Р Е Ш Е Н И Е № 2 София, 27 февруари 2017 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1276/2016 година. Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия К. П. П. срещу решение № 239 от 25.10.2016год. постановено по внохд № 245/2016год. на Великотърновския апелативен съд. В нея и в допълнението й се релевират всички основания за касационна проверка и отмяна по чл. 348 от НПК. Оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение е развито с довода, че въззивният съд е ограничил правото на защита на П. като неоснователно е отказал да уважи искането от защитата за назначаването на допълнителна комплексна автотехническа и трасологическа експертиза, която да изследва поддържаната от защитата теза за внезапно настъпила техническа повреда на управлявания от подсъдимия автомобил, довело до внезапното му навлизане в насрещната лента за движение и настъпване на пътнотранспортното произшествие. Според касатора, съдът не е изпълнил изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК и поради това е изградил погрешно вътрешното си убеждение за виновно извършени от подсъдимия нарушения на правилата за движение, довели до транспортното произшествие и настъпилите общественоопасни последици. Като последица от допуснатите процесуални нарушения, незаконосъобразно е ангажирана отговорността на подсъдимия, вместо той да бъде признат за невиновен и оправдан при наличието на случайно деяние по чл. 15 от НК. Прави се искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав, а при условията на алтернативност-изменяване на решението и намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода, с приложение института на условното осъждане. Пред касационната инстанция подсъдимият и защитниците му поддържат жалбата по изложените в нея основания и доводи. Частният обвинител П. Д. П. счита, че обжалваният съдебен акт, с който съдът се е произнесъл по авторството на деянието и вината на подсъдимия, е правилен и законосъобразен, но по отношение размера на наказанието и начина му на изпълнение намира, че касационният състав следва да прояви снизхождение и съобрази изложените от касатора смекчаващи отговорността обстоятелства. Частният обвинител Х. Л. П. изразява становище, че като неоснователна, жалбата на подсъдимия следва да се остави без уважение, а въззивното решение да се остави в сила. Повереникът му изразява същата позиция срещу жалбата на подсъдимия, за което излага доводи в представените писмени бележки. Прокурорът даде заключение, че не са налице релевираните основания за отмяна или изменяване на обжалвания съдебен акт и поради това, касационната жалба следва да се остави без уважение. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 32 от 22.06.2016год. по нохд № 285/2016год. Русенският окръжен съд е признал подсъдимия К. П. П. за виновен в това, че на 21.02.2015год., на първокласен път І-5 Русе- Велико Търново, в района на км 43+500, в землището на [населено място], обл. Р., при управление на МПС л.а. /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. Г. М., тежка телесна повреда на П. Д. П. и средни телесни повреди на Х. Л. П. и Т. Х. Г., поради което и на основание чл.343, ал.4, вр. с ал.3 б.“б“, пр.1, вр. с ал.1 б."в", вр. с чл.342, ал.1 пр.3 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от шест години. Подсъдимият е осъден да заплати на държавата направените деловодни и съдебни разноски, както и направените по делото разноски от частните обвинители Х. Л. П. и П. Д. П.. С обжалваното решение присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери касационната жалба за частично основателна. Изводите на съдилищата от фактическо естество относно допуснатото от П. нарушение на правилата за движение по ЗДвП като водач на МПС за настъпилия вредоносен резултат, както и за съществуващата между тях причинно-следствена връзка, не противоречат на правилата на формалната логика, не се разминават с данните от кредитираните по делото доказателства и доказателствени средства и цяло се явяват правилни, поради което доводите по основанията за цялостна отмяна на обжалваното решение по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК са неоснователни. Наведеното възражение, че подсъдимият по независещи от него обстоятелства-спукване на предна лява гума на автомобила си е навлязъл в лентата за насрещно движение не намира подкрепа от доказателствата по делото. След извършения оглед на лекия автомобил на подсъдимия от назначените по делото автоексперти е установено, че деформациите по превозното средство са в резултат на настъпилия удар с насрещно движещия се автомобил и, че няма липсващи елементи от кормилната и окачващата системи, които да сочат за внезапна техническа повреда, довела до неконтролируемо от водача движение на моторното превозно средство. Технически обосновано е и заключението им, че криволиченето на автомобила на подсъдимия непосредствено преди произшествието, не е в резултат на внезапно спукана предна лява гума, защото, в противен случай, по настилката би останала следа от интензивното й триене, каквито следи в протокола за оглед на местопроизшествието не са открити. Неоснователно е оплакването за нарушено право на защита на подсъдимия с отказа за назначаването на повторна комплексна автотехническа и трасологическа експертиза, който съдът е мотивирал с обосноваността на депозираните от експертите заключения и дадените отговори по зададените им въпроси, които не поставят, каквото и да било съмнения в тяхната компетентност и обективност. От своя страна, въззивната инстанция правилно е споделила и виждането на първоинстанционния съд, че, макар смъртта на Н. М. да е настъпила шест месеца след пътно транспортното произшествие, тя е в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с деянието на подсъдимия, който извод се основава на заключението на експерта от назначената съдебномедицинска експертиза. При конкретната пътна ситуация и криволичещо движение по пътното платно на управлявания от подсъдимия автомобил /установено от показанията на разпитаните от досъдебното производство свидетели, ползвани от съда при хипотезата на чл. 371, т. 1 от НПК/, от техническа гледна точка, според експертите от основната и допълнителната АТЕ, настъпилият удар с насрещно движещия се л.а. /марка/, управляван от свид. Х. П. е бил непредотвратим, но не защото това обективно е било невъзможно, а защото подсъдимият сам се е поставил в тази ситуация с навлизането с автомобила си в насрещната пътна лента. Именно това поведение на подсъдимия като водач на МПС оборва тезата на защитата за наличие на случайно деяние. Ето защо, съдилищата правилно са приели, че данните от механизма на настъпване на конкретното ПТП не сочат на изключващи вината на подсъдимия обстоятелства. В участъка на настъпилото пътно транспортно произшествие пътят е двупосочен, с по една пътна лента за движение във всяка посока. Под „Пътна лента”, съгласно § 6, т. 2 от допълнителните разпоредби на ЗДвП се разбира надлъжната част от пътя, очертана или не с маркировка и осигуряваща движението на недвуколесни пътни превозни средства в една посока едно след друго. От събраните и проверени по делото писмени и гласни доказателствени източници съдилищата са установили, че поведението на К. П. П. като водач на МПС сочи на допуснати нарушения на правилата за движение - по чл. 20, ал. 1 ЗДвП, предписваща задължението да контролира непрекъснато управляваното от него моторно превозно средство и на чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП - забраняваща на водачите на пътни превозни средства да навлизат в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване или заобикаляне, която хипотеза, в случая не е налице. Вмененото от обвинението и от съдилища друго нарушение на ЗДвП от страна на подсъдимия-това по чл. 15, ал. 1 от НК не е налице. При съпоставяне на нормите на чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП може да бъде направен извод, че те регламентират едно и също нарушение, а именно, неправомерно навлизане или движение в лявата половина на пътното платно, но първият текст е относим към движението по всеки път, а чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП - по отношение на двупосочен път. В случая, фактите по делото сочат, че подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП, а не на чл. 15, ал. 1 от ЗДвП, защото произшествието е настъпило на двупосочен път, с по една пътна лента за движение, след като П. е загубил контрола над управляваното от него МПС, което е навлязло в насрещната лента за движение. По изложените съображения, касационната инстанция прие, че правилната правна квалификация за осъщественото от подсъдимия престъпление е за нарушаване на чл. 20, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП, като именно те са в пряка причинно - следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат. Ето защо, П. неправилно е бил признат за виновен в извършването на нарушение по чл. 15, ал. 1 ЗДвП и той е следвало да бъде оправдан по това обвинение. Предвид изложеното, касационният съдебен състав прие, че атакуваното въззивно решение следва да бъде изменено като бъде отменено в частта, относима към обвинението за извършено нарушение по чл. 15, ал. 1 от ЗДвП и подсъдимият П. бъде оправдан за извършване на това нарушение. Касационната жалба на подсъдимия в частта за несправедливо наложено наказание, по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, е основателна. При определяне на наказанието апелативният съд не е отчел правилното съотношение на всички индивидуализиращи дееца предпоставки. Възприел е посочените от първоинстанционния съд смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, намирайки ги за достатъчни да обосноват лишаването от свобода в подбрания с присъдата размер и бегло е засегнал травматичните увреждания на виновния деец, преценявайки ги за недостатъчни да занижат санкцията поради тяхната тежест. Затова и изводът за неоснователност на искането на подсъдимия за намаляване на наказанието касационната инстанция намира за неправилен. Безспорно е установено, че при пътно-транспортното произшествие подсъдимият е получил множество увреждания-супракондилно счупване на дясна бедрена кост и счупване на медиалния малеол на лява голямопищялна кост, наложила метална остеосинтеза, счупване на левия ацетабулум, разкъсно-контузна рана, довели до трайно затрудняване движенията на двата долни крайника и необходимостта от продължително лечение. Изложените обстоятелства, в съчетание с младата възраст на П., социалната му ангажираност, положителните характеристични данни, липсата на предишни негови осъждания, конкретното в случая обстоятелство, че очаква раждането на дете от приятелката си, с която живеят заедно и за което ще следва да полага грижи, както и малкият му стаж и опит като водач, дават по-пълна характеристика на дееца, очертавайки го за личност с по-ниска степен на обществена опасност от приетата в мотивите на въззивното решение. Всички тези смекчаващи обстоятелства не налагат приложението на института по чл. 55 от НК, но водят до намаляване на размера на основното наказание, което следва да бъде определено към предвидения в закона минимум, а именно - три години лишаване от свобода, с изменение на въззивното решение, на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. В този размер /без да се игнорира целта на генералната превенция/, наказанието съответства на конкретната обществена опасност на деянието и дееца, на наличните смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства и ще способства за постигане целите по чл. 36 от НК. Така намалено наказанието лишаване от свобода налага нова преценка на въпросите за необходимостта от ефективното му изтърпяване в пенитенциарно заведение. По изложените вече съображения, подсъдимият е личност с ниска степен на обществена опасност. Деянието е осъществено при небрежност като форма на вината, а вредоносните последици не са били нито желани от дееца, нито тяхното настъпване е било предвидено от него. Касационният съд намира, че за постигане най-вече на поправителната и превъзпитателната функции на наказанието не е необходимо подсъдимият задължително да изтърпи наказанието лишаване от свобода при общ режим. Той може да бъде поправен и превъзпитан към спазване на законите и добрите нрави, както и да се въздейства предупредително да не върши противообществени прояви без да постъпва в затворническо общежитие от открит тип. Не са налице пречки за приложението на института на условното осъждане, по смисъла на чл. 66 от НК, поради което изпълнението на наказанието „лишаване от свобода” следва да бъде отложено за максимално допустимия изпитателен срок от пет години. Кумулативното наказание на подсъдимия П. - лишаването от право да управлява моторно превозно средство остава в същия, определен с присъдата размер. Съчетанието на двете наказателни санкции ще доведе до постигане на предвидените от законодателя цели в чл. 36 от НК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3, във вр. ал. 2, т.т. 1 и 2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 239 от 25.10.2016год. постановено по внохд № 245/2016год. на Великотърновския апелативен съд, като: ОПРАВДАВА подсъдимия К. П. П. по обвинението да е извършил нарушение на чл. 15, ал. 1 от ЗДвП. НАМАЛЯВА определеното на подсъдимия К. П. П. наказание от четири на три години лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА за срок от пет години. ОСТАВА В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: