Р Е Ш Е Н И Е № 193 гр. София, 06 октомври 2017 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 500 по описа за 2017 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. И. М. срещу нова въззивна присъда на Софийски градски съд от 7.03.2017 г, по ВНОХД № 5629/16, с която е отменена оправдателна присъда на Софийски районен съд № 165 от 14.05.2015 г, по НОХД № 6899/13, и подсъдимият е признат за виновен в това, че за периода от 22.05.2011 г до 25.05.2011 г в [населено място], при условията на продължавано престъпление, е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 1 500 лв, с намерение противозаконно да ги присвои, от владението на Ю. С. Х. и А. П. Р., като употребил за това сила, с оглед на което и на основание чл. 198, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на „лишаване от свобода”, за срок от една година, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъден да заплати на Ю. С. Х. обезщетение за имуществени вреди, в размер на 600 лв. На същото правно основание е осъден да заплати на А. П. Р. обезщетение за имуществени вреди, в размер на 900 лв, заедно със законните последици. С жалбата се релевират всички касационни основания. Твърди се, че разпознаването е проведено в отклонение от процесуалните изисквания, че осъждането почива на ненадеждна доказателствена основа, че показанията на пострадалите свидетелки не заслужават да бъдат кредитирани и поставени в основата на осъдителна присъда, че неправилно са отхвърлени показанията на св. А. и св. М., подкрепящи обясненията на жалбоподателя, че от събраните доказателства може да се приеме, че автор на инкриминираното престъпление е св. Й. Б., че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се прави искане за отмяна на обжалваната присъда и оправдаване на подсъдимия от настоящата инстанция. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят моли жалбата му да бъде уважена. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци счита, че жалбата е неоснователна. Частните обвинители и граждански ищци не участват лично в настоящето производство. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 14 НПК и при съвкупния анализ на събраните доказателства е извел верния извод, че подсъдимият е автор на инкриминираното деяние. В подкрепа на обвинителната теза са последователните и логични показания на св. Х. и св. Р., заявили, че са разполагали с време да възприемат нападателя, запомнили си неговите външни белези и могат да го познаят. Извън детайлното описание на извършителя, съдържащо се в показанията им, при възприемане на подсъдимия в съдебната зала, свидетелките са го посочили като извършител, без да проявяват колебливост или съмнение в неговата идентичност. Нещо повече, съдът е проверил версията за участието на св. Б. в извършеното престъпление и за целта е провел допълнителен разпит на пострадалите, при което е станало ясно, че св. Б. не е съпричастен / св. Х. и св. Р. отново са проявили категоричност в показанията си, че извършител е присъстващият в залата подсъдим /. Въззивният съд е анализирал гласните доказателства, изводими от показанията на св. А. и св. М., и правилно ги е отхвърлил, след като е констатирал, че изобилстват от противоречия и непоследователност при изясняване на релевантните факти. Докато св. М., сестра на подсъдимия, е заявила, че брат й е бил през цялото време в [населено място], където е участвал в ремонта на къщата й, св. А. е посочил, че в този период е бил заедно с подсъдимия в [населено място]. Проверена е версията на подсъдимия, изводима от обясненията му, че незаслужено е уличен в престъпление, макар и да се е опитал да залови извършителя на грабеж, извършен спрямо св. А.. Установено е чрез разпита на посочената свидетелка, че такъв случай е имало, но на дата, извън инкриминирания период, тоест, случилото се тогава няма отношение към инкриминираните по настоящето дело събития. На следващо място, неоснователно се възразява срещу валидността на разпознаването от фазата на досъдебното производство. Това процесуално действие е проведено в съответствие с изискванията по чл. 169 и сл. НПК, поради което правилно неговите резултати са послужили на въззивния съд при формиране на вътрешното му убеждение. Св. Х. и св. Р. са разпитани непосредствено преди разпознаването, с което е изпълнено изискването по чл. 170 НПК. В показанията им се съдържат достатъчно белези за идентификация на извършителя, а именно: „Нападателят е висок около 165-170 см, със слабо телосложение, особена осанка, с черна къса коса, скулесто лице, особен нос, малки вежди и малки очи. Ако го видя, мога да го разпозная” / от показанията на св. Х. /. „Мъжът, който ме нападна, е висок около 170 см, със слабо телосложение, издължено лице, мургав, с късо подстригана черна коса, от ромски произход, облечен с черни дънки и черно яке. Ако ми бъде показан, ще мога да го разпозная” / от показанията на св. Р. /. В синхрон с резултатите от разпознаванията са показанията на поемното лице св. М. Х., изяснила, че проведените процесуални действия отговарят на изискванията за тяхната валидност по НПК. Настоящата инстанция споделя извода на въззивния съд, че на досъдебното производство / в частност, към момента на провеждане на процесуалните действия по чл. 169 НПК / не е допуснато нарушение на правото на адвокатска защита на жалбоподателя. Към 27.05.2011 г, когато са извършени разпознаванията, разследващият орган е събирал доказателства за изясняване на авторството на деянието. Жалбоподателят е задържан, на основание ЗМВР, за срок от 24 часа, на 27.05.2011 г в 14, 00 часа. Заповедта за неговото задържане е приложена на л. 13 и 14 от ДП. На задържаното лице незабавно е разяснено правото му на адвокатска защита по избор или по назначение. От приложената декларация / л. 17 от ДП / е видно изявлението на задържания в тази насока, а именно: „Не желая адвокатска защита по мой избор и за моя сметка” / т. 1 /. „Не желая адвокатска защита от служебен адвокат по реда на Закона за правната помощ” / т. 2 /. Както всяко друго право, и правото на адвокатска защита се упражнява по усмотрение на своя носител / извън случаите на задължителна адвокатска защита, каквито не са уредени в ЗМВР /. По настоящето дело, не може да се счита, че е възникнало задължение за компетентния орган да осигури защитник на задържания М., след като последният е направил изрично изявление, че няма да се ползва от това си право. От друга страна, към този момент, жалбоподателят не е имал процесуалното качество на обвиняем, а такова качество е придобил на следващия ден / 28.05.2011 г /, когато е привлечен към наказателна отговорност. Разследващият орган е съобразил изявлението на лицето в декларацията от 27.05.2011 г, адресирана до Бюрото за правна помощ / л. 16 от ДП /, в която жалбоподателят е пожелал адвокатска защита, и такава му е осигурена при повдигане на обвинението / на 28.05.2011 г / в лицето на адвокат С. Р., определен за служебен защитник, по реда на Закона за правна помощ. Ето защо, правото на защита на жалбоподателя не може да се счита за накърнено, а възражението срещу годността на протоколите за разпознаване от досъдебното производство не може да бъде споделено. По тези съображения, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето и не възниква процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. ВКС не намери да е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Деянието съставлява престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, каквато е възприетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за отмяна на осъдителната присъда и оправдаване на жалбоподателя от настоящата инстанция, тъй като това е възможно единствено в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която не е налице / подсъдимият не е осъден за деяние, което не съставлява престъпление /. Не е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. Въззивният съд е индивидуализирал наказанието при хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. В тази насока е приел, че са налице многобройни смекчаващи обстоятелства: чисто съдебно минало на извършителя, млада възраст, продължителен срок на наказателното производство, относително невисоката степен на обществена опасност на деянието, при наличието на които и най-лекото, предвидено в закона наказание / три години „лишаване от свобода” /, се явява несъразмерно тежко. Макар и да не е отбелязано изрично, определянето на наказанието при условията на чл. 55 НК е продиктувано и от психическите особености на подсъдимия, който страда от забавено умствено развитие, което не повлиява негативно на неговата вменяемост. Неправилно е становището на въззивния съд, че липсата на критичност към деянието представлява отегчаващо обстоятелство. Отношението на подсъдимия към деянието е част от избраната от него процесуална позиция, с която упражнява правото си на защита, поради което проявленията на тази позиция не могат да бъдат ценени в негова вреда / дали е критичен, дали съжалява, дали се разкайва /. Обратното е вярно, ако подсъдимият изрази отрицателното си отношение към деянието, заяви, че съжалява, че се разкайва, че се признава за виновен. В тези случаи, избраната от него процесуална позиция има отношение към преценката за степента на обществената му опасност в насока на нейното занижаване, откъдето и такива изявления се ценят като смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства. По настоящето дело, не е отдадено дължимото значение на степента на обществена опасност на престъплението, предмет на обвинението, която е преценена като невисока, независимо от сравнително високия размер на предмета на престъплението и проявената от дееца бруталност при сломяване на съпротивата на жертвите. Доколкото обаче касационното производство се води единствено по жалба на подсъдимия, това обстоятелство може само да бъде констатирано, но не и ценено в негова вреда. С оглед на изложеното, наложеното наказание една година „лишаване от свобода”, отложено по чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години, не влиза в противоречие с критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, а искането за неговото по-нататъшно смекчаване е неоснователно и не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА нова въззивна присъда на Софийски градски съд от 7.03.2017 г, по ВНОХД № 5629/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: