О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 283 гр. София, 22.05.2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 1287 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Адвокатско дружество „К. и Н.“, [населено място], представлявано от адв. Й. Й. срещу определение № 15 от 26.01.2016г. по в.т.д. № 272/2015г. на ВтАС, с което е потвърдено определение от 10.08.2015г. по т.д. № 94/2014г. на ВтАС. С потвърденото първоинстанционно определение е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, като му бъде присъдена сумата 4 000 лева, представляваща изплатено от него адвокатско възнаграждение по делото. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е необосновано, постановено в противоречие със съществени съдопроизводствените правила и с материалния закон. Твърди, че фактическите изводи на съда са в противоречие с надлежни писмени доказателства, установяващи по категоричен начин, че договореното между адвокатското дружество и адв. Й. Ц. адвокатско възнаграждение за защита по т.д. № 94/2014г. на ВтОС в размер на 4 000 лева е заплатено от ответника по банковата сметка на адвоката и посочването на М. К. К., а не на адвокатското дружество, като „кореспондент“ в банково извлечение се дължи на правилата на банката, съгласно които в документа се отразява фактическият вносител на сумата, а не задълженото лице. Поддържа, че доколкото М. К. е и управител на адвокатското дружество, внасянето на сумата 4 000 лева от негово име задължава юридическото лице, което е страна по договора за юридически услуги. Сочи още, че определението на съда е постановено при липса на спор между страните по делото относно плащането на договореното адвокатско възнаграждение и въпреки изричното становище на ищеца, че възнаграждението на адвоката на ответника – адвокатско дружество е заплатено, т.е. съдът е породил спор, какъвто между страните няма. Счита за неправилно становището на съда, че доколкото М. К. участва в делото и в лично качество, банковото извлечение от сметката на Й. Ц. не доказвало плащане на сумата 4 000 лева по сключения между него и адвокатското дружество договор, като се позовава на данните по делото, според които адв. Й. Ц. не е представлявал физическото лице М. К. и следователно това лице няма задължение към него за заплащане на адвокатско възнаграждение. Представя изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, в което поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси: 1. Може ли съдът да откаже да присъди разноски за адвокатско възнаграждение на страната, въпреки че в договора за правна защита и съдействие е уговорено плащането им да стане по банков път и по делото са представени писмени доказателства, установяващи заверка на банковата сметка на адвоката с договореното възнаграждение, използвайки като формален мотив обстоятелството, че посоченият в банковото извлечение вносител е не юридическото лице – страна по договора за правна защита и съдействие, а физическото лице, което го представлява? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС и определение № 449 от 21.09.2012г. по ч.пр.д. № 341/2012г. на ВКС, ТК, I г.о. 2. Може ли съдът да откаже да присъди разноски за адвокатско възнаграждение при представени доказателства за тяхното договаряне и изплащане, които доказателства не са оспорени от противната страна, а напротив, тя е признала плащането им, оспорвайки само прекомерността на възнаграждението? Поддържа, че изводите на съда са в противоречие с практика на ВКС, като се позовава на определение № 696/20.12.2012г. по ч.гр.д. № 403 на ВКС. Ответникът [фирма] не изразява становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че е установено сключването на договор за правна защита и съдействие от 04.12.2014г. между Адвокатско дружество „К. и Н.“, представлявано от управителя М. К. и адв. Й. Ц. с договорено заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лева, както и че по сметката на адв. Й. Ц. е постъпила на 04.12.2014г. вноска от 4 000 лева от М. К. К. за юридическа услуга по договор, без да е посочен номерът му. Въззивният съд е счел за правилен извода, че този документ не установява плащане на сумата 4 000 лева от Адвокатско дружество „К. и Н.“ в полза на адв. Ц., като е взел предвид, че М. К. К., освен като представител на адвокатското дружество, участва в производството и като физическо лице. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от частния жалбоподател правни въпроси са релевантни, тъй като са обусловили извода на въззивния съд за неоснователност на искането на ответното адвокатско дружество за присъждане на разноски. По въпросите, свързани с приложението на чл.78 ГПК, предпоставките, при които се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение в полза на страната и преценката на доказателствата за тези разноски е формирана постоянна съдебна практика, на която се позовава частният жалбоподател. Съгласно т.1 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС разпоредбата на чл.78 ГПК урежда единствено случаите, при които разноските са заплатени, а съдът следва да определи отговорността на страните за поемането им. Поради това в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. В определение № 696 от 20.12.2012г. по ч.пр.д. № 403/2012г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, е прието, че съдът, пред когото се претендира възлагането на разноските, трябва да се увери, че те действително са направени от ответника преди прекратяване на производството и че са във връзка със защитата му по делото. С оглед формираната съдебна практика е неправилно даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси. В случая ответникът Адвокатско дружество „К. и Н.“ е представил доказателства, установяващи извършеното по банков път изплащане на договореното адвокатско възнаграждение. От представеното в първоинстанционното производство извлечение от сметката на адв. Й. Ц. Й. се установява заплащането на уговореното в сключения между него и Адвокатско дружество „К. и Н.“ договор за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лева. Сумата е заплатена на датата, на която е сключен договорът, от М. К. К., който е управител на адвокатското дружество. Участието му като ответник по делото в лично качество не обосновава различен извод, тъй като в това си качество М. К. е упълномощил друг процесуален представител - адв. В. К., а не адв. Й. Й.. Действително в извлечението от сметка като основание за плащане е посочено „юридическа услуга по договор“, без този договор да е индивидуализиран, но с оглед на това, че плащането е извършено на датата, на която е сключен договорът и при липса на данни за друг договор между М. К. в лично качество и адв. Й. Й., за който може да се отнесе това плащане, следва да се приеме, че отказът на въззивния съд да присъди разноски е неправилен. Настоящият състав намира, че своевременно направеното от ищеца възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение основателно. Минималният размер на адвокатското възнаграждение с оглед цената на предявените искове и съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г. на ВАС възлиза на 2 751 лева. Поради това и при съобразяване на правната и фактическата сложност на делото на ответника следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2 800 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 15 от 26.01.2016г. по в.т.д. № 272/2015г. на ВтАС и потвърденото с него определение от 10.08.2015г. по т.д. № 94/2014г. на ВтАС в частта, в която е оставено без уважение искането на Адвокатско дружество „К. и Н.“ за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 800 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Адвокатско дружество „К. и Н.“, съд. адрес: [населено място], [улица], вх.Б, ап.6 сумата 2 800 лева /две хиляди и осемстотин лева/ - разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. ПОТВЪРЖДАВА определение № 15 от 26.01.2016г. по в.т.д. № 272/2015г. на ВтАС в останалата му част. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: