7 Р Е Ш Е Н И Е №147/2013 Гр.София, 22.01.2014г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева Костадинка Недкова при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 333 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. З., [населено място] срещу решение от 30.11.2011г., постановено по гр.д.№ 14820/10г. от Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 25.01.2010г. по гр.д.№ 3664/09г. от Софийския районен съд за осъждане на касатора да заплати на М. И. Н. сумата от 15000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на П. К. Я., настъпила при ПТП, и на З. П. Я. – сумата от 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на П. К. Я., както и сумата от 3120 лв. – имуществени вреди, изразяващи се в загубата на издръжка в размер на по 80 лв. месечно за периода 24.06.2005г. – 24.09.2008г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и моли за неговата отмяна. Ответниците М. Н. и З. Я., [населено място] оспорват жалбата. Третото лице – помагач [фирма], [населено място] е оспорило жалбата, но в съдебно заседание дава становище за нейната основателност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че причинителят на вредите отговаря на основание чл.45 ЗЗД за всички преки и непосредствени последици от увреждането, като определеното по споразумение със застрахователя обезщетение няма преклудиращо действие за пострадалия спрямо претенцията му срещу делинквента. Изложени са съображения, че споразумението между застрахователя и увредените лица има характер на спогодба по чл.365, ал.1 ЗЗД, но на същата не може да се позовава причинителят на увреждането предвид на различните основания на претенциите. Обсъден е и критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД и при присъждане на обезщетенията са съобразени платените от застрахователя суми по споразумението. С определение № 287/27.03.2013г. по т.д.№ 333/12г. ВКС, ТК, І отд. допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за произнасяне по въпросите за обема на отговорността на делинквента за обезщетяване на неимуществените вреди, ако пострадалият е постигнал спогодба със застрахователя по чл.365, ал.1 ЗЗД и е получил плащане по договорено крайно и окончателно обезщетение, както и за възможността на увредения да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер спрямо платеното от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, без да са изложени конкретни нови факти и обстоятелства, извън тези, които са били в основата на договарянето със застрахователя. Становището на състава на ВКС произтича от следното: С тълкувателно решение №2/2010г. от 06.06.2012г. по тълк.д.№ 1/10г. на ОСТК на ВКС прие, че при уважен иск срещу делинквента по чл.45 ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, съответно по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, както и че плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл.45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск, но е от евентуално значение за неговата основателност. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че поради обезщетителния характер на прякото право, реалното обезщетяване от застрахователя на вредите, понесени от пострадалия в техния пълен размер има за своя правна последица неговото погасяване, какъвто погасителен ефект настъпва и за деликтното право. Разгледани са хипотези на погасяване на прякото право при отсъствие на обезщетяване на вреда, което би обусловило неоснователност на пряката претенция, но след извършена преценка в хода на делото, както и при извършено частично плащане от делинквента, в който случай увреденият има интерес да претендира разликата до пълната си обезвреда от застрахователя му. В настоящото дело поставеният въпрос е за обема на отговорността на делинквента при заплатено обезщетение от застрахователя на гражданската отговорност и следователно е в хипотеза, която не е обхваната конкретно от произнасянето по тълкувателното дело. В решение № 478/22.07.2010г. по гр.д.№ 943/09г. на ІV гр.о., решение № 306/07.06.2011г. по гр.д.№ 1556/09г. на ІV гр.о. и решение № 204/04.07.2011г. по гр.д.№ 220/10г. на ІV гр.о. на ВКС, постановени преди приемането на в ТР № 2/10г., е даден отговор на въпроса за основателността на претенция по чл.45 ЗЗД срещу делинквента за сума над вече платеното от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” обезщетение, направено въз основа на споразумение между застрахователя и увредения, в което последният е признал, че тази сума го обезщетява за съответната вреда, и съответно дали споразумението има правопогасяващ ефект спрямо прекия причинител за разликата над удовлетворената вреда. Прието е, че когато застрахователят удовлетвори изцяло пострадалия, последният няма право да търси повторно обезщетение и от прекия причинител, защото и застрахованият и застрахователят имат спрямо увредения еднакво по съдържание задължение за репариране на вреди от осъществения риск. Изложени са и съображения, че ако споразумението със застрахователя покрива изцяло всички вреди, пострадалият няма основание да търси репарация за същите отново по съдебен ред, нито от застрахователя, нито от делинквента, като е налице неудовлетворена вреда само при търсене на обезщетение за вреди, които не са били предмет на споразумението – други по вид или новонастъпили, поради нищожност или унищожаемост на споразумението или ако е било ограничено до лимита на сключената застраховка. Посочено е, че правопогасяващият ефект на правото би могъл да настъпи поради постигнатото със застрахователя споразумение, в което пострадалият е направил извънсъдебно признание за действителния размер на претърпените вреди. От друга страна решение № 25/17.03.2011г. по т.д.№ 411/10г. на ІІ т.о. е постановено по иск с правно основание чл.409 /отм./ ТЗ, предявен от прекия причинител на увреждането срещу застрахователя за заплащане на изплатено от делинквента на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди, определено по уважен граждански иск в наказателното производство. Касационното обжалване е допуснато по въпроса за обема на отговорността на застрахователя, като е прието, че споразумението, сключено между застрахователя и увреденото лице, поради релативната си природа има обвързващо действие единствено между страните съгласно чл.21, ал.1 ЗЗД, поради което делинквентът не е могъл и не е бил длъжен да узнае неговото съдържание, което прави плащането му към пострадалия добросъвестно и точно изпълнение на задължението по изпълнителния лист. С това решение е уважен предявеният иск в размер на изплатеното от делинквента на пострадалия обезщетение, независимо от направеното плащане от застрахователя на обезщетение за същите вреди в по-нисък размер. В решение № 129/29.11.2012г. по т.д.№ 346/11г. на ІІ т.о., решение № 11/08.02.2013г. по т.д.№ 620/11г. на ІІ т.о., както и постановените след допуснатото касационно обжалване по настоящото дело, решение № 191/20.05.2013г. по т.д.№ 114/10г. на ІІ т.о. и решение № 93/24.07.2013г. по т.д.№ 733/12г. на І т.о., обемът на отговорността на застрахователя е изследван с оглед на упражнено деликтно право, по което са постановени влезли в сила съдебни решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, съответно при плащане или неплащане на присъдени обезщетения. При доброволно уреждане на отношенията по повод на репариране на вредите от непозволеното увреждане въпросът за обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо не стои, поради което погасяването на прякото и на деликтното право с оглед на реалното обезщетяване на пострадалия следва да се прецени на плоскостта на границите на гражданската отговорност по чл.45 ЗЗД и на отговорността на застрахователя по чл.226, ал.1 КЗ. Отговорността на делинквента по чл.45 ЗЗД обхваща поправяне на всички вреди, причинени на пострадалия, при наличието на елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане. Застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” покрива отговорността на застрахования делинквент, която е ограничена до определената в договора застрахователна сума. Следователно обемът на отговорността на застрахователя не би могъл да надвишава обема на отговорността на застрахования, но ограничението до размера на застрахователната сума в отговорността на застрахователя няма за последица ограничение в обема на отговорността на делинквента. В този смисъл доброволното плащане на обезщетение при упражнено пряко право погасява деликтното право, но само до размера на обезщетените от застрахователя вреди, като увреденият няма право да претендира същото обезщетение и от делинквента. Ако застрахователят не е обезщететил вредите на пострадалия в действителния им размер, то правото на обезщетение може да се упражни и срещу делинквента. За разлика от случаите на определяне на причинените вреди и на обезщетението за репарирането им със съдебен акт, при доброволното удовлетворяване на увредения от значение са изявленията на страните. При заплатено обезщетение въз основа на прякото право застрахователят се освобождава от отговорност до размера на получената от пострадалия сума, като увреденият има възможност да претендира разликата до пълната си обезвреда срещу застрахователя по исков ред, но в границите на застрахователната сума. В тази хипотеза пострадалият има възможност да упражни по исков ред и деликтното си право срещу причинителя на вредите, включително и за вреди, надхвърлящи по размер застрахователната сума. В случай на доброволно заплатено обезщетение от застрахователя по сключено споразумение с пострадалия, в което е направено изрично изявление, че предложеното и прието обезщетение покрива изцяло вредите от увреждането, пострадалият би могъл да претендира по исков ред от застрахователя обезщетение в по-висок размер за същите вреди само при недействителност на споразумението с оглед на пороци на волята. Изявлението на пострадалия, че със споразумението се считат за обезщетени всички вреди от увреждането, би могло да се тълкува като отстъпка по смисъла на чл.365, ал.1 ЗЗД, но същото е обвързващо само в отношенията между застрахователя и пострадалия. Споразумението има характер на договор, поради което по силата на чл.21, ал.1 ЗЗД поражда действие само между страните. Делинквентът е трето лице, ако не е участвало при сключването му, като законът не предвижда изрично договорът да има действие и спрямо него. Признатите в договора факти, обстоятелства и права, както и отказът от права могат да се противопоставят на страната, направила признанието, но от съдоговорителя, спрямо когото признанието е заявено. Законодателят придава правно значение на извънсъдебното признание при признаване на вземането, а не на фактическия състав, от който то е възникнало. Признанието представлява изрично изявление за съществуване на вземането, което изхожда от длъжника и следва да е адресирано до кредитора. В този смисъл е решение № 100/20.06.2011г. по т.д.№ 194/10г. на ІІ т.о. При сключено споразумение между застрахователя и пострадалия и прието обезщетение за вреди, изявлението на пострадалия, че счита претенцията си за удовлетворена и няма да има други претенции спрямо застрахователя, не е изявление на длъжника, каквото качество пострадалият няма спрямо застрахователя, поради което не представлява признание на задължението. Изявленията на пострадалия относно фактите могат да му се противопоставят само от застрахователя и то дотолкова, доколкото е заявен валиден и допустим отказ от права предвид договарянето чрез взаимни отстъпки между страните. В отношенията между деликвента и пострадалия споразумението в частта за изявленията на пострадалия няма действие. По деликтния иск съдът би могъл да съобрази само реално полученото обезщетение, заплатено от застрахователя, с което са репарирани вредите на пострадалия в размера по споразумението. По изложените съображения настоящият състав на ВКС изразява несъгласие с приетото разрешение по реда на чл.290 ГПК в решение № 478/22.07.2010г. по гр.д.№ 943/09г. на ІV гр.о., решение № 306/07.06.2011г. по гр.д.№ 1556/09г. на ІV гр.о. и решение № 204/04.07.2011г. по гр.д.№ 220/10г. на ІV гр.о. на ВКС и на поставения по реда на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос отговоря в следния смисъл: Пострадалият от непозволено увреждане има право да претендира обезщетение за неимуществени вреди от делинквента и ако е постигнал спогодба по чл.365, ал.1 ЗЗД със застрахователя на гражданската отговорност на делинквента и е получил плащане по договорено крайно и окончателно обезщетение. В тази хипотеза отговорността на делинквента спрямо пострадалия се ангажира за разликата между заплатеното от застрахователя обезщетение и действителния размер на вредата. По същество на касационната жалба. С оглед на дадения отговор на поставения правен въпрос въззивното решение е правилно. Извън поставения въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, обвързан в касационната жалба с основанието за отмяна по чл.281, т.3 ГПК поради неправилно приложение на закона, касаторът поддържа и необоснованост на въззивното решение при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди. Обезщетението на пострадалите от непозволено увреждане се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като практиката се е ориентирала към критерии за размера му с оглед на вида и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, отношенията между починалото лице и наследниците му, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат. При съобразяване на посочените критерии въззивният съд е отчел съществувалите отношения между пострадалите и починалия Я., разстройството, необщителността им с други хора, както и загубата на морална и физическа подкрепа. Изводите на решаващият състав са формирани на база на събраните по делото доказателства, поради което определеният размер на обезщетенията от 70000 лв. за З. Я. и от 50000 лв. за М. Н. са справедливи, поради което предявените искове са правилно уважени в размери съответно на 20000 лв. и 15000 лв. след приспадане на изплатените от застрахователя обезщетения. Обезщетението за имуществени вреди правилно е присъдено при определяне на месечна издръжка за малолетното дете Я., като в тази част въззивното решение е обосновано и законосъобразно предвид обсъдените по делото доказателства. По тези съображения и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. Разноски за настоящото производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение от 30.11.2011г., постановено по гр.д.№ 14820/10г. от Софийския градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.