, свързани с наличието на т.нар. търпими действия. Отношенията между страните са проследени в тяхната времева последователност въз основа на показанията на свидетелите, касаещи установяването и упражняването на фактическата власт върху имота и представените по делото писмени доказателства, установяващи извършваните разпоредителни сделки с идеални части от процесния недвижим имот.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по осмия въпрос, който касаторите поставят, доколкото, както вече беше посочено, въззивният съд е приел, че търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за придобиване на владение, при което тези действия се различават от държането и по това, че държането се упражнява по силата на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т.е. по силата на договор, затова държането на вещта е право на държателя срещу лицето, което предоставя държането и се задължава за това. Въззивният съд следователно не е приемал, че Г. Я. държи имота за неговите собственици, а че осъществяваните от нея действия са от категорията на т.нар. търпими. Именно от тук е направен извод, че за да установи самостоятелна фактическа власт като владелец Г. Я. е следвало да демонстрира това свое намерение спрямо собствениците на имота, за да не остане нейното владение скрито за тях, доколкото по дефиниция владението трябва да е явно, който извод изцяло съответства на трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в обжалваното решение.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №299 от 13.08.2021 г., постановено от Окръжен съд – Бургас, I въззивен граждански състав по в.гр.д.№951/2021г.
ОСЪЖДА Г. И. Я. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], Д. З. З. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] З. М. З. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на Т. А. Я. с ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 600лв. (шестстотин лева), представляваща направените по делото разноски и на В. В. А. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], общ.Х., [улица] сумата от 600 лв. (шестстотин лева), представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.

Председател:

Членове: