13 Р Е Ш Е Н И Е № 89 [населено място], 18.07.2022 В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в публичното заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Людмила Цолова т.д.№2098/21г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК.Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, представляван от адв. С. М., срещу решение №260197/ 09.07.2021 г. по в.т.д.№12/2021 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след отмяната на решение №260009/16.09.2020г. по т.д.№217/19г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, фондът е осъден на основание чл.288 ал.1 КЗ /отм./ да заплати на Н. М. Б., Д. М. Б., Блага М. Б., Г. Н. К. и В. М. Б. по 30 000 лв. за всеки, представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сестра им З. М. Б., настъпила вследствие на ПТП, възникнало на 15.10.2014г., ведно със законната лихва, а в полза на адвокат П. К. са присъдени по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв адвокатски възнаграждения по всеки от исковете за двете инстанции. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Касаторът счита направения от състава на апелативния съд, обуславящ изхода на делото, извод, че ищците имат право на застрахователно обезщетение, за несъобразен със задължителните постановки в Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и направен в противоречие с принципа за справедливост. Твърди,че при постановяването на решението си съдът е допуснал процесуални нарушения, като не е обсъдил и анализирал в пълнотата им всички събрани по делото доказателства във връзка с наведените от страните доводи, не е изложил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Поддържа,че съдът е обсъдил едни доказателства, като е игнорирал други, без да посочи, защо кредитира едните и отхвърля другите; обсъдените доказателства са ценени фрагментарно,а фактическите му изводи не съответстват на установеното от събрания по делото доказателствен материал. Неправилен е, според касатора, и изводът на съда относно степента на съпричиняване на вредоносния резултат, която счита за силно занижена, предвид събраните по делото доказателства, че загиналото момиче многократно е било предупреждавано от водача на трактора и от сестра й да не се вози на теглича му, които предупреждения то е игнорирало. Искането на касатора е за отмяна на решението на ПАС и отхвърляне на предявените срещу него искове, евентуално – за намаляване на присъденото обезщетение с признаване на 50% съпричиняване от страна на пострадалата. Ответниците по касация Н. М. Б., Д. М. Б., Блага М. Б., Г. Н. К. и В. М. Б., представлявани от адв.П. К., в писмения си отговор на касационната жалба са оспорили наведените в нея оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт. Поддържат заявеното в производството становище,че между тях и загиналата им сестра е доказана близка и постоянна връзка, съвместни взаимни грижи и огромно непреодолимо страдание у тях от загубата на сестра им. Позовавайки се на заключението на съдебно-психологичната експертиза на в.л.К., процесуалният им представител адв.К. счита за доказано,че в изживяванията на ищците се включва и посттравматично стресово разстройство , като отговор на прекомерно негативистичното преживяване със силен и продължителен интензитет на действие. Доводи в подкрепа на поддържаната от тях теза за изключителност на претърпените от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на родственицата им, са извлечени и от съдържанието на заключението на комплексната психиатрично-психологична експертиза. По подробни съображения в този смисъл, изложени и в хода на устните състезания, се прави искане въззивното решение да бъде оставено в сила така, както е постановено с присъждане на направените в производството разноски и възнаграждение за процесуалния представител по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв. Третото лице – помагач Запрян Г. М., не се е ангажирал със становище по жалбата, нито е изразил такова в откритото съдебно заседание. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: Ищците по делото Н. М. Б., Д. М. Б., Блага М. Б., Г. Н. К. и В. М. Б. са предявили срещу Гаранционен фонд субективно съединени искове с правно основание чл.288 ал.1 т.2 б.“а“ КЗ /отм./ – за присъждане на застрахователни обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на З. М. Б., настъпила в резултат ПТП от 15.10.2014г. в претендирани размери от по 50 000 лв. за всеки. Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло иска, като е приел, че ищците не се легитимират като правоимащи. Така постановеното решение е обжалвано от тях пред въззивната инстанция. За да постанови решението си, Пловдивски апелативен съд е приел за безспорно доказан по делото вредоносният резултат - смъртта на З. М. Б. – сестра на ищците, която е настъпила вследствие пътно-транспортно произшествие на 15.10.2014г. Посочил е,че първоинстанционният съд правилно е зачел задължителния за гражданските последици, разглеждани от него, характер на влязлата в сила присъда на наказателния съд, с която третото лице М., управлявало трактора, под чиито колела се е озовала З. Б., е признато за виновно; че е безспорно,че към посочената дата гражданската му отговорност не е била застрахована, поради което пасивно легитимиран е Гаранционният фонд; че първоинстанционният съд не е коментирал в пълнота събраните по делото доказателства, а е опростил казуса, като само е възпроизвел основните мотиви в Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, с което си е спестил труда да направи самостоятелна преценка на конкретните установени по делото обстоятелства, от които, според въззивния състав, може да се направи извод,че на ищците са причинени вреди от преждевременната смърт на сестра им. Посочено е, че първата инстанция изцяло е игнорирала свидетелските показания, според които семейството било задружно и работливо, като всички са живеели заедно в една къща и всички понесли много тежко смъртта на момичето, като впоследствие спазвали традицията и редовно ходели на гробищата да почетат паметта ѝ. Съдът е зачел като установени фактите, че свидетелите не са били твърде близки със семейството, че единият е ходил в къщата им на гости 2-3 пъти и въпреки,че виждал децата да работят на полето с родителите си, не можел да ги посочи поименно, но е приел последното за напълно обяснимо с притеснението на свидетеля да не се обърка /споделено от него при разпита/ и защото в ромската общност хората се обръщат помежду си с различни имена от тези, с които са записани по документи. Наличието на особена близост и силна връзка между сестрите и брата съдът е намерил за установено от заключението на вещото лице К., прочитът на което, според него, е направен от първоинстанционния съд повърхностно, с акцент върху това,че по време на събеседването с вещото лице всички ищци са били в добро физическо и психическо състояние, без да са налице данни за негативни последици в личностното им развитие. Посочил е,че съдът е отбелязал, но игнорирал констатираните от вещите лица факти,че ищцата Д. е в състояние на тежко чувство на мъка, тъга, печал, типични при загубата на толкова близък човек; че ищцата Н., която е била единственият очевидец на смъртта на З., е изпаднала в състояние на ступор в лека форма, без никакви последици, освен чувство на мъка и тъга с епизодични отслабващи по сила прояви. Намерени са от състава като много показателни възприятията на най-малката сестра Г., която спяла на едно легло с починалата и когато си лягала вечер винаги си спомняла за нея, а когато родила дете се разплакала,като се сетила за сестра си с мисълта,че и тя е могла да си има детенце, както и възприятията на брата В., който към датата на смъртта ѝ е бил 11-годишен и споменът за нея се е запечатил в паметта му за цял живот и който е заявил,че всяко момиче му прилича на нея. Въз основа на тези разсъждения съставът на апелативния съд е заключил, че, с оглед установените факти и обстоятелства, би било несправедливо ищците да не получат обезщетение за причинените им болки и страдания от смъртта на сестра им. По възражението на ответника за наличие на съпричиняване съдът е признал това за установено, но е приел,че основна вина за инцидента има водачът на трактора, който, виждайки пострадалата да се качва на теглича на трактора, където е забранено да се превозват хора, не е настоял тя да слезе оттам, а се е задоволил само да ѝ направи забележка. Поради това съпричиняването е определено на ј от намереното за справедливо обезщетение от по 40 000 лв. /без да излага конкретни мотиви при определянето на този размер/, при което е присъдил такова от по 30 000 лв. за всеки от ищците, ведно със законната лихва от датата на ПТП. С определение №199/06.04.2022г. е допуснато касационно обжалване на решението във връзка със значимите за изхода на делото правни въпроси от процесуален и материално-правен характер относно задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, като вземе предвид, при произнасянето си, всички факти от значение за спора; задължението на съда да съобрази постановките на ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016 г на ОСНГТК на ВКС в случаите,в които претенциите за неимуществени вреди са предявени от лица, извън кръга на лицата, посочени в ППВС №4/61г. и ППВС №5/69г. и за критериите, които следва да бъдат взети предвид от съда при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени в резултат на деликт.Обжалването е допуснато при приложимост на хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по трите въпроса. По първия от въпросите, обусловили допускането на касационното обжалване. Задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно дейността на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора, както и за задължението му за формиране на самостоятелно становище относно релевантните факти, след преценка на доказателствата по делото, са съответно приложими и при сега действащия ГПК, при съобразяване на предвидения по чл. 269 ГПК ограничен въззив. Съгласно разясненията в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, постановено вече при действието на новия ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материално-правния спор, при което дейността както на първата, така и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като, съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материално-правния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. При наведено във въззивната жалба оплакване за необоснованост на фактическите изводи, поради необсъждане на доказателства или поради несъобразени или неправилно интерпретирани факти, въззивният съд дължи да изложи в решението си мотиви, съгласно чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, в които да обективира собствената си преценка на доказателствата, съобразно твърденията и възраженията на страните, като въз основа на тях да направи своите фактически констатации, след което, отнасяйки установените от него обстоятелства и правоотношения към съответните правни норми, да направи своите правни изводи за изхода на делото. В този смисъл е и поддържаната съдебна практика на Върховния касационен съд в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както в сочените от касатора, така и в служебно известната такава на състава – р. № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС първо т. о., р. № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС второ т. о., р. № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС първо т. о., р. № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС второ т. о. и други, чиито разрешения настоящият състав напълно споделя. По втория от въпросите, обусловили допускането на касационното обжалване. С принципните постановки на Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС се приема,че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г. и само по изключение – всяко друго лице, което е създало изключително силна, трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, такава, каквато би била тя между починалия и най-близките му, посочени в постановленията, родственици и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Възприетото с посоченото тълкувателно решение отстъпление от последователно прилагания в практиката ограничителен подход, установен с ППВС №4/1961г. и ППВС №5/1969г., не цели разширяване кръга на правоимащите по отношение на всички близки на починалия в резултат на деликта, а е продиктувано от регулацията на обществените отношения в материята на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в Европейския съюз, обвързваща Република България като държава - членка на съюза, и от необходимостта поради отсъствие на изрична уредба в националното законодателство /към момента на приемане на тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС/ да се даде възможност на съдилищата да присъждат обезщетения за неимуществени вреди и на други лица, извън изчерпателно изброените в постановленията на Пленума на ВС от 1961 г. и 1969 г., но само когато случаят е изключителен - както от гледна точка на съдържанието на създадената житейска връзка между починалия и претендиращия обезщетение, така и от гледна точка на интензитета и продължителността на понесените неимуществени вреди /цит. решение №60131/13.12.2021г. по т.д.№1700/20г. на Второ т.о. на ВКС/. Съгласно чл.130 ал.2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, на местното самоуправление, за органите, които издават административни актове, а косвено – и за всички правни субекти и като такива, представляват своеобразен източник на правото. С оглед това, съдът, разрешаващ възникнал гражданско-правен спор, към който са относими дадените със съответното тълкувателно решение общи указания за разрешаването му, е длъжен да ги съобрази и приложи, като обратното процедиране води до незаконосъобразност на постановения от него акт. По третия от въпросите, обусловили допускането на касационно обжалване. Съдебната практика по приложението на чл.52 ЗЗД е обективирана в Постановление №4/68г. на Пленума на ВС и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. С нея последователно и безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат констатирани и съобразени от съда, разглеждащ спора по същество. Подлежащите на изследване обстоятелства при причинена смърт от непозволено увреждане включват начина на извършването му, възрастта на увредения, дълбочината и продължителността на търпените морални страдания, отношенията между починалия и претендиращите обезщетение за неимуществени вреди, икономическата конюнктура, която рефлектира върху обществено-оправданата оценка на понятието за справедливост при определяне паричния еквивалент на вредите и пр. Тези обстоятелства следва да бъдат анализирани в тяхната съвкупност, с посочване на значението им за съдържанието на увреждането. Когато съдът не ги е съобразил или е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните, изводът, че определеният от него размер на обезщетението е справедлив, съгласно изискването на чл.52 ЗЗД, се явява необоснован. С оглед отговорите на правните въпроси обжалваното въззивно решение е неправилно. Видно от мотивационната му част , Пловдивски апелативен съд е подходил като контролно отменителна инстанция, обсъждайки констатирани от него пороци на първоинстанционния акт, дефинирани от въззивния състав като „опростяване на казуса“ с „преповтаряне“ на основните мотиви, изложени в Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, липса на направен от решаващия съд анализ на събраните по делото доказателства и игнориране на свидетелските показания, от които за „особено ценни“ /без да ги излага и анализира/ съставът на апелативния съд е намерил тези на свидетеля Б., въпреки декларирана от самия него липса на близост в отношенията му със семейството и невъзможността му да назове децата с имената им и да определи възрастта им, като съдът е разсъждавал,че това е обяснимо с притеснението му да свидетелства и с порядките в ромската общност при именуването на членовете им. Вместо да анализира и изложи съображения по експертната част от заключенията на психологичната и на допуснатата, във връзка с направено от ответника оспорване на същата, комплексна психиатрично-психологична експертизи /разминаващи се в значителна степен в основните си изводи/, съставът на апелативния съд е окачествил „прочита“ им от първоинстанционния съд като „повърхностен“, а изводът, до който той е стигнал – за „противоречащ на установените от вещите лица факти“, без да съобрази,че тези „факти“ не са част от заключението, тъй като се съдържат в преразказа на вещите лица на споделеното им от самите ищци и,че вещите лица не се назначават за установяване на факти, а за даване на заключения, до които съдът, предвид липсата на специални познания, не би могъл сам да достигне. Без да извърши обективен собствен анализ на събраните по делото доказателства – свидетелски показания и заключения на двете експертизи, излагайки съображения защо кредитира едни и не възприема други, въззивният състав е разсъждавал върху причината, поради която първоинстанционният съд е игнорирал „думите“ на самите ищци, достигайки до заключението за вероятно негово „предубеждение,че лицата от ромски произход не са в състояние да изпитват трайна и дълбока емоционална връзка“; без да се обоснове е приел,“че свидетелите са казали истината“ и „ще бъде несправедливо ако ищците не получат обезщетение за причинените им силни болки и страдания от смъртта на сестра им“. С излагането на мотиви от такъв характер, въззивният съд не само не е изпълнил задължението си на инстанция по същество, но и не е съобразил посочената задължителна съдебна практика на Върховен касационен съд, според която присъждането на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на родственик, настъпила в резултат на деликт, извън кръга на лицата, посочени в ППВС №4/1961г. и ППВС №5/1969г., се допуска само по изключение, при наличието на обосновани с конкретни категорични доказателства факти, позволяващи да бъде направен извод за съществуваща близост между починалия и преживелите го родственици, надхвърляща обичайната такава за съответния тип родствена връзка и приближаваща по характер отношенията им до тези на лицата, изчерпателно посочени в цитираните постановления на Пленума на ВС, като в условията на кумулативност, за да бъдат признати за правоимащи, преживелите следва да са търпели неимуществени вреди, които да са били необичайно интензивни и продължителни до степен на емоционално и психологическо отклонение от нормалното за личността състояние в подобни случаи. За да обосноват материално-правната си легитимация на правоимащи, която следва да се преценява с оглед тези изисквания, установени с тълкувателната практика на Върховен касационен съд, ищците са ангажирали свидетелски показания. Тези на свидетеля Б., който установява,че живее в същото село, в което живеят ищците с родителите им, не могат да бъдат кредитирани безрезервно, поради наличието на противоречие и непоследователност в твърденията му. От една страна свидетелят заявява, че познава цялото семейство на ищците, че същите много са се разбирали „и за празниците, и за всичко“, че са били „добро семейство“, че е работил заедно с майката, че се е събирал с тях за празници и за рождени дни. В същото време не може да назове името на бащата – веднъж го нарича В., а след това М.; твърди,че е работил с майката на полето през 2014г. и 2015г., а след това – че от 2015г. работи в хлебозавод; заявява, че е ходил в дома им 2-3 пъти, а веднага след това – че е ходил у тях за последно на Н., а преди това не е ходил там; не може да си спомни имената на децата, освен тези на починалата З. и сестрите й Н. и Д.; сочи Н. като по-голяма от З., но от удостоверението за родствени връзки се установява,че тя е по-малка с четири години от починалата си сестра; установява,че всички са живеели в една къща, но според направеното изявление пред вещото лице от една от ищците - Д. Б., към момента на инцидента тя е била омъжена, с дете и е живеела в друго село, като за смъртта на сестра си разбрала по телефона. Отделно от така констатираните противоречия в показанията му, този свидетел установява, че е виждал децата 3-4 пъти в месеца, което не може да бъде предпоставка да се приеме,че той е имал близък и непосредствен поглед върху отношенията им, за да би свидетелствал за особена и изключителна близост в посочения по-горе смисъл, нито може да установи как смъртта на З. се е отразила върху емоционалното и психическото състояние на преживелите сестри и брат, освен,че на погребението е видял,че им е било мъчно и всичките са плачели, а на „някой му е станало лошо“, както и,че починалата „сигурно им липсва“, че спазват обичаите и ходят на гробища всяка седмица. Аналогично на изложеното може да бъде посочено и по отношение на показанията на втория свидетел – М., който живее в същото село и се обозначава като приятел на бащата. Той също твърди,че всички са живеели заедно /въпреки противните данни за ищцата Д./, че всички деца ходят в момента на училище /въпреки данните от експертните заключения,че Н. е със завършено образование до 7-ми клас, Д. до 4-ти, а Г. до 11-ти, като и трите към момента на разпита са омъжени, имат деца и живеят в други населени места/ и не може да назове имената на всички ищци. И неговите възприятия са,че децата са добри и работливи и са си помагали едно на друго; че не е чул да са имали проблеми; че е чул за инцидента; че е видял ищците да плачат на погребението; че продължава да им е тежко /което свидетелят е чул да се говори в барчето/, а когато има празници се сещат и ходят на гробища. Други гласни доказателствени средства не са били ангажирани. От така обсъдените показания не би могъл да бъде направен извод за установена изключителност в отношенията между ищците и починалото момиче, тяхна сестра, надхвърлящи обичайната близост между братя и сестри, отгледани от едни и същи родители и прекарали заедно част от живота си в един дом. Гласните доказателства не свидетелстват и за преживяване на травмата от внезапната загуба, по-различно от характерните за подобни случаи скръб и продължително тъгуване, като в тази им част на същите им липсва конкретика и частично не почиват на непосредствени възприятия, а са с косвен характер. Всички посочени от въззивния съд обстоятелства,на които той се е позовал, за да направи крайните си изводи за основателност на исковете в присъдения от съда размер /който е и несъобразен с критериите за определяне на справедливо обезщетение/, почиват не на свидетелските показания /които, в случай, че са били обсъдени в тяхната цялост по посочения начин, биха довели до различни от направените от него изводи/, а на разказите на самите ищци, дадени пред вещите лица, които не са годно доказателствено средство, освен ако не представляват признание за неизгодни за тях факти. Като такова би могло да бъде ползвано експертното заключение, направено на базата на прекия контакт с ищците, след осъществен анализ и професионална преценка, доколко разказът за преживяванията им би могъл да се счете за достоверен, чрез прилагане на съответните изследвания на поведението и психиката им, които следва да издават признаци, позволяващи да бъде направен извод за изключителност на преживяванията. За последиците от преживяната морална травма ищците са поискали и е била допусната в първата инстанция психологична експертиза, чието заключение е било оспорено от ответника, поради което е изслушана и комплексна психиатрично-психологична експертиза. Според заключението на първата, въз основа на проведени с ищците психологични интервюта, в изживяванията им се включва посттравматично стресово разстройство, възникващо като закъснял отговор на прекомерно негативистично изживяване със силен и продължителен интензитет на действие, което е в състояние да причини дълбок дистрес у почти всеки човек. В съдебно заседание вещото лице е разяснило,че в случая не става въпрос за болестно състояние, доколкото диагноза „посттравматично стресово разстройство“ може да бъде поставена само от психиатър, какъвто то не е /същото е психотерапевт със специалност медицинска психология/, а освен това липсва съответна медицинска документация и по данни на самите ищци само майката на загиналата е търсила помощ от специалист. Комплексната експертиза, изготвена с участието на вещо лице психиатър изрично е отрекла посттравматично стресово разстройство да може да бъде установено шест години от травмиращото събитие само с психологическо изследване, тъй като това е възможно само с методите на клинично психиатрично изследване, при отчитане на всички сфери на психична дейност на обследвания, в т.ч. мислене, интелект, памет, емоции, воля, съзнание, ориентация и възприятно-представна дейност. Това означава,че първото заключение е направено въз основата на „моментна снимка“, от която може да се направи извод само за състоянието на лицето към момента на изследването, при съществуваща възможност за даване на социално желателни отговори /склонност към лъжа/. Тъй като смисълът на тълкуването на термина „изключителност“ в съдебната практика на Върховен касационен съд, обосноваващ признаването на материално-правна легитимация на преживелия родственик, е преживяванията, вследствие на загубата, да надхвърлят по интензивност и продължителност обичайните за подобни случаи и да се доближават до патологично психическо отклонение в състоянието на индивида, съдът кредитира заключението на комплексната експертиза, изготвена с участието на вещо лице психиатър, притежаващо нужната квалификация да различи патологията на преживяванията от обичайния за събитието характер на същите. Въз основа на приложени от вещите лица от комплексната експертиза пет метода за изследване, те са достигнали до констатациите,че нито един от ищците не страда от психично заболяване и в частност посттравматично стресово разстройство, отключено от преживяната през 2014г. смърт на сестра им, като непосредствено след случая те са изпитвали нормални за човешката психика тежки чувства на мъка , тъга, печал и други от минорния спектър, които не са се отразили на бита им, на социалното им и семейно функциониране; с оглед възрастта им, ищците са били в състояние да преработят травмата по-лесно, поради липса на пълна осъзнатост и наличност на пластичност на детската психика; клиничното психиатрично изследване на ищците не е открило данни за хипобулия /усещане за безпомощност и демотивация/ и абулия /екстремна форма на апатия/, които са присъщи белези на клиничната форма на депресивно състояние, а преценката на поведението на изследваните е мотивирало вещите лица да заключат,че е налице неуспешен опит за агравация, представляваща съзнателно целенасочено преувеличаване с представяне на картина на несъществуваща телесна и психическа болест или на отделни симптоми на такава, с демонстрирани в случая само няколко симптома без нужната последователност и емоционална оцветка. При така установените, въз основа на анализ на събраните по делото доказателства, обстоятелства не може да бъде направен извод, че разглежданата хипотеза попада в рамките, очертани по-горе, които позволяват да бъде призната материално-правна легитимация на ищците да претендират да бъдат обезщетени от Гаранционния фонд за понесените от тях вреди от смъртта на сестра и Предявените от Н. М. Б., Д. М. Б., Блага М. Б., Г. Н. К. и В. М. Б. искове по чл.288 КЗ, като неоснователни подлежат на отхвърляне изцяло. Поради това решението,с което въззивният съд е уважил същите частично, като неправилно, подлежи на касиране с отхвърляне на исковете. С оглед изхода на спора в полза на касатора следва да бъдат присъдени направените за касационното производство разноски , съгласно представен списък в размер на 3030 лв. /платена държавна такса/. Доколкото с решението на въззивната инстанция в полза на Гаранционен фонд са присъдени част от направените по делото пред Пазарджишки окръжен съд разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете - 580 лв., тази сума следва да бъде приспадната от цялата дължима такава за разноски пред първата инстанция – 1449,10 лв., като ответниците по касация следва да бъдат осъдени да заплатят на фонда още 869,10 лв. Няма данни за направени от Гаранционния фонд разноски пред въззивната инстанция, които да подлежат на възстановяване от загубилите спора страни. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №260197/ 09.07.2021 г. по в.т.д.№12/2021 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след отмяната на решение №260009/16.09.2020г. по т.д.№217/19г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, фондът е осъден на основание чл.288 ал.1 КЗ /отм./ да заплати на Н. М. Б., Д. М. Б., Блага М. Б., Г. Н. К. и В. М. Б. по 30 000 лв. за всеки, представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сестра им З. М. Б., настъпила вследствие на ПТП, възникнало на 15.10.2014г., ведно със законната лихва, считано от 15.10.2014г. до окончателното изплащане на сумите, както и в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати държавна такса в размер на 9000 лв. , а на адв.П. К. на основание чл.38 ал.2 ЗА - адвокатски възнаграждения от по 1218 лв. за производството пред първата и по 1218 лв. за производството пред въззивната инстанции по всеки от петте иска и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. М. Б., Д. М. Б., Блага М. Б., Г. Н. К. и В. М. Б. срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл.288 ал.1 б.“а“ КЗ /отм./ за заплащане на всеки от тях по 30 000 лв., ведно със законната лихва, представляваща обезщетение за причинени им неимуществени вреди от смъртта на З. М. Б., настъпила в ПТП на 15.10.2014г., като неоснователни. ОСЪЖДА Н. М. Б. с ЕГН [ЕГН], Д. М. Б. с ЕГН [ЕГН], Блага М. Б. с ЕГН [ЕГН], Г. Н. К. с ЕГН [ЕГН] и В. М. Б. с ЕГН [ЕГН], всички с адрес [населено място] [улица] адрес за призоваване [населено място] [улица] офис 10 да заплатят на Гаранционен фонд с БУЛСТАТ[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] ет.4 разноски за производството пред Върховен касационен съд в размер на 3030 лв., както и 869,10 лв. разноски за производството пред първата инстанция. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.